категоричен, че е време да осъществят плана си.
През последния месец се бяха редували да си слагат мантията невидимка и да шпионират пред официалния вход на министерството, който благодарение на господин Уизли Рон познаваше от дете. Бяха следили служителите в министерството, докато влизаха вътре, бяха послушвали разговорите им и с внимателно наблюдение бяха научили за кои от тях могат да бъдат сигурни, че се появяват сами по едно и също време всеки ден. Бяха измъквали от нечие куфарче по някой брой на „Пророчески вести“. Малко по малко бяха нарисували приблизителните карти и бяха съставили бележките, струпани сега пред Хърмаяни.
— Добре де — проточи Рон, — да предположим, че преминем към действия още утре… според мен трябва да отидем само ние с Хари.
— О, не започвай пак! — въздъхна Хърмаяни. — Мисля, че вече се разбрахме.
— Едно е да се навърташ под мантията невидимка пред входовете, съвсем друго — това, което ще правим, Хърмаяни. — Рон забучи пръст в броя на „Пророчески вести“ отпреди десет дни. — Ти си в списъка на мъгълокръвните, които не са се явили за разпит!
— А ти би трябвало да умираш от шаренопръска в „Хралупата“! Ако някой не трябва да ходи, то това е Хари, за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона…
— Добре, ще остана тук — каза той. — Съобщете ми, ако случайно победите Волдемор, чухте ли?
Рон и Хърмаяни се засмяха, а Хари усети как в белега върху челото го пронизва болка. Ръката му се стрелна натам: той видя, че Хърмаяни присвива очи, и се опита да скрие движението, като махна косата от очите си.
— И така, ако ще ходим и тримата, трябва да се магипортираме поотделно — каза Рон. — Вече не се вместваме заедно под мантията невидимка.
Болката в белега на Хари ставаше все по-остра. Той се изправи. Крийчър веднага забърза към него.
— Господарят не си е изял супата, може би господарят предпочита да му пренеса вкусната яхния или сиропирания сладкиш, който господарят обича толкова много?
— Благодаря ти, Крийчър, но ще се върна след малко… ъъъ… до тоалетната.
Усещаше, че Хърмаяни се е усъмнила и го наблюдава, и забърза нагоре по стълбите към вестибюла и оттам към първия етаж, където нахълта в банята и отново залости вратата. Както стенеше от болка, се свлече върху черния умивалник с кранове като змии с отворени усти и стисна очи…
Плъзгаше се по потънала в здрач улица. Сградите от двете му страни бяха с обковани с дъски високи фронтони и приличаха на приказни къщи от пасти.
Той се приближи до една, после видя на фона на вратата бледата си ръка с дълги пръсти. Почука. Усети как го плисва вълнение…
Вратата се отвори: на прага стоеше засмяна жена. Лицето й помръкна, щом тя се взря в Хари, от веселието й не остана и следа и то беше изместено от ужас…
— Грегорович? — попита висок студен глас.
Жената поклати глава: опитваше се да затвори вратата. Попречи й бледата ръка, която я натисна с все сила.
— Искам Грегорович.
— Er wohnt hier night mehr! — извика жената и заклати глава. — Той тук не живее! Той тук не живее! Аз не познава него!
Тя се отказа от опитите да затвори вратата и започна да отстъпва назад по тъмния коридор, а Хари я последва, заплъзга се подире й, а ръката с дълги пръсти извади магическа пръчка.
— Къде е?
— Das weis ich nicht! Той преместил се. Аз не знам него, не знам!
Той вдигна пръчката. Жената изпищя. В коридора изтичаха две невръстни деца. Жената се опита да ги закрие с ръце. Блесна зелена светлина…
— Хари! ХАРИ!
Той отвори очи — беше се строполил на пода. Хърмаяни отново блъскаше по вратата.
— Хари, отвори!
Беше изкрещял — беше сигурен в това. Изправи се и махна резето, а Хърмаяни понечи да влезе, препъна се, после си възстанови равновесието и се огледа подозрително. Рон стоеше точно зад нея и с притеснен вид насочи магическата пръчка към ъглите на леденостудената баня.
— Какво правиш? — попита угрижена Хърмаяни.
— Какво според теб мога да правя? — попита уж безгрижно Хари.
— Разпищя се като попарен! — каза Рон.
— А, да… Сигурно съм задрямал или…
— Много те моля, Хари, не се дръж с нас като с глупаци! — укори го Хърмаяни, като си поемаше дълбоко въздух. — Знаем, че още долу те заболя белегът, пребледнял си като платно.
Той седна на ръба на ваната.
— Добре де. Току-що видях как Волдемор убива една жена. И вероятно цялото й семейство. А не се налагаше. Пак беше като със Седрик, те случайно се бяха оказали там…
— Хари, не бива да го допускаш повече! — извика Хърмаяни и гласът й прокънтя из банята. — Дъмбълдор настояваше да прилагаш оклумантика! Смяташе връзката за опасна… Волдемор може да се възползва от нея, Хари! За какво ти е да го гледаш как убива и изтезава, каква полза от това?
— Така знам какво прави — отвърна Хари.
— Значи няма да се опиташ да прекъснеш връзката с него?
— Не мога, Хърмаяни. Знаеш, че съм съвсем бездарен в оклумантиката, така и не я усвоих…
— Не си и опитвал — укори го тя разгорещено. — Не те разбирам, Хари… наистина ли ти харесва тази връзка или отношения, или каквото е там…
Тя трепна от погледа, който Хари й отправи, докато ставаше от пода.
— Дали ми харесва ли? — пророни той тихо. — На теб щеше ли да ти харесва?
— Аз… ами… не, нямаше да ми хареса… извинявай, Хари, не исках да…
— Отвратително ми е, отвратително ми е, че той може да се промъква в мислите ми и аз съм принуден да го гледам, когато е най-опасен. Но и занапред ще се възползвам от това.
— Дъмбълдор…
— Остави го Дъмбълдор. Това е мой избор, на никой друг. Искам да знам защо Волдемор издирва Грегорович.
— Кого?
— Един майстор на магически пръчки от чужбина — обясни Хари. — Изработил е пръчката на Крум и той твърди, че е ненадминат.
— Но нали каза, че Волдемор държи някъде Оливандър затворен? Щом вече има подръка един майстор на пръчки, за какво му е втори?
— Може би като Крум смята, че Грегорович е по-добър… или просто той е в състояние да обясни какво е направила пръчката ми, докато Волдемор ме преследваше, защото Оливандър не знаеше.
Хари погледна към прашното пукнато огледало и видя как Рон и Хърмаяни се споглеждат скептично зад гърба му.
— Хари, все си повтаряш какво била направила пръчката ти — каза Хърмаяни, — но нали ти си я накарал да го направи! Защо си толкова вироглав и не искаш да поемеш отговорност за собствената си сила?
— Защото знам, че не съм я накарал аз. Волдемор също го знае, Хърмаяни! И двамата знаем какво всъщност се случи!
Хари и Хърмаяни се погледнаха: Хари долови, че не я е убедил и тя търси доводи, с които да опровергае и теорията му за магическата пръчка, и това, че той си позволява да надзърта в съзнанието на Волдемор. Олекна му, когато се намеси Рон.
— Остави — посъветва той Хърмаяни. — Нека той сам си решава. И щом утре ще ходим в министерството, дайте да прегледаме още веднъж плана.
Поне според момчетата Хърмаяни без всякакво желание се отказа да продължи да обсъжда въпроса и
