— Ами да!
— Ти пък как разбра? — учуди се Хърмаяни.
— Много по-злобни са — отвърна Чарли. Погледна през рамо и сниши глас: — Дано татко се появи по- бързо. Мама вече не я свърта на едно място.
Всички се обърнаха към госпожа Уизли, която се опитваше да води разговор с госпожа Делакор, но все попоглеждаше към портичката.
— Я да започваме без Артър — провикна се след миг-два тя към всички в градината. — Явно са го задържали… Ау!
Всички я видяха едновременно: струя светлина, прелетяла през двора право към масата, където се превърна в яркосребърна невестулка — тя застана на задни крачка и заговори с гласа на господин Уизли:
— Министърът на магията идва с мен.
Покровителят се стопи във въздуха, оставяйки семейството на Фльор да се взира озадачено в мястото, откъдето беше изчезнал.
— Ние не би трябвало да сме тук — заяви на мига Лупин. — Хари… извинявай… ще ти обясня друг път…
Той сграбчи Тонкс за китката и я затегли да стане, после двамата отидоха при зида, прекатериха се и изчезнаха от поглед. Госпожа Уизли изглеждаше изумена.
— Министърът ли?!… Ама защо? Виж ти!…
Ала нямаше време да обсъждат въпроса: след миг господин Уизли се появи сякаш отдън земя при портичката, придружаван от Руфъс Скримджър, когото всички веднага познаха по прошарената гривеста коса.
Двамата новодошли забързаха през двора към градината и осветената от фенерите маса, където всички чакаха безмълвно и ги наблюдаваха как се приближават. Когато министърът влезе в светлината на фенерите, Хари забеляза, че той изглежда много по-стар, отслабнал и мрачен, отколкото при последната им среща.
— Извинявайте, че идвам неканен — подхвана Скримджър, после докуцука до масата и спря. — Особено пък на тържество. — Очите му се спряха за миг върху грамадната торта с форма на снич. — За много години!
— Благодаря — каза Хари.
— Трябва да поговоря с теб насаме — продължи Скримджър. — А също и с господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър.
— С нас ли? — изненада се Рон. — Защо с нас?
— Ще ви обясня, когато ме заведете на по-уединено място — отвърна мъжът. — Има ли такова? — извърна се той към госпожа Уизли.
— Ама разбира се — потвърди с притеснен вид господин Уизли. — Във… ъъъ… във всекидневната, защо не отидете там?
— Води! — Скримджър подкани Рон. — Не е нужно да идваш с нас, Артър.
Хари видя, че докато Рон и Хърмаяни се изправят, господин Уизли разтревожено се спогледа с жена си. Докато вървяха мълком към къщата, той знаеше, че двамата му приятели си мислят същото като него: Скримджър явно беше разбрал отнякъде, че не смятат да се връщат в „Хогуортс“.
Министърът не каза нищо, докато минаваха през разхвърляната кухня и влизаха във всекидневната на „Хралупата“. Градината беше озарена от мека златиста вечерна светлина, но тук вече беше тъмно: щом влязоха, Хари замахна с магическата пръчка към газениците и те осветиха уютната, макар и занемарена стая. Скримджър седна на продъненото кресло, където обикновено се разполагаше господин Уизли, и предостави на Хари, Рон и Хърмаяни дивана, на който те се сместиха плътно един до друг.
— Имам няколко въпроса към вас тримата и според мен е най-добре да ви ги задам поотделно. Ако вие двамата — Скримджър посочи Хари и Хърмаяни — почакате горе, ще започна с Роналд.
— Няма да ходим никъде — заяви Хари, а Хърмаяни закима рязко. — Или ще говорите и пред тримата, или изобщо няма да разговаряме.
Министърът го изгледа хладно и оценяващо. Хари остана с впечатлението, че се пита дали си струва още сега да прояви враждебност.
— Добре тогава, заедно — сви рамене Скримджър и се прокашля. — Както сигурно знаете, тук съм заради завещанието на Албус Дъмбълдор.
Тримата на дивана се спогледаха.
— Очевидно е изненада! Не са ли ви съобщили, че Дъмбълдор ви е завещал нещо?
— Ъъъ… ама на всички ли? — възкликна Рон. — И на нас с Хърмаяни?
— Да, на всички…
Но Хари го прекъсна.
— Дъмбълдор почина преди повече от месец. Защо чакахте толкова дълго, за да ни предадете завещаното?
— Не е ли очевидно? — рече Хърмаяни още преди министърът да се е обадил. — Искали са да проверят каквото ни е завещал. Нямате право да го вършите! — заяви тя с леко треперлив глас.
— Как да нямам, имам! — пренебрежително отсече Скримджър. — Наредбата за основателна конфискация дава на министерството правото да изземва всичко, оставено според завещание…
— Законът е приет, за да попречи на магьосниците да завещават артефакти, свързани с черната магия — уточни Хърмаяни, — и преди да ги изземе, министерството трябва да разполага с неопровержими доказателства, че вещите на покойника са противозаконни! Нима намеквате, че според вас Дъмбълдор се е опитвал да ни завещае нещо, над което тегне проклятие?
— В магьосническото право ли смяташ да правиш кариера, госпожице Грейнджър? — попита Скримджър.
— Не — отговори Хърмаяни. — Надявам се да направя добро за света.
Рон се засмя. Скримджър го стрелна с очи и пак ги извърна, когато отново заговори Хари.
— И защо сега решихте да ни предоставите тези вещи? Не можете ли да измислите повод да ги задържите?
— Не, правят го, защото са изтекли трийсет и един дни — поясни веднага Хърмаяни. — Не могат да задържат вещите по-дълго от този срок, освен ако не докажат, че те са опасни. Нали?
— Роналд, можеш ли да кажеш, че си бил близък с Дъмбълдор? — попита Скримджър, без да й обръща внимание.
Момчето трепна.
— Аз ли? Не… всъщност не… по-скоро Хари…
Рон се извърна към Хари и Хърмаяни и видя, че тя се е втренчила, сякаш му казва „Млъкни веднага!“, но станалото станало: Скримджър изглеждаше така, сякаш е чул точно каквото е очаквал и искал да чуе. Вкопчи се като граблива птица в отговора на момчето.
— Щом не си бил много близък с Дъмбълдор, как си обясняваш, че той те е споменал в завещанието си? Завещал е изключително малко неща на отделни хора. Като цяло личните му вещи — библиотеката, магическите уреди и други неща — остават за „Хогуортс“. Защо според теб те е предпочел?
— Ами… не знам — призна си Рон. — Аз… когато казвам, че не сме били близки… всъщност имах предвид, че той ме харесваше…
— Стига си скромничил, Рон — прекъсна го Хърмаяни. — Дъмбълдор много те обичаше.
Подобна представа за истината беше разтеглива до скъсване — поне доколкото Хари знаеше, Рон и Дъмбълдор никога не бяха оставали само двамата и преките им взаимоотношения бяха пренебрежимо несъществени. Но Скримджър май изобщо не слушаше. Той бръкна под наметалото си и извади пристегната с връв кесия, много по-голяма от кесийката, която Хагрид беше подарил на Хари. Министърът извади от нея свитък пергамент, разгъна го и зачете на глас:
— „Последна воля и завещание на Албус Перцивал Улфрих Брайън Дъмбълдор…“ да, ето тук… „завещавам на Роналд Билиус Уизли своя загасител с надеждата да си спомня за мен, когато го използва.“
Скримджър извади от кесията предмет, който Хари беше виждал и друг път: приличаше на сребърна
