Хари Потър и даровете на смъртта

Под заглавието имаше снимка на червена роза с трепкащо лице сред венчелистчетата, обвита от зелен бурен с остри зъби и свиреп поглед, който я душеше. Името на автора не беше посочено, но докато Хари разглеждаше брошурата, белезите върху дясната му ръка отново започнаха да го наболяват. После младата магьосница до него потвърди подозренията му, като каза, без да спира да размахва и да върти магическата пръчка:

— Някой да знае дали дъртата вещица цял ден ще разпитва мътнороди?

— Внимавай — предупреди я магьосникът до нея и се огледа притеснено, а една от страниците се плъзна и падна на пода.

— Защо, да не би освен вълшебно око сега да има и вълшебни уши?

Магьосницата погледна към проблясващата махагонова врата срещу фоайето, пълно с брошурописци, Хари също се извърна натам и у него като змия се надигна гняв. Върху дървото, там, където по мъгълските входни врати обикновено има шпионка, беше сложено голямо кръгло око с яркосин ирис, стъписващо познато на всеки, който някога е срещал Аластор Муди.

За стотна от секундата Хари забрави къде е и за какво е там, дори забрави, че е невидим. Отиде право при вратата, за да разгледа окото. То не се помръдваше: беше се вторачило невиждащо напред, сякаш беше вкаменено. На табелката под него пишеше:

Долорес Ъмбридж

Първи заместник-министър

Отдолу имаше и втора, малко по-лъскава нова табелка:

Председател на Комисията

за регистрация на мъгълокръвни

Хари се обърна към десетината брошурописци: бяха погълнати от работата, но със сигурност щяха да забележат, ако вратата на празния кабинет точно насреща се отвори. Затова той извади от един вътрешен джоб на мантията странен предмет с мърдащи крачета и тяло като гумената круша на клаксон. Приклекна под мантията невидимка и сложи пиратката примамка на земята.

Тя тутакси заситни между краката на магьосниците и вълшебниците отпред. След няколко мига, през които Хари чакаше с ръка на дръжката на вратата, от ъгъла екна силен трясък и се вдигна облак лютив черен дим. Младата магьосница на предната редица се разпищя и навсякъде се разлетяха розови страници, когато тя и колегите й наскачаха и започнаха да се оглеждат, за да намерят източника на суматохата. Хари натисна дръжката, влезе в кабинета на Ъмбридж и затвори вратата след себе си.

Изпита чувството, че се е върнал назад във времето. Стаята беше съвсем същата като кабинета на Ъмбридж в „Хогуортс“: по всички възможни повърхности имаше дантелки, покривки и сухи цветя. По стените бяха накачени същите декоративни чинии с картинки на шарени котета, накичени с панделки и отвратително пъргави в игрите и закачките си. Върху писалището имаше покривка на крещящи цветя. Към окото на Лудоокия беше прикрепено нещо като телескоп, с който Ъмбридж шпионираше работещите от другата страна на вратата. Хари надзърна през него и видя, че те са се струпали около пиратката примамка. Изтръгна телескопа от вратата, оставяйки отдолу дупка, извади вълшебното око от него и го прибра в джоба си. После отново се обърна с лице към кабинета, вдигна магическата пръчка и прошепна:

— Акцио медальон!

Не се случи нищо, но Хари го беше очаквал: Ъмбридж безспорно знаеше всичко за защитните магии и заклинания. Затова той побърза да отиде зад писалището и се зае да отваря чекмеджетата. Видя пачи пера, бележници и магискоч, омагьосани кламери, които се гънеха като змийчета и се опитваха да излязат от чекмеджето, та се наложи Хари да ги удря, за да ги върне на мястото им, облепена с дантела натруфена кутийка с резервни панделки и шноли, но от медальона нямаше и следа.

Зад писалището имаше дървен шкаф и Хари се запретна да го претърсва. Точно като шкафовете на Филч в „Хогуортс“, и този беше пълен с папки с написано върху тях име. Чак в най-долното чекмедже Хари забеляза нещо, което отклони вниманието му от търсенето: папка за господин Уизли.

Той я извади и я отвори:

АРТЪР УИЗЛИ

Кръвен статут: Чистокръвен, но с неприемлив промъгълски уклон. Известен като член на Ордена на феникса.

Семейство: Жена (чистокръвна), седем деца, двете най-малки в „Хогуортс“

ВАЖНО: Понастоящем най-малкият син е тежко болен и си е у дома, потвърдено от инспектори на министерството.

Надеждност: ПОД ПОСТОЯННО НАБЛЮДЕНИЕ. Твърде вероятно е Неблагонадежден №1 да се свърже с него (в миналото често е гостувал на семейство Уизли)

— Неблагонадежден номер едно — промърмори тихо Хари, докато прибираше папката с досието на господин Уизли и затваряше чекмеджето.

Знаеше за кого става дума и ето на: като се изправи и затърси с очи из кабинета други скривалища, видя върху стената плакат със собственото си лице и с думите НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН №1, написани с дебели букви върху гърдите му. Върху него беше залепено розово листче с коте в единия ъгъл. Хари се приближи и видя, че Ъмбридж е написала: „Да бъде наказан.“

По-ядосан от всякога, той продължи да търси пипнешком по дъната на вазите и кошничките със сухи цветя, но изобщо не се изненада, че медальона с капачето го няма. Огледа за последно от край до край кабинета и сърцето му трепна. Дъмбълдор го наблюдаваше от малко правоъгълно огледало, подпряно на библиотеката до писалището.

Хари прекоси тичешком помещението и грабна огледалото, но още щом го докосна, разбра, че това не е никакво огледало. Дъмбълдор му се усмихваше тъжно от корицата на лъскава книга. Трябваше да мине известно време, докато Хари забележи усуканото зелено заглавие през шапката му — „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, — както и по-дребните букви през гърдите му: „Рита Скийтър, автор на бестселъра «Армандо Дипит: учител или урод?»“

Хари отвори напосоки книгата и видя снимка върху цяла страница на двама юноши, които се бяха прегърнали през раменете и се смееха неудържимо. Дъмбълдор, който тук беше с коса чак до лактите, си беше пуснал тънка брадичка като на Крум, от която Рон се беше подразнил толкова. Момчето, което се заливаше от безмълвна веселба до Дъмбълдор, имаше щастлив див вид. Златистата му коса падаше на къдри до раменете. Хари се запита дали това не е младият Дож, но тъкмо да погледне текста към снимката, вратата на кабинета се отвори.

Ако Тикнес не беше гледал през рамо, докато влизаше, Хари нямаше да има време да се загърне с мантията невидимка. Все пак му се стори, че Тикнес май долови леко движение, защото миг-два продължи да стои и да гледа заинтригувано мястото, откъдето Хари току-що беше изчезнал. Може би реши, че просто е видял как Дъмбълдор си чеше носа върху корицата на книгата, която Хари припряно беше върнал върху лавицата. Тикнес остави вратата отворена, отиде до писалището и насочи магическата си пръчка към пачето перо, топнато в мастилницата. То изскочи и започна да пише бележка до Ъмбридж. Много бавно, почти без да диша, за да не се издаде, Хари излезе заднишком от кабинета във фоайето.

Брошурописците все още стояха скупчени около останките от пиратката примамка, която продължаваше да дими и да пука. Хари забърза по коридора точно когато младата магьосница отбеляза:

— Обзалагам се, че се е промъкнала от „Експериментални магии“, много са немарливи там, помните ли