Хари Потър и даровете на смъртта

открадне…

— Добре де, добре — съгласи се Хърмаяни, после сложи медальона на врата си и го скри отпред под блузата си. — Но ще се редуваме да го носим, за да не се застоява дълго у никого.

— Страхотно — намеси се подразнен Рон, — а сега, след като изяснихме този въпрос, може ли да хапнем, ако обичате.

— Хубаво, ще хапнем, но ще отидем да търсим храна някъде другаде — отговори Хърмаяни и крадешком погледна Хари. — Няма смисъл да стоим тук, щом наоколо се навъртат диментори.

Накрая спряха да пренощуват в далечна нива край усамотена ферма, откъдето бяха успели да вземат яйца и хляб.

— Това не е кражба, нали? — попита притеснена Хърмаяни, докато гълтаха като невидели бърканите яйца върху препечен хляб. — Оставих малко пари под полога.

Рон завъртя очи и каза с мърдащи устни:

— Ър-ма-яниии, штига ши ше притешнявала за щяло и нещяло. Отпушни си душата!

И наистина, беше много по-лесно да се отпуснат, след като хапнаха до насита: караницата заради дименторите беше забравена, посмяха се и Хари беше весел, дори обнадежден, когато пое първото от трите нощни дежурства.

За пръв път се сблъскваха с неоспоримата истина, че заситеният стомах е равнозначен на добро настроение, а празният — на заядливост и тъга. Хари беше изненадан най-малко от това, защото у семейство Дърсли беше изживявал периоди на почти пълен глад. Хърмаяни понасяше сравнително добре вечерите, когато от сутринта не бяха хапвали друго, освен горски плодове и стари бисквити, само ставаше по-избухлива и мълчанието й беше доста кисело. Рон обаче, благодарение на майка си и на домашните духчета в „Хогуортс“, беше свикнал да се храни вкусно-вкусно по три пъти на ден и от глада ставаше и безразсъден, и раздразнителен. Ако липсата на храна съвпаднеше с времето, когато беше негов ред да окачи на врата си хоркрукса, той се държеше направо непоносимо.

— Е, къде отиваме сега? — опяваше той постоянно.

Явно на самия него не му хрумваше нищо и все чакаше Хари и Хърмаяни да предложат нещо, докато самият той седеше, налегнат от тежки мисли за оскъдните хранителни запаси. Хари и Хърмаяни пък прекарваха доста безплодни часове в опити да се досетят къде биха могли да намерят другите хоркрукси и как да унищожат този, който вече бяха открили, и понеже не разполагаха с нова информация, разговорите им все по-често се повтаряха.

Както Дъмбълдор беше обяснил на Хари, Волдемор по всяка вероятност е скрил хоркруксите на важни за него места, затова тримата изреждаха отново и отново в нещо като досадна молитва къде е живял и къде е ходил. Сиропиталището, където беше роден и беше израснал, „Хогуортс“, където беше получил образованието си, „Боргин и Бъркс“, където беше работил след училище, после Албания, където беше заминал в изгнание: това беше основата на техните догадки.

— Точно така, хайде да отидем в Албания. Ще ни отнеме най-много един следобед да претърсим държавата от край до край — подметна ехидно Рон.

— Там няма нищо. Той е направил пет от хоркруксите още преди да отиде в изгнание, а Дъмбълдор е бил сигурен, че шестият хоркрукс е змията — напомни Хърмаяни. — Знаем, че змията не е в Албания, тя обикновено е заедно с Вол…

— Нали те помолих да не го изричаш!

— Добре де! Змията обикновено е заедно с Ти-знаеш-кого… сега доволен ли си?

— Не особено.

— Не виждам как би могъл да скрие нещо в „Боргин и Бъркс“ — отбеляза Хари; вече го беше споделял многократно и го каза колкото да наруши тягостното мълчание. — Боргин и Бърк са специалисти по всякакви предмети, свързани с Черните изкуства, веднага са щели да разпознаят хоркрукса.

Рон се прозина най-демонстративно. Хари едва се сдържа да не метне нещо по него и добави:

— Продължавам да смятам, че не е изключено да е скрил нещо в „Хогуортс“.

Хърмаяни въздъхна.

— Но Дъмбълдор щеше да го намери, Хари!

Той отново повтори довода, който все изтъкваше в подкрепа на предположението си.

— Дъмбълдор ми е казвал, че никога не е смятал, че знае всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, където Вол…

— Ей!

— Добре де, ТИ-ЗНАЕШ-КОЙ! — не издържа и изкрещя Хари. — Ако има място, което наистина е било важно за Вие-знаете-кого, то това е „Хогуортс“!

— О, я не ме разсмивай! — изсумтя презрително Рон. — Училището му?

— Да, училището му! Там е бил първият му истински дом, мястото, където е разбрал, че е по-особен, то е означавало всичко за него и дори когато го е напуснал…

— Сега говорим за Ти-знаеш-кого, нали? Не за теб? — попита Рон.

Той подръпваше верижката на хоркрукса около врата си и Хари ненадейно изпита желание да сграбчи хоркрукса и да удуши Рон.

— Нали каза, че след като е напуснал училището, Ти-знаеш-кой е искал от Дъмбълдор да го назначи на работа — напомни Хърмаяни.

— Точно така — потвърди Хари.

— И Дъмбълдор е смятал, че той иска да се върне с едничката цел да се опита да намери нещо, вероятно друг предмет, останал от някого от основателите, и да го превърне в още един хоркрукс, нали така?

— Точно така.

— Но не е бил назначен на работа — продължи Хърмаяни. — Следователно не е получил възможност да намери вещ на някого от основателите и да го скрие в училището!

— Добре де — каза разгромен Хари. — Забравяме за „Хогуортс“.

Тъй като не разполагаха с никакви други следи, те заминаха за Лондон и скрити под мантията невидимка, тръгнаха да търсят сиропиталището, където Волдемор е израсъл. Хърмаяни се промъкна в една библиотека и от архива установи, че сиропиталището е разрушено преди доста години. Отидоха на мястото и намериха там висока административна сграда.

— Дали да не разкопаем в основите? — предложи Хърмаяни.

— Той не би скрил тук хоркрукс — каза Хари.

Още от самото начало знаеше: сиропиталището е мястото, от което Волдемор е копнеел да избяга, и за нищо на света не би скрил там парче от душата си. Дъмбълдор беше изяснил на Хари, че когато е подбирал скривалищата си, Волдемор се е стремял към величие и тайнственост, а това мрачно сиво кътче от Лондон беше възможно най-далеч от „Хогуортс“, от министерството или от сграда като магьосническата банка „Гринготс“ със златните й врати и мраморните подове.

Въпреки че не им беше хрумнало нищо ново, тримата продължиха да обикалят из страната и за по- сигурно всяка вечер опъваха палатката на различно място. Сутрин внимателно заличаваха всички следи от присъствието си, сетне поемаха в търсене на следващото самотно отдалечено място, прехвърляха се с магипортиране в други гори, в здрачни дерета край високи урви, в морави мочурища, по обрасли с прещип планински склонове и веднъж дори в прикътана пещера със ситни камъчета по пода. На около дванайсет часа си предаваха хоркрукса, сякаш играеха в забавен ритъм на някаква сбъркана игра от типа „предай пратката“, в която се опасяваха музиката да не спре, защото наградата беше поредните дванайсет часа на все по-голям страх и тревога.

Белегът на Хари продължаваше да го наболява. Беше му направило впечатление, че това се случва по-често, когато той носи хоркрукса. Понякога не можеше да се спре и реагираше на болката.

— Какво? Какво видя? — питаше настойчиво Рон щом забележеше, че Хари се е свъсил.

— Лице — отвръщаше той всеки път. — Едно и също лице. Крадецът, който е взел онова нещо от Грегорович.

А Рон се извръщаше, без да си дава труд да крие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да научи нещо за семейството си, за останалите от Ордена на феникса, но в края на краищата Хари не беше телевизионна антена — можеше да види само онова, за което в момента си мислеше Волдемор, а не