— Жена ми! Кой беше онзи с жена ми? Какво става тук?
Хари видя как Йаксли обръща глава и по жестокото му лице се мярва нещо, от което личеше, че донякъде се е досетил за истината.
— Хайде! — изкрещя Хари на Хърмаяни, стисна ръката й и двамата скочиха заедно в камината точно когато проклятието на Йаксли прелетя над главата му.
Няколко секунди се въртяха шеметно и после изскочиха от тоалетната чиния в една от кабинките в обществената тоалетна. Хари рязко отвори вратата: Рон стоеше при мивките и още се разправяше с госпожа Катърмоул.
— Не разбирам, Рег…
— Пуснете ме, аз не съм вашият мъж, трябва час по-скоро да се приберете у дома!
В кабинката отзад се чу шум и Хари се обърна: Йаксли се беше появил току-що.
— ДА ИЗЧЕЗВАМЕ! — ревна момчето.
Сграбчи Хърмаяни за ръката, а Рон — за лакътя, и се завъртя на място.
Погълнаха ги мрак и усещането за стегнати железни обръчи, но имаше нещо гнило… На Хари му се струваше, че Хърмаяни се изплъзва от ръката му…
Задушаваше се, не можеше да диша, не виждаше нищо и единствените твърди предмети в света бяха ръката на Рон и пръстите на Хърмаяни, които му се изплъзваха бавно…
Точно тогава видя вратата на площад „Гримолд“ номер дванайсет с чукалото с форма на змия, но още преди да си поеме дъх чу писък и блесна морава светлина: ръката на Хърмаяни внезапно го стисна като менгеме и всичко отново потъна в мрак.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
КРАДЕЦЪТ
Хари отвори очи и беше заслепен от нещо златисто и зелено: нямаше представа какво се е случило, знаеше само, че май лежи на листа и клонки. Замъчи се да си поеме въздух и да го вкара в сякаш сплесканите си бели дробове, примига и видя, че яркият блясък всъщност е слънчева светлина, процеждаща се през балдахин от листа високо горе. После съвсем близо до лицето му нещо се размърда. Хари застана с усилие на четири крака с очакването да съгледа пред себе си дребна свирепа твар, но видя, че нещото всъщност е кракът на Рон. Огледа се: тримата лежаха в гора, очевидно сами.
Първата му мисъл беше, че това е Забранената гора, и макар да осъзнаваше колко глупаво и опасно е да се появят на територията на „Хогуортс“, за миг сърцето му трепна радостно при мисълта, че могат да се промъкнат през дърветата до колибата на Хагрид. Но за няколкото секунди, през които Рон простена глухо, а Хари запълзя към него, си даде сметка, че изобщо не са в Забранената гора: дърветата изглеждаха по- млади, растяха на по-голямо разстояние едно от друго и пръстта беше по-чиста.
Хърмаяни също допълзя на четири крака при главата на Рон. Щом го погледнаха, от другите им грижи не остана и следа: отляво Рон беше целият в кръв, а сивкавобялото му лице се открояваше на фона на покритата с листа земя. Въздействието на многоликовата отвара отслабваше: на външен вид Рон беше нещо средно между Катърмоул и самия себе си и косата му се червенееше все повече, а от лицето му изчезваше и малкото останала руменина.
— Какво се е случило?
— Разполовяване — обясни Хърмаяни, която вече опипваше ръкава на Рон: там кръвта беше най-прясна и най-тъмна.
Хари загледа ужасѐн как тя разкъсва ризата. Винаги си беше представял разполовяването като нещо смешно, докато това тук… Догади му се, когато Хърмаяни оголи ръката на Рон над лакътя, където липсваше голямо парче плът, сякаш отрязана с нож.
— Бързо, Хари, в чантата ми има шишенце с етикет „Екстракт от росен“18.
— В чантата… а, да…
Хари изтича встрани до мястото, където Хърмаяни се беше приземила, грабна обшитата с мъниста мъничка чанта и бръкна вътре. Затършува между разни предмети: кожени гръбчета на книги, вълнени ръкави на пуловери, токове на обувки…
— Бързо!
Хари грабна от земята магическата си пръчка и я насочи към дълбините на вълшебната чанта.
—
От чантата изхвърча кафяво шишенце: той го хвана и забърза към Хърмаяни и Рон, който почти беше склопил очи и между клепачите му не се виждаше друго, освен ивици от бялото.
— Припадна — обясни Хърмаяни, която също беше доста пребледняла; вече не изглеждаше като Мафалда, въпреки че на места косата й беше прошарена. — Отпуши го, Хари, моите ръце треперят.
Хари издърпа запушалката на шишенцето, а Хърмаяни го взе и капна три капки от отварата върху кървящата рана. Издигнаха се кълбета зеленикав дим и когато те се разсеяха, Хари видя, че кървенето е спряло. Сега раната беше с коричка, сякаш е заздравяла преди няколко дни, и върху доскоро оголената плът се беше опънала нова кожа.
— Ау! — възкликна Хари.
— Само за това съм сигурна, че е безопасно — обясни с треперлив глас Хърмаяни. — Има заклинания, с които Рон ще оздравее напълно, но не смея да опитвам, страх ме е да не объркам нещо и да стане още по- лошо… и без това е загубил много кръв…
— Как се е наранил? Всъщност… — Хари тръсна глава в опит да избистри мислите си, да проумее какво се е случило току-що. — Защо сме тук? Мислех, че се връщаме на площад „Гримолд“
Хърмаяни си пое дълбоко въздух. Беше на границата да се разплаче.
— Хари, според мен няма да можем да се върнем там.
— Ама как…
— Когато се магипортирахме, Йаксли се вкопчи в мен и аз не успях да се отскубна, много е як… още се държеше за мен, когато пристигнахме на площад „Гримолд“, и тогава… според мен той явно е видял вратата и е решил, че ще спрем там, затова разхлаби хватката и аз успях да се откопча… и ви доведох тук.
— Но къде е сега Йаксли? Чакай, чакай… нали не искаш да ми кажеш, че е на площад „Гримолд“? Той не може да проникне вътре.
Хърмаяни кимна с очи, блеснали от неизплаканите сълзи.
— Мисля, че може. Принудих го да ме пусне с отблъскваща магия, но вече го бях вкарала в обсега на защитното заклинание „Фиделиус“. След гибелта на Дъмбълдор ние сме Пазители на тайната, значи съм я издала и на Йаксли, нали?
Хари не искаше да се преструва — беше сигурен, че Хърмаяни е права. Това беше тежък удар. Щом Йаксли вече можеше да прониква в къщата, и дума не можеше да става да се върнат там. Дори в този момент той сигурно вкарваше вътре смъртожадни с магипортиране. Колкото и мрачна и потискаща да беше къщата, тя им беше единственото сигурно убежище и откакто Крийчър беше много по-щастлив и дружелюбен, дори се беше превърнала в нещо като техен дом. Хари усети пронизващо съжаление, което нямаше нищо общо с храната, макар че си представи как домашното духче приготвя пържолите и пая с бъбреци, които те тримата никога нямаше да изядат.
— Съжалявам, ужасно съжалявам, Хари!
— Стига, ти не си виновна! Ако някой има вина, това съм аз…
Той бръкна в джоба си и извади окото на Лудоокия. Хърмаяни с ужас се отдръпна.
— Ъмбридж го беше сложила на вратата в кабинета си — да шпионира хората. Не можех да го оставя там… и ето откъде са разбрали, че някой е проникнал в министерството.
Още преди Хърмаяни да отговори Рон простена и отвори очи. Беше все така сивкав, а лицето му лъщеше от избилата пот.
— Как се чувстваш? — прошепна Хърмаяни.
— Гадно — изграчи той и се свъси, усетил болката в ранената си ръка. — Къде сме?
— В гората, където се проведе Световното първенство по куидич — отговори Хърмаяни. — Исках да отидем някъде на прикътано място, където да сме на спокойствие, и това беше…
— Това е първото място, което ти е хрумнало — довърши вместо нея Хари и огледа поляната, на която
