Хърмаяни изпищя и изпусна „Тайни на най-черната магия“, Крукшанкс се шмугна с възмутен съсък под леглото, Рон подскочи, подхлъзна се на хвърлена на пода обвивка от шоколадова жаба и си удари главата в стената отсреща, а Хари инстинктивно се стрелна към магическата пръчка, докато не забеляза, че всъщност пред него стои госпожа Уизли с разрошена коса и с изкривено от гняв лице.
— Извинявайте, че ви развалям малката задушевна сбирка — подхвана тя с разтреперан глас. — Сигурна съм, че всички имате нужда от почивка… но в стаята ми са струпани сватбени подаръци, които трябва да се подредят, и бях останала с впечатлението, че сте готови да помогнете.
— А, да — каза крайно притеснена Хърмаяни, скочи на крака и книгите се разлетяха във всички посоки. — Ей сега… извинявайте…
Погледна измъчено Хари и Рон и забърза след госпожа Уизли, която излезе от стаята.
— Като че ли сме домашни духчета! — оплака се тихо Рон, който още си разтъркваше главата, когато двамата с Хари също излязоха от стаята. — Но без удовлетворението от свършената работа. Да минава най-после тая сватба, че да се почувствам щастлив!
— Да — съгласи се Хари, — тогава вече няма да имаме друга работа, освен да намираме хоркрукси… Ще бъде истински празник, нали?
Рон щеше да се засмее, но при вида на грамадната купчина сватбени подаръци, които ги чакаха в стаята на госпожа Уизли, спря като закован.
Семейство Делакор пристигаха на другия ден в единайсет часа. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини вече бяха обидени на всички с тази фамилия и затова на Рон му беше твърде неприятно да се качи горе да си сложи два еднакви чорапа, а на Хари — да се опита да си приглади косата. След като всеобщият външен вид беше одобрен като приличен, те излязоха едва ли не под строй в окъпания от слънце заден двор и зачакаха гостите.
Хари никога не беше виждал къщата толкова подредена. Ръждясалите котли и старите гумени ботуши, с които обикновено беше осеяно стълбището при задната врата, бяха изчезнали и бяха заменени с два нови треперудови храста в големи саксии, сложени от двете страни на вратата: уж не духаше вятър, а листата им пърхаха лениво, нагънати на красиви дипли. Кокошките бяха затворени, дворът беше пометен и градината в съседство беше оплевена, подкастрена и като цяло разкрасена, но Хари, който си я харесваше в избуялото й състояние, си помисли, че изглежда някак посърнала без обичайните пълчища подрипващи гномчета.
Вече не помнеше колко заклинания за безопасност са направени на „Хралупата“ и от Ордена, и от министерството, знаеше само, че сега никой не може да пристигне с магия направо в къщата. Затова господин Уизли беше отишъл да посрещне семейство Делакор на билото на съседния хълм, където трябваше да ги приземи летекод. Първият звук, възвестил приближаването им, беше необичайно силен смях — след няколко мига при портичката се появи господин Уизли, натоварен с багаж, а след него вървеше красива руса жена с дълга мантия в горскозелено, която не можеше да бъде друга, освен майката на Фльор.
— Maman! — извика Фльор и се спусна да я прегърне. — Papa!7
Господин Делакор изобщо не беше привлекателен като жена си: с цяла глава по-нисък от нея, изключително закръглен, с остра черна брадичка. Но изглеждаше добродушен. Той заподскача с ботушите си на високи токове към госпожа Уизли, целуна я два пъти по всяка буза и я остави поруменяла и развълнувана.
— Давате си излииишен трруд — заяви с гърлен глас мъжът. — Фльорр ни каза, че се пррестарравате.
— А, няма такова нещо! — изгука щастлива госпожа Уизли. — Изобщо не се престараваме.
Рон даде воля на чувствата си, като изрита гномчето, което надзърташе иззад един от новите треперудови храсти.
— Дррага ми госпожо! — подхвана грейнал господин Делакор и стисна между пухкавите си длани ръката на госпожа Уизли. — За нас е изключителна чест, че двете ни семейства скоррро ще се срродят! Нека ви прредставя жена си Аполин.
Госпожа Делакор се приближи с плавна стъпка и спря да целуне госпожа Уизли.
—
Господин Уизли се засмя маниакално, а госпожа Уизли го стрелна с поглед, след който мъжът й тутакси млъкна и върху лицето му се появи изражение като край леглото на тежкоболен близък приятел.
— Вие вече познавате, ррразбира се, малката ми дъщерря Габрриел! — каза господин Делакор.
Габриел изглеждаше като Фльор в умален вид — единайсетгодишна, с дълга до кръста сребриста коса, тя озари госпожа Уизли с ослепителна усмивка и я прегърна, после хвърли към Хари лъчезарен поглед и премрежи очи. Джини се прокашля силно.
— Е, влизайте, влизайте де! — весело рече госпожа Уизли и с множество „Ама моля ви се!“ „Първо вие“ и „В никакъв случай!“ ги подкара към къщата.
Както бързо се установи, Делакор бяха отзивчиви, мили гости. Всичко им харесваше и те на драго сърце бяха готови да помогнат с приготовленията за сватбата. Господин Делакор обяви цялата подготовка — от плана кой къде ще седне до обувките на шаферките — за „charmant9“. Госпожа Делакор пък владееше до съвършенство домакинските заклинания и в миг почисти фурната както си трябва, а Габриел следваше по петите по-голямата си сестра, като се опитваше да й помага с каквото може и бързо бъбреше на френски.
За съжаление „Хралупата“ не беше строена да побира толкова много народ. Сега господин и госпожа Уизли спяха във всекидневната, след като бяха заглушили с викове възраженията на господин и госпожа Делакор и бяха настояли те да се настанят в тяхната стая. Габриел спеше заедно с Фльор в някогашната стая на Пърси, а Бил щеше да дели стая с шафера си Чарли, след като той пристигнеше от Румъния. Хари, Рон и Хърмаяни всъщност бяха лишени от възможността да кроят заедно планове и в отчаянието си сами предлагаха да нахранят кокошките само и само да избягат от пренаселената къща.
— Но тя пак отказва да ни остави сами! — изръмжа Рон, когато и вторият им опит да се срещнат на двора беше осуетен от госпожа Уизли, която се появи с огромен кош с пране.
— Е, браво на вас, нахранили сте кокошките — провикна се тя, докато се приближаваше. — Я пак да ги затворим, утре ще дойдат… да сложат шатъра за сватбата — обясни госпожа Уизли, като поспря, за да се облегне на кокошарника. Изглеждаше изтощена. — „Вълшебни шатри «Миламант»“… Бива си ги. Бил ще ги доведе… докато са тук, Хари, по-добре не излизай. Няма как да не призная, че при всички тези заклинания за сигурност в къщата си е доста сложно да стягаш сватба.
— Съжалявам — каза смирено Хари.
— О, миличък, не говори глупости! — възкликна на мига госпожа Уизли. — Не исках да кажа, че… хм, твоята безопасност е много по-важна! Всъщност смятах да те питам как искаш да отпразнуваме рождения ти ден, Хари. Все пак ставаш на седемнайсет, това е паметен ден…
— Не искам да ви затруднявам — отвърна той, защото веднага си представи допълнителното напрежение за всички. — Наистина, госпожо Уизли, обичайната вечеря е достатъчна… пада се в деня преди сватбата…
— Е, щом искаш, така да бъде. Ще поканя Ремус и Тонкс, нали? А Хагрид?
— Ще бъде страхотно — отговори Хари. — Но ви моля, не си правете излишен труд…
— Няма, няма… не се притеснявай…
Тя го гледа дълго и изпитателно, после се усмихна някак тъжно, изправи се и продължи нататък. Хари видя как госпожа Уизли замахва с магическата пръчка към въжето за пране и мокрите дрехи се издигат във въздуха, за да се окачат сами, и изведнъж го плисна вълна от угризения, задето й причинява толкова неудобства и болка.
ГЛАВА СЕДМА
ЗАВЕЩАНИЕТО НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР
Той вървеше по планински път в прохладната синя светлина на изгрева. Долу в далечината се мержелееше малко селище, обгърнато в мъгла. Дали мъжът, когото търсеше, беше там? Мъжът, когото издирваше толкова упорито, че не можеше да мисли почти за нищо друго, мъжът, който знаеше отговора, решението на неговия проблем…
