Хари Потър и даровете на смъртта

отгърна страницата и името на Дъмбълдор веднага се наби в очите му. Трябваше да минат един-два мига, докато Хари осъзнае какво означава снимката, на която имаше фотографирано семейство. Под нея пишеше: „Семейство Дъмбълдор, от ляво на дясно Албус, Перцивал, прегърнал новородената Ариана, Кендра и Абърфорт“.

След като снимката привлече вниманието на Хари, той я разгледа по-внимателно. Бащата на Дъмбълдор — Перцивал — беше хубав мъж с очи, които сякаш блещукаха дори на тази излиняла стара фотография. Невръстната Ариана беше малко по-дълга от самун хляб. Майката Кендра беше с гарвановочерна коса, вдигната на висок кок. Лицето й беше като изсечено. Въпреки че беше облечена в копринена рокля с висока яка, докато Хари се взираше в тъмните й очи, високите скули и правия нос, тя му заприлича на индианка. Албус и Абърфорт бяха в еднакви жакети с копринени яки, косите им до раменете също бяха подстригани еднакво. Албус изглеждаше няколко години по-голям, но иначе момчетата си приличаха много, защото носът на Албус още не беше счупен и той не носеше очила.

Семейството изглеждаше доста щастливо и нормално и се усмихваше ведро от вестника. Бебето Ариана махаше с ръчица изпод пелената. Хари погледна над снимката и видя заглавието:

СЕНЗАЦИОННИ ОТКЪСИ ОТ БИОГРАФИЯТА НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР, КОЯТО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ

Рита Скийтър

Хари отсъди, че едва ли може да му стане по-зле, и зачете:

За гордата и високомерна Кендра Дъмбълдор е непоносимо да остане в Моулд он дъ Уолд след широко разгласеното задържане под стража на мъжа й Перцивал и пращането му в Азкабан. Затова тя решава да премести семейството другаде — в Годрикс Холоу, селото, което след време ще се прочуе като сцената, където Хари Потър успява по странен начин да се измъкне от Вие-знаете-кого.

Както и в Моулд, в Годрикс Холоу живеят много семейства на магьосници, но Кендра не ги познава и затова ще й бъде спестено любопитството за престъплението, извършено от мъжа й, което я е тормозело в предишното село. Кендра неотклонно отблъсква опитите на новите си съседи магьосници да се сприятелят с нея и благодарение на това семейството й скоро е оставено на спокойствие.

„Затръшна ми вратата под носа, когато отидох да й пожелая «добре дошла» с цяла тава домашно печени котелни сладкиши — споделя Батилда Багшот — През първата година след като се преселиха виждах само двете момчета. И през ум нямаше да ми мине, че има и дъщеря, но през зимата след появата им бях излязла да бера на лунна светлина жалничета и видях как Кендра извежда Ариана в градината отзад. Обиколи ливадата веднъж заедно с дъщеря си, като я стискаше здраво, после отново я вкара вътре. А аз не знаех какво да мисля.“

Кендра явно е смятала, че с преместването в Годрикс Холоу е получила отлична възможност да скрие веднъж завинаги Ариана — нещо, което вероятно е обмисляла от години. Показателно е времето, по което е решила да го направи. Когато е изчезнала от поглед, Ариана е била едва седемгодишна, а повечето специалисти са единодушни, че ако някой има магически способности, те би трябвало вече да са се проявили на тази възраст. Никой от живите днес не помни Ариана да е имала и следа от такива способности. Затова Кендра очевидно е взела решението да скрие, че има дъщеря, вместо да изживее срама да признае, че е родила безмощна. След като я е откъснала от приятелите и съседите, които я познавали, й е било по- лесно, разбира се, да я държи като в затвор. Хората, които от този момент нататък знаят за съществуването на Ариана, се броят на пръсти и Кендра може да разчита, че ще пазят тайната: сред тях са и двамата братя на момичето, които отклоняват неудобните въпроси с отговора, на който ги е научила майка им: „Сестра ми е болнава и не може да ходи на училище.“

Очаквайте следващата седмица: „Албус Дъмбълдор в Хогуортс — признанието и преструвките“.

Хари се беше излъгал: от прочетеното се почувства още по-зле. Погледна отново снимката на наглед щастливото семейство. Дали беше вярно? И как да разбере? Искаше да отиде в Годрикс Холоу, дори и Батилда да не беше в състояние да разговаря с него, искаше да посети мястото, където двамата с Дъмбълдор бяха загубили любими хора. Тъкмо понечи да остави вестника и да попита Рон и Хърмаяни какво мислят, когато в кухнята екна оглушително пук.

За пръв път от три дни Хари съвсем беше забравил за Крийчър. Първата му мисъл беше, че Лупин е нахълтал в помещението, и за стотна от секундата не различи какво всъщност е кълбото преплетени крайници, появило се като гръм от ясно небе току до стола му. Побърза да стане точно когато Крийчър се отскубна от кълбото и след като се поклони ниско на Хари, изграчи:

— Господарю, Крийчър се завърнал заедно с крадеца Мъндънгус Флечър.

Мъндънгус се изправи с усилие и извади магическата си пръчка, Хърмаяни обаче бе далеч по-бърза от него.

— Експелиармус!

Пръчката му се извиси във въздуха и момичето я улови. Мъндънгус се стрелна с безумен поглед към стълбището, ала Рон го притисна с гърди като при игра на ръгби и той се свлече с приглушен трясък на пода.

— К’во? — ревна Мъндънгус и се загърчи в опит да се освободи от хватката на Рон. — К’во толкова съм направил? Да насъскате срещу мен някакъв пиклив домашен дух, на к’во си играете, к’во толкова съм направил, а, пуснете ме, я да ме пускате, че…

— Не си в положение да отправяш заплахи — напомни Хари.

Метна встрани вестника, прекоси с няколко широки крачки кухнята и приклекна до Мъндънгус, който в ужаса си спря да се дърпа. Рон се изправи запъхтян и загледа как Хари насочва магическата пръчка право към носа на Мъндънгус, който вонеше на пот и на тютюн, косата му беше сплъстена, а мантията — на мазни петна.

— Господарю, Крийчър се извинява, задето се забавил и не довел веднага крадеца — изграчи домашното духче. — Флечър знае как да не го заловят, има много скривалища и съучастници. Въпреки това накрая Крийчър приклещил крадльото.

— Справил си се страхотно, Крийчър! — похвали го Хари и домашният дух се поклони ниско. — И така, трябва да ти зададем няколко въпроса — извърна се Хари към Мъндънгус, който веднага се развика:

— Паникьосах се, к’во толкова? Не се сърди, мой човек, ама никога не съм напирал да идвам, не съм пожелавал сам да умирам за теб, а онзи Ти-знаеш-кой-проклетник ми връхлетя, всеки на мое място щеше да духне, казах ти вече, изобщо не съм напирал да идвам…

— За твое сведение никой от останалите не се магипортира и не офейка — натърти Хърмаяни.

— Е, няма що, големи герои сте, ама аз никога не съм се преструвал, че изгарям от желание да се убивам…

— Не ни вълнува защо си избягал и си подвел Лудоокия — заяви Хари и доближи още малко магическата пръчка до подпухналите кръвясали очи на Мъндънгус. — Вече знаехме, че си боклук и на теб не може да се разчита.

— Защо тогава, да го вземат мътните, сте ме погнали с домашни духчета? Или пак заради ония пусти бокали? У мен не е останал нито един, иначе щях да ви ги върна…

— Не е и заради бокалите, но вече се доближи до топлото — каза Хари. — А сега млъкни и слушай.

Чувстваше се прекрасно, че има с какво да се заеме, че има пред себе си някого, от когото да поиска да чуе поне частица от истината. Пръчката му вече беше толкова близо до гърбицата на носа на Мъндънгус, че той беше станал разноглед в опитите да не я изпуска от поглед.

— Когато си отмъкнал от къщата всичко ценно… — подхвана Хари, но Мъндънгус го прекъсна отново:

— На Сириус изобщо не му пукаше за тия боклуци…