— Ще дойдем с теб, не бива да се делим… — подхвана Хари, но Рон трескаво заклати глава.
— Не говори глупости, не разполагаме с много време. Вие двамата отивате да намерите Ъмбридж, а аз ще се заема с кабинета на Йаксли… но как да го спра тоя дъжд?
— Опитай Фините инкантатем — предложи Хърмаяни, — това ще спре дъжда, ако е направено проклятие или заклинание, ако не — значи нещо се е объркало в Атмосферното заклинание и тогава ще бъде по-трудно да се отстрани повредата, затова като временно средство опитай Импервиус, за да му запазиш вещите…
— Я пак, но по-бавно — примоли се Рон и затърси отчаяно из джобовете си паче перо, точно тогава обаче асансьорът се разклати и спря.
Някакъв безплътен женски глас каза:
— Четвърти етаж, отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, към които са службите „Зверове“, „Същества“ и „Призраци“, както и управленията „Връзки с таласъми“ и „Напасти“.
Решетката отново се плъзна и се отвори, за да пусне в асансьора двама магьосници и няколко теменужени на цвят книжни самолетчета, които запърхаха около лампата на тавана вътре.
— Добр’утро, Албърт! — поздрави мъж с рунтави бакенбарди и се усмихна на Хари. След като асансьорът отново заскърца нагоре, магьосникът погледна и Рон и Хърмаяни, която шепнешком трескаво даваше напътствия на Рон. Мъжът се наведе ухилен към Хари и изпелтечи: — Дърк Кресуел, а? От „Връзки с таласъми“. Бива си го, Албърт. Сега вече съм почти сигурен, че на неговото място ще назначат мен.
Той потрепери закачливо. Хари отвърна на усмивката му с надеждата, че това е достатъчно. Асансьорът спря, решетката се отвори за пореден път.
— Втори етаж, отдел „Охрана на магическия ред“, към който са служба „Злоупотреба с магии“, щабквартирата на аврорите и администрацията на Магисъбора — оповести безплътният глас.
Хари видя как Хърмаяни побутва леко Рон и той побърза да слезе от асансьора, последван от другите магьосници. Хари и Хърмаяни останаха сами и веднага щом златната решетка се затвори, Хърмаяни изрече на един дъх:
— Знаеш ли, Хари, мисля, че е по-добре да отида с него, според мен той не знае какво прави и ако го заловят, всичко…
— Първи етаж: министър на магията и неговите сътрудници.
Златната решетка се разтвори отново и Хърмаяни ахна. Пред тях стояха четирима души, двама от които бяха погълнати от разговор: дългокос магьосник с великолепна мантия в черно и златисто и тантуреста магьосница с вид на жаба, която си беше сложила върху късата коса кадифена панделка и стискаше до гърдите си бележник.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
КОМИСИЯ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА МЪГЪЛОКРЪВНИТЕ
— Я, Мафалда! — каза Ъмбридж, като видя Хърмаяни. — Травърс те праща, нали?
— Ами… да — изписка Хърмаяни.
— Добре, ще се справиш чудесно. — Ъмбридж се извърна към магьосника в черно и златисто. — Въпросът, министре, е решен, щом Мафалда е готова да води протокола, започваме незабавно. — Тя се взря в бележника. — Днес десет души и сред тях жена на министерски служител! Тц-тц… дори тук, в самото сърце на министерството! — Ъмбридж влезе в асансьора при Хърмаяни, последваха я и двамата магьосници, които бяха чули разговора с министъра. — Отиваме направо долу, Мафалда, в съдебната зала ще намериш всичко необходимо. Добро утро, Албърт, ти няма ли да слизаш?
— Ама разбира се — избоботи Хари с гърления глас на Рънкорн.
И излезе от асансьора. Златната решетка се затръшна зад него. Хари погледна през рамо и видя как притесненото лице на Хърмаяни изчезва от поглед между двамата високи магьосници, а кадифената панделка на Ъмбридж й стигаше до рамото.
— Какво те води насам, Рънкорн? — попита новият министър на магията.
Тук-там дългата му черна коса и брада бяха прошарени, а огромното чело сякаш беше надвиснало над блесналите очи, с които той заприлича на Хари на рак, надзъртащ изпод камък.
— Наложи се да поговоря набързо с… — Хари се поколеба за стотна от секундата. — С Артър Уизли. Някой ми каза, че бил на първия етаж.
— А! — възкликна Пиус Тикнес. — Да не е уличен във връзки с неблагонадежден?
— Не — отговори с пресъхнало гърло Хари. — Не, няма такова нещо.
— А, добре. Това е само въпрос на време — заяви Тикнес. — Мен ако питаш, родоотстъпниците са не по-малко опасни от мътнородите. Приятен ден, Рънкорн!
— И на вас, министре.
Хари загледа как Тикнес се отдалечава по коридора, застлан с дебел килим. Още щом министърът се скри от поглед, Хари извади изпод плътното черно наметало мантията невидимка, заметна се с нея и се отправи в обратната посока. Рънкорн беше много едър и се наложи момчето да се понаведе, за да е сигурно, че краката му са скрити.
Паниката го удари в стомаха. Докато вървеше покрай безкрайните лъскави дървени врати, всяка с табелка с името на обитателя и длъжността му, могъществото на министерството, неговата сложна устроеност и недостъпност сякаш го затиснаха и планът, който тримата с Рон и Хърмаяни бяха разработвали толкова внимателно през последния месец, му се стори смехотворно детински. Бяха насочили всичките си усилия към незабелязаното проникване вътре, а не се бяха замислили и за миг какво ще правят, ако бъдат принудени да се разделят. Сега Хърмаяни беше хваната да присъства на съдебното заседание, което със сигурност щеше да продължи с часове, Рон се мъчеше да направи магия, за която Хари беше сигурен, че надвишава възможностите му, при това от изхода вероятно зависеше дали една жена ще остане на свобода, а той самият се луташе по последния етаж, като знаеше отлично, че онова, което издирва, е слязло надолу заедно с асансьора.
Спря, облегна се на стената и се опита да реши какво да прави. Тишината го потискаше: тук нямаше суетня, разговори и бързи стъпки, коридорите с морави килими бяха притихнали, сякаш на всичко наоколо беше направено заклинанието „Муфлиато“.
„Кабинетът й сигурно е някъде тук“ — помисли Хари.
Струваше му се почти невероятно Ъмбридж да си държи накитите в кабинета, от друга страна обаче би било глупаво да не го претърси за по-сигурно. Затова пак тръгна по коридора и не срещна никого, освен един смръщен магьосник — той мърмореше напътствия на пачето перо, което се рееше пред него и бързо пишеше по дълъг влачещ се пергамент.
Сега вече Хари четеше имената по вратите. Зави зад ъгъла и по средата на следващия коридор излезе в широко фоайе, където десетина мъже и жени бяха насядали на редици малки бюра, наподобяващи чинове, но много по-лъснати и без драсканици по тях. Хари спря да ги погледа, защото въздействието беше направо хипнотизиращо. Те едновременно размахваха и въртяха магическите си пръчки и във всички посоки като малки розови хвърчила се разлетяваха квадратчета цветна хартия. След няколко секунди Хари разбра, че в онова, което правят, има ритъм и листовете образуват един и същ рисунък, след още няколко си даде сметка, че всъщност наблюдава как се създават брошури, а хартиените квадрати са страници, които са събирани, сгъвани и с магия струпвани на спретнати купчинки до всеки магьосник или магьосница.
Хари се прокрадна по-близо, макар че работещите бяха погълнати от онова, което вършеха, и той се съмняваше, че ще чуят приглушените от килима стъпки, затова грабна от купчината до някаква млада магьосница една от готовите брошури. Разгледа я под мантията невидимка. Върху розовата корица имаше вдлъбнато златисто заглавие:
