според надписа отзад аз съм Рег Катърмоул.
— А сега ти изчакай тук — каза Хърмаяни на Хари, който още беше под мантията невидимка, — ще ти донесем и на теб няколко косъма.
Наложи се да чака десет минути, но му се стори, че се е спотайвал сам много по-дълго на уличката с повръщано, до вратата, зад която бяха скрили зашеметената със заклинание Мафалда. Накрая Рон и Хърмаяни се появиха.
— Не знаем кой е — обясни Хърмаяни, като му подаде няколко къдрави черни косъма, — но се прибра у дома с ужасно кръвотечение от носа! Дръж, доста висок е, трябва ти по-голяма мантия…
Тя извади една от старите мантии, които по тяхна молба Крийчър беше изпрал, и Хари се отдръпна, за да изпие отварата и да се преоблече.
След като болезненото преобразяване приключи, той вече беше висок над метър и осемдесет и ако се съди от мускулестите ръце, беше с яко телосложение. Имаше и брада. Пъхна мантията невидимка и очилата под новата мантия и се присъедини към другите двама.
— Ау, страшен мъжага си! — ахна Рон и се извърна нагоре към Хари, който сега стърчеше доста над него.
— Вземи от жетоните на Мафалда и да вървим, наближава девет — подкани го Хърмаяни.
Излязоха заедно от уличката. Петдесет метра по-нататък на оживения тротоар имаше черни перила с пръчки със заострен край отгоре и две стълбища с табели: на едната пишеше „Мъже“, а на другата — „Жени“.
— Е, хайде, до скоро — каза припряно Хърмаяни и заситни надолу по женското стълбище.
Хари и Рон се присъединиха към неколцина странно облечени мъже, които слизаха към нещо, наподобяващо най-обикновена подземна обществена тоалетна с мръсни черно-бели плочки.
— Добро утро, Рег! — провикна се друг магьосник в морскосиня мантия, после влезе в една от кабинките, като пъхна в процепа във вратата златен жетон. — Ама че тъпотия! Да ни принуждават да ходим на работа по този начин! Кого очакват да се появи изневиделица, Хари Потър ли?
Магьосникът прихна от собственото си остроумие, а Рон само се подсмихна.
— Да, бе — съгласи се той, — голяма глупост!
Двамата с Хари влязоха в съседни кабинки.
Отдясно на Хари се чу как пускат водата в казанчето. Той се наведе и надзърна през процепа в долния край на кабинката точно навреме, за да види как чифт крака в обуща стъпват в тоалетната чиния в съседство. Погледна наляво — Рон само примигваше срещу него.
— Какво, трябва да стъпим в тоалетната чиния и да пуснем водата ли? — пошушна той.
— Май да — отвърна също през шепот Хари и гласът му прозвуча гърлено и прегракнало.
Двамата се изправиха. С усещането, че е най-големият глупак, Хари стъпи в тоалетната чиния.
Веднага разбра, че е направил точно каквото трябва: уж стоеше във вода, а обувките, ходилата и мантията му си останаха съвсем сухи. Той се пресегна, пусна водата и след миг се устреми по къс улей, а накрая изскочи от една камина в Министерството на магията.
Изправи се тромаво — сега имаше много повече телеса, отколкото беше свикнал. Огромният атриум му се стори по-мрачен, отколкото го помнеше. Преди средата на помещението беше запълнена от златен шадраван, който хвърляше по лъскавия дървен под и стени трепкащи светли петна. Сега над всичко наоколо се възправяше грамадна статуя от черен камък. Имаше нещо стряскащо в огромната скулптура на магьосница и магьосник, които седяха на богато украсени издялани престоли и наблюдаваха отвисоко как работещите в министерството изскачат от камините долу. В основата на статуята с трийсетсантиметрови букви пишеше: МАГИЯТА Е МОГЪЩЕСТВО.
Хари усети отзад по краката силен удар: току-що от камината зад него се беше изстрелял друг магьосник.
— Разкарай се! Не можа ли… о, извинявай, Рънкорн!
Явно уплашен, плешивеещият мъж побърза да се отдалечи. Както личеше, магьосникът, в когото Хари се беше преобразил — Рънкорн, си беше доста страховит.
— Пссст! — каза някой и след като се обърна, Хари видя дребната магьосница и магьосника с вид на пор от „Магическа поддръжка“, които му правеха знаци иззад статуята.
Той бързо отиде при тях.
— Значи всичко мина добре? — прошепна Хърмаяни.
— Не, той още е заседнал в кенефа — каза Рон.
— О, много смешно, няма що… Какъв ужас, а? — рече тя на Хари, който гледаше статуята. — Забеляза ли върху какво седят?
Той се взря по-внимателно и видя, че онова, което е помислил за изсечени от камък богато украсени престоли, всъщност са купчини каменни човешки тела: стотици и стотици голи тела, мъже, жени и деца, всички с глуповати грозни лица, сгърчени и притиснати едно до друго, за да издържат тежестта на магьосниците с красиви мантии.
— Мъгъли — прошепна Хърмаяни. — Там, където трябва да им е мястото! Хайде, тръгваме.
Присъединиха се към потока от магове и вълшебници, които вървяха към златната порта в дъното на коридора, и започнаха да се оглеждат възможно най-незабележимо, но така и не зърнаха силуета на Долорес Ъмбридж, която трудно можеха да сбъркат. Минаха през портата и се озоваха в по-малък коридор, където пред двайсет златни решетки с точно толкова асансьори зад тях се виеха опашки. Тъкмо се наредиха на една, когато някой викна:
— Катърмоул!
Огледаха се, Хари усети как го присвива стомахът. Към тях вървеше един от смъртожадните, станали свидетели на гибелта на Дъмбълдор. Служителите наоколо замълчаха и сведоха очи — Хари усети как през тях премина вълна от страх. Свъсеното, някак жестоко лице на мъжа не се връзваше с великолепната му надиплена мантия, цялата избродирана със златна нишка. Някой от навалицата пред асансьорите извика подмазвачески:
— Добро утро, Йаксли!
Йаксли не му обърна внимание.
— Катърмоул, наредих някой от „Магическа поддръжка“ да ми оправи кабинета. Там още вали дъжд.
Рон се огледа сякаш с надеждата някой да се намеси, но всички продължиха да мълчат.
— Вали дъжд… в кабинета ви? Това… не е хубаво, нали?
Рон се засмя притеснено. Йаксли се ококори.
— Мислиш, че е смешно, а, Катърмоул?
Две от магьосниците на опашката за асансьора побързаха да се отдалечат.
— Не, разбира се, че не… — отговори Рон.
— Даваш ли си сметка, Катърмоул, че отивам долу да разпитам жена ти? Всъщност съм изненадан, че и ти не си там да й държиш ръката, докато тя чака. Май вече си я отписал като неблагонадеждна. Сигурно си постъпил мъдро. Следващия път се постарай да се ожениш за чистокръвна.
Хърмаяни изписка ужасена. Йаксли я изгледа втренчено, тя се позакашля и извърна очи.
— Аз… — замънка Рон.
— Но ако моята жена беше обвинена, че е мътнород — не че някога ще взема за съпруга жена, която може да бъде сбъркана с такъв боклук, — и началникът на отдел „Охрана на магическия ред“ ми възложеше да свърша нещо, аз, Катърмоул, щях да побързам да го направя. Разбра ли? — попита Йаксли.
— Да — прошепна Рон.
— В такъв случай, Катърмоул, заеми се със задачата и ако до час кабинетът ми не е напълно сух, за Кръвния статут на жена ти ще възникнат още по-големи съмнения.
Златната решетка отпред издрънча и се отвори. Йаксли кимна и неприятно се усмихна на Хари, от когото явно се очакваше да оцени по достойнство отношението към Катърмоул, после се отдалечи като хала към друг асансьор. Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в техния, но не ги последва никой, сякаш бяха заразноболни. Решетката се затвори с трясък и асансьорът тръгна нагоре.
— И какво да правя сега? — веднага попита Рон другите двама със сломен вид. — Ако не се явя, жена ми… жената на Катърмоул де…
