Хари Потър и даровете на смъртта

— Да, добре си се сетила — одобри госпожа Уизли от челното място на масата, където с очила, закрепени на върха на носа, преглеждаше огромния списък със задачи, нахвърлян върху предълъг пергамент. — И така, Рон, подреди ли си стаята?

— Ама защо да я редя? — възкликна Рон, като тропна с лъжицата и злобно изгледа майка си. — Защо трябва да е подредена? Ние с Хари се чувстваме добре в нея и така.

— След няколко дни, млади момко, тук ще бъде сватбата на брат ти…

— Да не би да се женят в моята стая? — подвикна вбесен Рон. — Не! Защо тогава, в името на увисналия ляв крачол на Мерлин…

— Не дръж такъв език на майка си! — скастри го твърдо господин Уизли. — И слушай какво ти казва.

Рон се свъси срещу майка си и баща си, после грабна лъжицата и се нахвърли на последните няколко хапки от ябълковия сладкиш, които му бяха останали.

— Мога да ти помогна, и аз съм участвал в разхвърлянето — предложи му Хари, но госпожа Уизли го прекъсна.

— Не, Хари, миличък, предпочитам да помогнеш на Артър за кокошките, а на теб, Хърмаяни, ще ти бъда страшно признателна, ако смениш чаршафите за господин и госпожа Делакор… нали знаеш, че пристигат утре в единайсет сутринта.

Оказа се обаче, че Хари няма какво толкова да помага за кокошките.

— Само не казвай на Моли — рече господин Уизли, след като му препречи пътя към кокошарника, — но… хм… Тед Тонкс ми изпрати каквото е останало от мотора на Сириус и аз… хм… го крия… по-точно държа го тук, вътре. Невероятни неща: парче от ауспух, май така се казваше, страхотен акумулатор, сега ще имам и прекрасната възможност да проверя как се включват спирачките. Ще се опитам да го сглобя отново, когато Моли не… когато имам време де.

Когато се върнаха в къщата, госпожа Уизли не се виждаше никъде, затова Хари се промъкна в таванската стаичка на Рон.

— Подреждам, подреждам!… А, ти ли си — възкликна с облекчение той, когато Хари влезе в стаята.

Рон се просна отново на леглото, от което явно току-що беше станал. Стаята си беше точно толкова разхвърляна, както през цялата седмица, и единствената промяна беше, че сега Хърмаяни седеше в ъгъла в дъното с пухкавия рижав котарак Крукшанкс в краката си и редеше на две огромни купчини книги и учебници, сред които Хари видя и свои.

— Здрасти, Хари — поздрави го момичето, след като той седна на походното легло.

— И как успя да се отскубнеш?

— О, майката на Рон е забравила, че вчера вече ни помоли с Джини да сменим чаршафите — обясни Хърмаяни.

Тя метна „Нумерология и граматика“ върху едната купчина, а „Възход и падение на черните изкуства“ — върху другата.

— Тъкмо говорехме за Лудоокия — каза Рон на Хари. — Лично аз смятам, че той сигурно се е спасил.

— Но Бил е видял как го поразява смъртоносно проклятие!

— Да де, ама точно тогава и той е бил нападнат — изтъкна Рон. — Как може да бъде сигурен какво е видял?

— Дори и Лудоокия да се е разминал със смъртоносното проклятие, все пак е паднал от около триста метра височина — включи се и Хърмаяни, която сякаш претегляше върху дланта си „Отборите по куидич на Великобритания и Ирландия“.

— Ами ако е използвал защитно заклинание.

— Фльор каза, че магическата пръчка е била избита от ръката му — рече Хари.

— Добре, щом толкова ви се иска да е мъртъв — нацупи се Рон и удари с юмрук възглавницата си.

— Разбира се, че не искаме да е мъртъв! — възмути се Хърмаяни. — Ужасно е, че е мъртъв. Но просто сме реалисти.

За пръв път Хари си представи тялото на Лудоокия, прекършено като на Дъмбълдор, но с око, което шеметно се върти в очната кухина. Усети как му се повдига ведно със странното желание да се засмее.

— Смъртожадните сигурно са замели следите след себе си и затова никой не го е намерил — благоразумно отсъди Рон.

— Да — съгласи се Хари. — Като с Барти Крауч, превърнат в кост и заровен отпред в градината на Хагрид. Сигурно са трансфигурирали Муди и са го препарирали…

— Стига! — изписка Хърмаяни.

Стреснат, Хари вдигна очи точно навреме, за да види как тя избухва в сълзи над „Силабичния речник“ на Спелман.

— О, не! — възкликна той и се опита да стане от старото походно легло. — Не исках да те разстройвам, Хърмаяни…

Но на фона на страшно скърцане на ръждясала пружина Рон скочи от леглото и пръв се озова при нея. Прегърна я с една ръка, бръкна в джоба на джинсите си и издърпа отблъскваща на вид носна кърпа, с която беше чистил фурната на печката. Побърза да извади и магическата си пръчка и след като я насочи към парцала, каза:

— Тергео!

Пръчката изсмука почти цялата мазнина. Със самодоволен вид Рон подаде на Хърмаяни кърпата, от която се вдигаше лек дим.

— О… благодаря, Рон… Извинявайте… — Тя си избърса носа и хлъцна. — Как-к-ъв ужас, а? В-в-веднага след Дъмбълдор. Просто… просто и през ум не ми е минавало, че Лудоокия ще умре, той изглеждаше толкова калѐн!

— Да, така е — съгласи се Рон и я притисна до себе си. — Но знаете ли какво щеше да ни каже той, ако беше тук?

— П-постоянна бдителност! — отвърна Хърмаяни и си избърса очите.

— Точно така — кимна Рон. — Щеше да ни каже да си извлечем поука от случилото се с него. А поуката, която си извлякох аз, е да нямам доверие на това страхливо нищожество Мъндънгус.

Хърмаяни се засмя през сълзи и се наведе да вдигне още две книги. След миг Рон рязко дръпна ръцете си от раменете й — тя беше изпуснала върху крака му „Чудовищна книга за чудовища“, томчето се беше отскубнало от каишката, с която беше прихванато, за да не буйства, и злобно беше фраснало Рон по глезена.

— Извинявай, извинявай! — викна Хърмаяни, а Хари сграбчи книгата от крака на Рон и след като я затвори, я завърза здраво.

— Какво всъщност правиш с всички тези книги? — полюбопитства Рон и закуцука обратно към леглото.

— Просто се опитвам да реша кои от тях да взема с нас — отговори Хърмаяни. — Докато търсим хоркруксите.

— Да, разбира се — шляпна се по челото Рон. — Забравих, че ще тръгнем да преследваме Волдемор с пътуваща библиотека.

— Ха-ха! — засмя се Хърмаяни и погледна надолу към „Силабичния речник“ на Спелман. — Чудя се… дали ще ни се налага да превеждаме руни? Не е изключено… Я да вземем за всеки случай и речника.

Тя го пусна върху по-голямата от двете купчини и вдигна „История на «Хогуортс»“.

— Слушайте — намеси се Хари.

Беше изправил гръб. Рон и Хърмаяни го погледнаха хем примирено, хем предизвикателно.

— Знам, след погребението на Дъмбълдор казахте, че искате да дойдете с мен — подхвана той.

— Пак се почва — рече Рон на Хърмаяни и завъртя очи.

— Както и очаквахме — въздъхна тя и отново се зае с книгите. — Знаеш ли, мисля все пак да взема „История на «Хогуортс»“. Дори и да не се върнем там, ще съжалявам, че не съм я сложила при…

— Слушайте! — подкани пак Хари.

— Не, Хари, ти ще слушаш — отсече Хърмаяни. — Идваме с теб. Решено е преди месеци, всъщност