Хари Потър и даровете на смъртта

— Следващият… Мери Катърмоул — провикна се високо Ъмбридж.

Изправи се дребна жена, която трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше пригладена и прихваната на нисък кок, носеше обикновена дълга мантия. Беше пребледняла като платно. Хари забеляза, че докато минаваше покрай дименторите, жената трепна.

Той го направи инстинктивно, без всякакъв план, защото му стана неприятно, че жената влиза сама в тъмницата — когато вратата се люшна и започна да се затваря, Хари се вмъкна тихо след нея в съдебната зала.

Помещението, в което влезе, не беше същото като онова, където го бяха разпитвали за злоупотреба с магия. Това беше по-малко, макар че таванът пак беше ужасно висок и създаваше потискащото впечатление, че си затворен на дъното на дълбок кладенец.

Вътре също имаше диментори, които хвърляха над залата вледеняващата си аура — те стояха като безлика стража по ъглите най-далеч от високия подиум. На него зад преграда седеше Ъмбридж, от едната й страна беше Йаксли, а от другата — Хърмаяни, пребледняла не по-малко от госпожа Катърмоул. Пред подиума напред-назад, напред-назад сновеше яркосребърна дългокосместа котка и Хари разбра, че тя е тук, за да защитава обвинителите от отчаянието, вдъхвано от дименторите: него трябваше да го усещат само обвиняемите.

— Седнете — каза с тих мазен глас Ъмбридж.

Госпожа Катърмоул се препъна и се свлече на единствения стол в средата на залата, под издигнатия подиум. Веднага щом седна, от облегалките на стола с тракане изскочиха вериги, които я оковаха.

— Вие сте Мери Елизабет Катърмоул, нали? — попита Ъмбридж.

Жената кимна треперливо.

— Омъжена сте за Реджиналд Катърмоул от отдел „Магическа поддръжка“, нали?

Госпожа Катърмоул се разплака.

— Не знам къде е той, трябваше да дойде да ме посрещне тук.

Ъмбридж не й обърна внимание.

— Майка сте на Мейзи, Ели и Алфред Катърмоул, нали?

Жената се разрида още по-силно.

— Те са уплашени, притесняват се, че няма да се върна у дома…

— Спестете ни тези глупости — избълва Йаксли. — Децата на мътнородите не могат да породят у нас състрадание.

Риданията на госпожа Катърмоул заглушиха стъпките на Хари, докато той вървеше предпазливо към стъпалата на подиума. Веднага щом подмина линията, по която патрулираше котката покровителка, усети промяна в температурата: тук беше топло и уютно. Хари беше сигурен, че покровителката е на Ъмбридж и сияе, защото тя се чувства тук щастлива, в стихията си, докато отстоява несправедливите закони, за чието написване е помогнала. Хари се запромъква бавно и много предпазливо по подиума зад Ъмбридж и Йаксли и седна зад Хърмаяни. Притесняваше се да не я стресне и тя да подскочи. Помисли дали да не направи заклинание „Муфлиато“ на Ъмбридж и Йаксли, но Хърмаяни щеше да се уплаши дори той само да прошепнеше думата. Точно тогава Ъмбридж заговори по-високо и се обърна към Катърмоул, а Хари моментално се възползва от случая.

— Зад теб съм — пошушна той в ухото на Хърмаяни.

Както и беше очаквал, тя подскочи толкова силно, че едва не преобърна мастилницата, с която би трябвало да води протокола на разпита, но това остана незабелязано, защото и Ъмбридж, и Йаксли бяха насочили вниманието си към госпожа Катърмоул.

— Днес, когато сте дошла в министерството, госпожо Катърмоул, ви е била конфискувана магическа пръчка — каза Ъмбридж. — Дълга двайсет и два сантиметра и половина, от черешово дърво и сърцевина от косъм на еднорог. Това описание познато ли ви е?

Госпожа Катърмоул кимна и избърса с ръкав очите си.

— Бъдете така любезна, кажете ни от коя магьосница или магьосник взехте пръчката.

— Да с-съм я в-в-взела ли? — изхлипа госпожа Катърмоул. — Не съм я взимала от никого. К-к-купих я, когато бях на единайсет години. Тя… тя сама ме избра.

Жената плачеше все по-силно.

Ъмбридж нададе тих момичешки смях, от който на Хари му се прииска да я нападне. Тя се надвеси над преградата, за да огледа по-добре своята жертва, и напред се люшна и нещо златно, което се заклатушка във въздуха: медальонът с капачето!

Хърмаяни също го видя и изписка, но Ъмбридж и Йаксли още се бяха вторачили хищно в плячката си и бяха глухи за всичко останало.

— А, не! — отсече Ъмбридж. — Аз, госпожо Катърмоул, не съм на това мнение. Пръчките избират само магьосници. А вие не сте такава. Разполагам с отговорите ви на въпросника, който ви изпратих… подай ми ги, Мафалда.

Ъмбридж протегна малка длан: в този миг ужасно приличаше на жаба и Хари се изненада, че не вижда между месестите й пръсти ципи. От стъписването ръцете на Хърмаяни се разтрепериха. Тя започна да рови из купчина книжа на стола отстрани и накрая издърпа няколко пергаментови листа с името на госпожа Катърмоул отгоре.

— Много е… много е красив, Долорес — каза Хърмаяни, като посочи медальона, проблясващ върху богато надиплената й блуза.

— Какво? — тросна се Ъмбридж и погледна надолу. — А, да, стара семейна реликва — отвърна тя и потупа по капачето върху едрата си гръд. — Буквата „С“ е от „Селуин“… Свързана съм по кръвна линия с рода Селуин… всъщност не съм свързана само с малко родове на чистокръвни… Жалко че същото не може да се каже за вас — допълни Ъмбридж по-силно и започна да прелиства въпросника на госпожа Катърмоул. — Професия на родителите: зарзаватчии.

Йаксли се изсмя подигравателно. Пухкавата сребриста котка долу продължи да патрулира и да снове напред-назад, а дименторите все така чакаха по ъглите.

Заради лъжата на Ъмбридж кръвта нахлу в главата на Хари и заличи всяка предпазливост: тя използваше медальона с капачето, който беше взела като подкуп от един дребен престъпник, за да се хвали, че е чистокръвна. Хари вдигна магическата пръчка и без дори да си дава труда да се крие под мантията невидимка, каза:

— Вцепени се!

Блесна червена светлина, Ъмбридж се свлече и си удари челото о ръба на преградата, книжата на госпожа Катърмоул се плъзнаха от коленете й и се разпиляха по пода, а сребристата котка, която сновеше долу, изчезна. Блъсна ги леденостуден въздух, сякаш внезапно се беше извил вятър, Йаксли се огледа объркан, за да види откъде са се появили тези беди, и зърна ръката на Хари без тяло и магическата пръчка, насочена към него. Понечи да извади своята пръчка, но беше късно.

— Вцепени се!

Йаксли се просна на земята и остана да лежи, свит на кълбо, върху пода.

— Хари!

— Ако ти си смятала, че ще седя и ще я слушам как ми се прави на…

— Хари, госпожа Катърмоул!

Той се обърна рязко, като отметна мантията невидимка: долу дименторите бяха излезли от ъглите и се плъзгаха към жената, прихваната с окови за стола — те явно се бяха отказали да се сдържат или защото покровителят беше изчезнал, или защото бяха усетили, че господарите им вече не владеят положението. От страх госпожа Катърмоул нададе ужасен писък, когато за брадичката я хвана покрита със струпеи слузеста ръка и дръпна главата й назад.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

От върха на магическата пръчка в ръката на Хари се извиси младият сребърен елен, който скочи към дименторите, а те се люшнаха назад и отново се сляха с тъмните сенки. Светлината на елена беше по-силна и топлеща от защитата на котката и изпълни цялото подземие, докато той препускаше волно из помещението.

— Вземи хоркрукса — викна Хари на Хърмаяни.

Слезе тичешком в залата, като набутваше в чантата мантията невидимка, и се приближи до госпожа