Хари Потър и даровете на смъртта

— Ще го пазим, докато разберем как да го унищожим — отвърна Хари и колкото и да не му се искаше, окачи верижката на врата си, като скри медальона с капачето под мантията си, където той се допря до гърдите му заедно с кесийката от Хагрид. — Мисля, че трябва да се редуваме и да стоим на пост пред палатката — добави той, извърнат към Хърмаяни, после се изправи и се протегна. — Трябва да помислим и за храна. Ти не мърдай оттам — добави рязко той, когато Рон се опита да седне и лицето му се оцвети в отблъскващ оттенък на зеленото.

С опасноскопа, който Хърмаяни беше подарила на Хари за рождения ден, нагласен внимателно на масата в палатката, Хари и Хърмаяни прекараха остатъка от деня в редуване на пост. Опасноскопът цял ден не издаде шум и стрелката му не се завъртя. Дали заради защитните магии и заклинанията за отблъскване на мъгъли, които Хърмаяни беше разпростряла около тях, или защото рядко хора идваха насам, тази част от гората си остана безлюдна, ако не броим птиците и катериците, които се появяваха от време на време. Вечерта не донесе промяна — в десет часа, когато смени Хърмаяни, Хари светна с магическата пръчка и огледа безлюдната защитена поляна, ала видя само прилепи, които прехвърчаха високо горе, през късчето обсипано със звезди небе.

Беше гладен и леко замаян. Хърмаяни не беше сложила храна в магическата си чанта, защото смяташе, че вечерта ще се приберат на площад „Гримолд“, затова нямаше какво да хапнат, освен няколкото диви гъби, които тя набра сред дърветата наблизо и задуши в туристическата тенджерка. След две-три лъжици Рон беше избутал встрани порцията — явно му се гадеше, а Хари продължи да яде само за да не засегне чувствата на Хърмаяни.

От време на време тишината наоколо беше нарушавана от шумолене и от нещо, наподобяващо пукот на съчки — според Хари това бяха животни, а не хора, и все пак той не пускаше пръчката и я държеше насочена. Стомахът му, който вече се бунтуваше заради неуместната гощавка с гъби с вкус на гума, го присви още повече.

Беше очаквал да се почувства много въодушевен, ако успеят да откраднат хоркрукса, но кой знае защо това не се случи — докато седеше и се взираше в тъмнината, от която пръчката му беше осветила съвсем малка част, той не усещаше друго, освен притеснение какво ли ги чака от тук нататък. Струваше му се, че се е носил шеметно към този миг от седмици, месеци, може би дори години и сега е спрял внезапно, понеже не вижда пред себе си път.

Някъде имаше и други хоркрукси, но Хари нямаше никаква идея къде може да са скрити. Дори не знаеше какво точно представляват на външен вид някои от тях. Същевременно понятие си нямаше как да унищожи единствения хоркрукс, който бяха намерили и който сега лежеше до голата плът на гърдите му. Странно, но не поемаше от топлината на тялото му и Хари го усещаше с кожата си много студен, сякаш току-що е изваден от ледена вода. Понякога долавяше — или може би само му се струваше — как слабият пулс бие накъсано заедно с неговия.

Както седеше в тъмното, в душата му пропълзяха безименни страхове: той се опита да не им се поддава, да ги изтласка, ала те се връщаха безпощадно отново и отново. „Докато единият е жив, другият не може да оцелее“ Рон и Хърмаяни, които си говореха тихо отзад в палатката, можеха да си тръгнат, ако решат, а той не можеше. И докато седеше там и се опитваше да се пребори със собствения си страх и изтощение, му се струваше, че хоркруксът до гърдите му отброява времето, което му е останало… „Глупости — каза си Хари, — как може да мислиш такива неща…“

Белегът отново го заболя. Хари се притесни, че сам го предизвиква с тези мисли, и се опита да ги отклони в друга посока. Сети се за клетия Крийчър, който сигурно ги беше очаквал да се приберат, а беше посрещнал Йаксли. Дали домашният дух щеше да си мълчи, или щеше да разкаже на смъртожадния всичко, което знаеше? Хари се надяваше през последния месец Крийчър да е променил отношението си към него и да му остане верен, но знаеше ли човек какво щеше да се случи? Ами ако смъртожадните започнеха да го изтезават? В главата на Хари нахлуха страховити образи и той се помъчи да се отърси и от тях, понеже по никакъв начин не можеше да помогне на Крийчър: двамата с Хърмаяни вече бяха решили да не се опитват да го призовават с магия — ами ако с него дойдеше и някой от министерството? Не можеха да разчитат, че магипортирането на домашните духчета не страда от същия недостатък, благодарение на който Йаксли се беше озовал на площад „Гримолд“, хванат за края на ръкава на Хърмаяни.

Сега вече белегът направо го пареше. Той си даде сметка, че има страшно много неща, които не знаят: Лупин се беше оказал прав за магията, която никога не бяха срещали и която не си бяха представяли. Защо Дъмбълдор не беше обяснил повече? Дали беше смятал, че има време, че като приятеля си Никола Фламел ще живее още дълги години, дори векове? Ако е смятал така, сбъркал е… Снейп се беше погрижил… Снейп, заспалата змия, удари на върха на кулата…

И Дъмбълдор беше започнал да пада… да пада…

— Дай ми я, Грегорович!

Гласът на Хари беше силен, ясен и студен, а бледата ръка с дълги пръсти държеше пред него магическа пръчка. Мъжът, към когото беше насочена, висеше с главата надолу във въздуха, макар да не се виждаха въжета, които да го държат: той се люшкаше, прихванат с незрими зловещи върви, омотани около крайниците, на едно ниво с лицето на Хари беше ужасеното му лице, мораво от кръвта, стекла се в главата. Беше със снежнобяла коса и гъста рунтава брада: приличаше на завързан Дядо Коледа.

— Не е у мен, вече не е у мен! Преди много години ми я откраднаха!

— Недей да лъжеш Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.

Зениците на увесения мъж бяха огромни, разширени от страх, и сякаш се уголемяваха все повече и повече, докато чернотата им не погълна Хари цял…

После Хари забърза по тъмен коридор след набития нисък Грегорович, който държеше високо светилник — хлътна в стаята в дъното на коридора и светилникът озари нещо, което приличаше на работилница: в люшкащото се езерце светлина проблеснаха стърготини и злато, а на перваза на прозореца като грамадна птица се беше настанил младеж със златиста коса. За миг светилникът го озари и Хари видя щастието върху красивото му лице, после неканеният гост изстреля от магическата си пръчка зашеметяващо заклинание и с бурен смях ловко отскочи от прозореца.

Хари се понесе шеметно назад, за да излезе от широките зеници, наподобяващи тунели, а върху лицето на Грегорович се изписа ужас.

— Кой беше крадецът, Грегорович? — попита силният студен глас.

— Не знам, никога не съм знаел, някакъв младеж… не… много ви моля… НЕДЕЙТЕ!

Писък, който продължи да кънти и кънти, после блесна зелена светлина…

— Хари!

Той отвори задъхан очи, челото му туптеше от болка. Беше се свлякъл странично до палатката, беше се плъзнал по брезента и се беше проснал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, буйната й коса беше закрила мъничкото късче небе, което се виждаше през тъмните клони високо горе.

— Сънувах нещо — обясни той и побърза да седне, после се опита да отвърне на гнева на Хърмаяни с невинен поглед. — Извинявай, сигурно съм задрямал.

— Знам, че е белегът ти! Виждам го по лицето ти! Ти гледаше в съзнанието на Вол…

— Не изричай името му! — чу се ядосаният глас на Рон, екнал от дълбините на палатката.

— Добре де — отвърна Хърмаяни. — В съзнанието на Ти-знаеш-кого!

— Не съм го искал нарочно! — извика Хари. — Беше сън. Ти имаш ли власт над сънищата си?

— Ако просто се беше научил да прилагаш оклумантиката…

Но на Хари не му се слушаха упреци — искаше му се да обсъдят онова, което бе видял току-що.

— Хърмаяни, той е намерил Грегорович и според мен го е убил, но преди да го убие проникна в съзнанието му и аз видях…

— Май е по-добре аз да поема дежурството, щом си толкова уморен, че заспиваш — хладно каза Хърмаяни.

— Мога да си го довърша!

— Не, очевидно си изтощен. Иди да легнеш.

Тя приклекна вироглаво при входа на палатката. Хари се ядоса, но не искаше да се карат, затова влезе вътре.

Все още пребледнял, Рон надзърташе от долното легло, а Хари се качи на горното, легна и се взря в тъмния брезентов таван. След малко Рон заговори толкова тихо, че Хърмаяни нямаше как да го чуе от