оная отровна патица?
Докато бързаше обратно към асансьорите, Хари прехвърляше наум възможностите. Беше малко вероятно медальонът с капачето да е тук, в министерството, а докато Ъмбридж седеше в препълнената съдебна зала, беше изключено да изтръгнат от нея с магия къде точно се намира. Сега най-важното за тримата беше да се измъкнат от министерството преди да бъдат изобличени и да опитат отново друг ден. Първото, което Хари трябваше да направи, беше да открие Рон, а после двамата заедно щяха да измислят как да измъкнат Хърмаяни от съдебната зала.
Асансьорът пристигна празен. Хари скочи в него и когато той потегли надолу, свали от себе си мантията невидимка. За негово огромно облекчение, когато асансьорът спря с тракане на втория етаж, вътре влезе Рон — беше мокър до кости и гледаше диво.
— Д-д-добро ут-тро! — изпелтечи той на Хари, а асансьорът тръгна отново.
— Рон, аз съм, Хари!
— Хари! Майко мила, съвсем забравих как изглеждаш… Защо Хърмаяни не е с теб?
— Наложи се да слезе в съдебната зала заедно с Ъмбридж, нямаше как да откаже и…
Но още преди Хари да е обяснил докрай асансьорът спря отново: вратите се отвориха и вътре влезе господин Уизли — разговаряше с възрастна вещица с руса коса, тупирана толкова силно, че приличаше на мравуняк.
— Напълно те разбирам, Ваканда15, но се опасявам, че не мога да участвам в…
Артър Уизли замълча — беше забелязал Хари. За него беше твърде необичайно господин Уизли да го гледа с толкова неприязън. Вратата на асансьора се затвори и четиримата отново се заспускаха с трясък надолу.
— О, здрасти, Рег! — поздрави господин Уизли и се огледа, дочул капките, които се стичаха от мантията на Рон. — Днес май жена ти е призована на разпит, а? Хм… какво се е случило? Защо си мокър?
— В кабинета на Йаксли вали дъжд — оплака се Рон. Каза го на рамото на господин Уизли и Хари усети притесненията му, че ако погледне баща си право в очите, той може и да го познае. — Не успях да го спра, затова ме пратиха да повикам Бърни… Пилсуърт… май така се казваше…
— Да, напоследък вали в много кабинети — потвърди господин Уизли. — Опита ли „Метеоломагия реканто“16? При Блечли подейства.
— „Метеоломагия реканто“ ли? — прошепна Рон. — Не, не съм опитал. Благодаря ти, т-тат… благодаря, Артър.
Вратата на асансьора се отвори, старата вещица с коса като мравуняк слезе, а Рон се шмугна покрай нея и изчезна от поглед. Хари понечи да тръгне след него, но видя, че пътят му е препречен от Пърси Уизли — той се беше качил на асансьора със забучен в някакви книжа нос.
Чак след като вратата се затвори с трясък, Пърси забеляза, че пътува в един асансьор с баща си. Вдигна поглед към него, стана червен като домат и слезе веднага щом вратата се отвори отново. Хари за втори път се опита да слезе, ала пътят му отново беше препречен, сега от ръката на господин Уизли.
— Чакай малко, Рънкорн.
Вратата на асансьора се затвори и докато те слизаха с дрънчене към долния етаж, господин Уизли каза:
— Подочух, че си натопил Дърк Кресуел.
Хари остана с впечатлението, че гневът на господин Уизли е предизвикан от сблъсъка с Пърси. Реши, че е най-добре да се прави на ударен, и рече:
— Моля?
— Не ми се прави на невинен, Рънкорн — тросна се ядно Артър Уизли. — Издирил си магьосника, който е фалшифицирал родословието му, нали? — каза тихо господин Уизли, докато асансьорът хлътваше все по- надолу.
— И какво от това?
— Такова, че Дърк Кресуел е десет пъти повече магьосник от теб. И ако оживее в Азкабан, ще трябва да отговаряш пред него, да не говорим пък за жена му, синовете и приятелите му…
— Артър — прекъсна го Хари, — знаеш, че си под наблюдение, нали?
— Заплашваш ли ме, Рънкорн? — попита на висок глас господин Уизли.
— Не, това си е голата истина — отвърна Хари. — Следят всяка твоя крачка…
Вратата на асансьора се отвори. Бяха стигнали в атриума. Господин Уизли изгледа Хари с изпепеляващ поглед и изхвърча като фурия от асансьора. Хари остана там, беше потресен. Прииска му се да е приел облика на друг, а не на Рънкорн… вратата на асансьора издрънча и се затвори.
Той извади мантията невидимка и се покри с нея. Реши да опита да измъкне Хърмаяни сам, докато Рон се занимава с дъждовния кабинет. Когато вратата се отвори, той слезе в осветен с факли каменен проход, съвсем различен от коридорите с ламперия и килими горе. Докато асансьорът се отдалечаваше с трясък, Хари потрепери, загледан в черната врата в далечината, откъдето се влизаше в отдел „Мистерии“.
Той тръгна, но не към черната врата, а към арката отляво, която помнеше и която водеше към стълбите за съдебните зали долу. Докато слизаше предпазливо по тях, прехвърляше наум възможностите, с които разполага: все още имаше две-три пиратки примамки, но може би беше за предпочитане просто да почука на вратата, да влезе в съдебната зала като Рънкорн и да повика за малко Мафалда. Не знаеше, разбира се, дали Рънкорн е достатъчно влиятелен, та такова поведение да му се размине, а дори и да успееше да изведе Хърмаяни и тя не се върне вътре, може би щяха да претърсят министерството още преди тримата с Рон да се измъкнат…
Погълнат от мислите си, Хари не забеляза веднага необичайния мраз, който го обгърна, сякаш навлизаше в мъгла. С всяка крачка надолу ставаше все по-студено: студ, който проникваше чак в гърлото му и се впиваше в белите му дробове. После у него взе да се прокрадва усещане за отчаяние, за безнадеждност, което сякаш започна да набъбва…
„Диментори“ — помисли си Хари.
Когато слезе в долния край на стълбището, се обърна надясно и видя вледеняваща гледка. Тъмният коридор пред съдебните зали беше пълен с високи силуети с черни качулки и с напълно скрити лица, чуваше се само накъсаното им дишане. Вцепенените мъгълокръвни, доведени за разпит, се бяха сгушили един до друг и трепереха на твърдите дървени скамейки. Повечето бяха захлупили лица върху дланите си — вероятно в инстинктивен опит да се скрият от ненаситните пасти на дименторите. Някои бяха придружавани от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях, а студът, безнадеждността и отчаянието притиснаха Хари като проклятие…
„Съпротивявай се“ — каза си той, ала знаеше, че ако не махне веднага мантията невидимка, няма да може да направи магия за покровител. Затова продължи възможно най-тихо нататък и с всяка крачка вцепенението в мозъка му сякаш се засилваше, той обаче си наложи да мисли за Хърмаяни и Рон, които имаха нужда от него.
Беше ужасно да се движи сред извисилите се черни фигури: докато минаваше покрай безоките лица, скрити под качулките, те се извръщаха към него и Хари беше сигурен, че са го усетили, може би усещаха присъствието на човек, който все още съхранява някаква надежда, някаква издръжливост…
Точно тогава сред застиналата тишина внезапно и стъписващо се отвори една от вратите на тъмницата от лявата страна на коридора и от нея екнаха писъци.
— Не, не, аз съм полумагьосник, полумагьосник съм, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина, проверете… Арки Алдъртън, известен дизайнер на метли… проверете, казвам ви… пуснете ме, пуснете ме…
— Това е последното предупреждение към теб — чу се тихият глас на Ъмбридж, усилен с магия, за да звучи ясно над отчаяните писъци на човека. — Ако се съпротивяваш, ще бъдеш подложен на целувка на диментор.
Писъците на мъжа утихнаха, но в коридора продължиха да ехтят безмълвни хлипове.
— Отведете го — нареди Ъмбридж.
На вратата на съдебната зала изникнаха два диментора, които вкопчиха разложените си, покрити със струпеи ръчища в ръцете на мъжа над лактите, а той всеки момент щеше да припадне. Плъзнаха се заедно с него по коридора и мракът, който оставяха след себе си, ги погълна и ги скри от поглед.
