Хари Потър и даровете на смъртта

Чу се звук от шляпащи крака, блесна лъскава мед, прокънтяха трясък и писък от болка: Крийчър се беше засилил право към Мъндънгус и го беше ударил с един тиган по главата.

— Кажи му да спре, кажи му да спре, ’що не го заключите тоя някъде! — изврещя Мъндънгус и се сниши, защото Крийчър отново беше вдигнал тигана с тежко дъно.

— Крийчър, недей! — извика Хари.

Тънките ръце на домашния дух, който още държеше високо тигана, потрепериха от тежестта му.

— Може би само още веднъж, господарю Хари — за късмет?

Рон се засмя.

— Няма да ни свърши работа в безсъзнание, Крийчър, но ако стане нужда да го убеждаваме, тази чест ще се падне на теб — отвърна Хари.

— Много благодаря, господарю — поклони се домашното духче и отстъпи малко назад, без да сваля от Мъндънгус огромните си, изпълнени с ненавист воднисти очи.

— Когато си отмъкнал всичко ценно, което си намерил в къщата — подхвана отново Хари, — си взел разни неща и от килера в кухнята. Там имаше един медальон с капаче. — Изведнъж устата му пресъхна, той долови, че Рон и Хърмаяни също тръпнат от вълнение. — Какво направи с него?

— Защо? — попита Мъндънгус. — Ценен ли беше?

— Значи още е у теб! — възкликна Хърмаяни.

— Не, не е у него — възрази прозорливо Рон. — Той просто се чуди дали е можел да му вземе повече пари.

— Повече пари ли? — намеси се и Мъндънгус. — Де да беше така… направо си го подарих, да опустее дано. Нямах друг избор.

— В какъв смисъл?

— Продавах разни неща на „Диагон-али“, а една пристига и ме пита дали съм имал разрешително за търговия с магически артефакти. В чудо се видях с нея. Щеше да ми тръсне някоя глоба, но си хареса медальона с капачето и ми рече, че ще го вземе и този път ми се било разминало, бил съм извадил голям късмет.

— Коя беше тази жена? — попита Хари.

— Знам ли я, някаква вещица от министерството. — Мъндънгус сбърчи чело и се позамисли. — Дребна такава. С панделка на главата. — Той се свъси и уточни: — Приличаше на жаба.

Хари изпусна магическата пръчка, тя удари Мъндънгус по носа и изстреля червени искри по веждите му, които се подпалиха.

— Агуаменти! — изпищя Хърмаяни, от пръчката й на мощна струя рукна вода и погълна Мъндънгус, който започна да се дави и да плюе.

Хари вдигна очи и видя, че стъписването му е споделено и от Рон и Хърмаяни. Белезите отгоре върху дясната му ръка отново го наболяваха.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАМАГИЯТА Е МОГЪЩЕСТВО

Август беше в разгара си и квадратът неподдържана трева на площад „Гримолд“ изсъхна от слънцето и стана чуплива и кафява. Никой от къщите наоколо не беше виждал обитателите на номер дванайсет, пък и самия номер. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“, отдавна се бяха примирили със забавната грешка в номерацията, заради която този номер липсваше.

Въпреки това сега площадът привличаше поток от посетители, които явно смятаха аномалията за твърде любопитна. Почти не минаваше ден отпред да не застанат един-двама души, които поне на пръв поглед нямаха друга цел, освен да се облегнат на перилата срещу номер единайсет и тринайсет и да наблюдават калкана между двете къщи. Посетителите никога не бяха едни и същи два дни поред, макар че всички май споделяха неприязънта към нормалното облекло. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с какви ли не ексцентрици и не обръщаха особено внимание, и все пак се случваше някой да се обърне и да се запита как е възможно да навлечеш в такава жега дълго наметало.

Наблюдаващите явно не извличаха особено удовлетворение от своето бдение. От време на време някой от тях понечваше да тръгне развълнуван напред, сякаш най-сетне беше зърнал нещо любопитно, после обаче отново се отдръпваше разочарован.

В първия ден на септември на площада се навъртаха повече хора от обикновено. Там стояха петима- шестима смълчани мъже в дълги наметала, които, както обикновено, гледаха вторачено къщите на номер единайсет и тринайсет, ала онова, което чакаха, явно все им се изплъзваше.

С настъпването на вечерта, която за пръв път от седмици донесе неочакван проливен леден дъжд, се случи един от онези необясними мигове, когато мъжете изглежда забелязаха нещо интересно. Човек с изкривено лице започна да сочи, а спътникът му най-близо до него, тантурест блед мъж, тръгна напред, след малко обаче, отчаяни и разочаровани, те отново се отпуснаха в предишното си състояние на бездействие.

През това време вътре в номер дванайсет Хари тъкмо беше влязъл във вестибюла. Почти беше изгубил равновесие, докато се беше магипортирал до горното стъпало точно пред входната врата, и се притесни да не би смъртожадните да са видели лакътя му, показал се за миг. Той внимателно затвори вратата след себе си, смъкна мантията невидимка, метна я върху ръката си и забърза по сумрачния коридор към вратата за подземието, като стискаше в ръка откраднат брой на „Пророчески вести“.

Посрещна го обичайният тих шепот Сивиръс Снейп?, лъхна го леденият вихър и езикът му за миг се изви нагоре.

— Не съм те убил аз — каза Хари, след като езикът му се върна в обичайното си положение, после затаи дъх, а прашният силует от заклинанието се пръсна.

Изчака, докато слезе до средата на стълбището за кухнята, за да не го чува госпожа Блек и да е по- далеч от облака прах, и извика:

— Имам новини и те няма да ви харесат.

Кухнята беше почти неузнаваема. Сега всички повърхности грееха: медните тенджери и тигани бяха лъснати до розово, плотът на дървената маса сияеше, бокалите и чиниите, вече сложени за вечеря, проблясваха в светлината на весело бумтящия огън, на който къкреше котел. Ала нищо в помещението не се беше променило по-рязко от домашния дух, който забърза към Хари със снежнобяла препаска и стърчащи косми в ушите, чисти и пухкави като памук, а на хилавите му гърди подскачаше медальонът на Регулус.

— На вечеря без обувки и с измити ръце, господарю Хари — изграчи Крийчър, после грабна мантията невидимка и отиде да я закачи на куката върху стената, до няколко старомодни мантии, които току-що бяха изпрани.

— Какво се е случило? — попита притеснен Рон.

Двамата с Хърмаяни изучаваха купчина листове със записки и ръчно съставени карти, с които беше осеян единият край на дългата кухненска маса, но сега те загледаха как Хари върви към тях и мята вестника върху разпилените късове пергамент.

От вестника ги погледна голямата снимка на познат орловонос и чернокос мъж, а заглавието отгоре гласеше: СИВИРЪС СНЕЙП ОДОБРЕН ЗА ДИРЕКТОР НА „ХОГУОРТС“.

— Не! — казаха на висок глас Рон и Хърмаяни.

Хърмаяни се оказа по-бърза: грабна вестника и зачете на глас материала към снимката:

— „Днес Сивиръс Снейп, дългогодишен преподавател по отвари в училището за магия и вълшебство «Хогуортс» беше назначен за директор — това е най-важната от няколкото промени в кадровия състав на древното учебно заведение. След оттеглянето на предишния преподавател по мъгълознание на тази длъжност е назначена Алекто Кароу, а брат й Амик ще заеме овакантената длъжност преподавател по защита срещу Черните изкуства. «Приветствам възможността да отстоявам най-добрите магьоснически традиции и ценности…»“ Например да извършвам убийства и да режа ушите на хората! Снейп директор! Снейп в кабинета на Дъмбълдор… В името на гащите на Мерлин! — изписка Хърмаяни, при което двете момчета подскочиха. Тя се изстреля от масата и хукна към вратата, като пътем извика: — Връщам се ей сега!

— Гащите на Мерлин? — повтори с развеселен вид Рон. — Явно е много разстроена. — Той придърпа към себе си вестника и прегледа набързо статията за Снейп. — Другите учители няма да го допуснат.