Макгонъгол, Флитуик, Спраут, всички знаят истината, знаят как е загинал Дъмбълдор. Няма да приемат Снейп за директор. И кои са тия Кароу?
— Смъртожадни — отговори Хари. — Вътре има техни снимки. Бяха на върха на кулата, когато Снейп уби Дъмбълдор, назначават ги на приятелска основа. Пък и поне според мен учителите нямат избор, освен да останат — продължи горчиво той, докато притегляше един стол. — Щом министерството и Волдемор стоят зад Снейп, те ще трябва да избират дали да останат и да преподават, или да прекарат няколко чудни години в Азкабан — и то ако извадят късмет. Мисля, че ще останат и ще се опитат да защитят учениците.
Крийчър забързано донесе на масата голям супник и като си свирукаше между зъбите, напълни блесналите от чистота паници.
— Благодаря, Крийчър — каза Хари и обърна шумно „Вестите“, за да не гледа лицето на Снейп. — Е, ако не друго, поне знаем къде точно се намира сега Снейп.
Започна да гребе от супата. Откакто домашното духче беше получило медальона с капачето на Регулус, качеството на сготвената от него храна рязко се беше покачило: Хари никога не беше опитвал по-вкусна френска лучена супа.
— Пак има цяла тълпа смъртожадни, които държат под наблюдение къщата — съобщи той на Рон, докато се хранеше, — повече са от обикновено. Сякаш се надяват да излезем с куфарите за училище и да се отправим към експрес „Хогуортс“.
Рон си погледна часовника.
— Цял ден си мисля за това. Той е потеглил преди близо шест часа. Странно е, че не сме в него, нали?
Хари си спомни как навремето двамата с Рон следваха по въздуха с летящата кола яркочервения парен локомотив и как той лъкатушеше като нагъната трепкаща алена гъсеница между ниви и хълмове. Беше сигурен, че в този миг Джини, Невил и Луна седят заедно и може би се питат къде ли са те тримата или обсъждат как най добре да подкопаят новия режим на Снейп.
— Току-що почти ме видяха, докато се прибирах — сподели Хари. — Приземих се лошо на горното стъпало и мантията невидимка се изплъзна.
— На мен ми се случва всеки път. О, ето я и нея — добави Рон и се извъртя на стола, за да види как Хърмаяни влиза отново в кухнята. — И за какво изобщо ставаше дума в името на най-торбестите Мерлинови боксерки?
— Сетих се за това — отговори запъхтяна тя.
Носеше голяма картина в рамка, която сложи на пода, а после грабна от кухненския шкаф обшитата си с мъниста чантичка. Отвори я и се зае да пъха вътре картината — макар че беше прекалено голяма, за да се вмести в такова малко пространство, след броени секунди тя изчезна като толкова много други неща в сякаш бездънните дълбини на чантата.
— Финиъс Нигелус — обясни Хърмаяни и с обичайния звучен трясък метна чантата върху кухненската маса.
— Моля? — ахна Рон, но Хари разбра.
Рисуваният образ на Финиъс Нигелус можеше да прелита от портрета на площад „Гримолд“ до картината, окачена в директорския кабинет в „Хогуортс“: овалната стая на върха на кулата, където Снейп със сигурност сега седеше и ликуваше, че колекцията на Дъмбълдор от крехки сребърни магически уреди, каменният мислоем, Разпределителната шапка и мечът на Грифиндор — освен ако не беше преместен другаде — вече са негови.
— Снейп може да прати Финиъс Нигелус в къщата да разузнае — обясни Хърмаяни на Рон, след като седна. — Нека опита сега, единственото, което Финиъс Нигелус вижда, е дамската ми чанта отвътре.
— Добре си се сетила! — възхити се Рон.
— Благодаря — усмихна се Хърмаяни, докато притегляше към себе си своята супа. — Е, Хари, какво друго стана днес?
— Нищо — отговори той. — Наблюдавах входа на министерството седем часа. От оная няма и следа. Но видях баща ти, Рон. Изглежда добре.
Рон кимна, признателен за новината. Бяха решили, че е прекалено опасно да се опитват да се свързват с господин Уизли, докато влиза и излиза от министерството, защото той постоянно беше заобиколен от други министерски служители. Но им действаше успокоително да го зърват, въпреки че наистина изглеждаше много напрегнат и разтревожен.
— Татко винаги ни е казвал, че повечето хора в министерството ходят на работа по пудролиниите — напомни Рон. — Затова не сме видели Ъмбридж, тя никога няма да тръгне пеш, придава си важности.
— Ами онази смешна възрастна вещица и дребният магьосник в морскосини мантии? — попита Хърмаяни.
— А, да, онзи тип от „Магическа поддръжка“ — каза Рон.
— Откъде знаеш, че работи в „Магическа поддръжка“? — учуди се Хърмаяни, както държеше лъжицата във въздуха.
— Татко ми е казвал, че всички от „Магическа поддръжка“ носят морскосини мантии.
— Но никога не си го споменавал!
Хърмаяни пусна лъжицата и придърпа купчината бележки и карти, които двамата с Рон бяха разглеждали допреди малко.
— Тук не пише нищо за морскосини мантии, нищичко! — заяви тя, като трескаво разлистваше страниците.
— Е, толкова ли е важно?
— Всичко е важно, Рон! Ако искаме да проникнем в министерството, без да се издадем, когато всички дебнат да не би да влязат външни лица, е важна и най-дребната подробност! Колко пъти ги преглеждаме тези неща… какъв е смисълът от тези разузнавателни пътувания, ако ти дори не се сещаш да ни кажеш.
— Чудо голямо, Хърмаяни, забравил съм някаква дреболия…
— Толкова ли не разбираш, че за нас сега в целия свят едва ли има по-опасно място от министерството…
— Мисля, че трябва да го направим утре — каза Хари. Хърмаяни млъкна с увиснала челюст, а Рон се позадави със супата.
— Утре ли? — повтори Хърмаяни. — Сериозно ли говориш, Хари?
— Да, сериозно — потвърди той. — И цял месец още да дебнем около министерството, едва ли ще се подготвим повече от сега. Колкото повече протакаме, толкова повече ще се отдалечава медальонът. И сега не е изключено Ъмбридж да го е хвърлила, нали той не се отваря!
— Освен ако не е намерила начин да го отвори и сега е обсебена от нечисти сили — отбеляза Рон.
— Разликата няма да е голяма, тя и преди си беше голяма злоба — сви рамене Хари.
Погълната от мислите си, Хърмаяни хапеше устна.
— Знаем всичко, което е от значение — продължи Хари, обръщайки се към нея. — Знаем, че са прекратили влизането и излизането от министерството с магипортиране. Знаем, че само на най- високопоставените служители им е разрешено да свързват домовете си с пудролиниите, нали Рон чу как онези непродумващи се оплакват от това. Знаем приблизително и къде е кабинетът на Ъмбридж, след като ти подслуша какво каза онзи брадат тип на колегата си…
— „Качвам се на първия етаж, Долорес ме вика“ — издекламира тутакси Хърмаяни.
— Точно така — потвърди Хари. — Знаем и че трябва да използваме някакви странни монети, или жетони, или каквото там са, защото видях как онази магьосница взима назаем една и за приятелката си…
— Да, но ние нямаме жетони!
— Ако планът се окаже успешен, ще имаме — продължи спокойно Хари.
— Не знам, Хари, не знам… има толкова много неща, които могат да се объркат и за които разчитаме на случайността…
— Още три месеца да се готвим, пак ще бъде същото — възрази той. — Време е да преминем към действия.
От лицата на Рон и Хърмаяни разбра, че са уплашени, самият той не беше много уверен, ала беше
