да се настройва по своя воля. И както личеше, Волдемор се връщаше отново и отново в мислите си към непознатия младеж с веселото лице — Хари беше сигурен, че точно като него и Черния лорд няма представа как се казва той и къде се намира. Тъй като белегът му продължаваше да пари от болка и веселото русокосо момче се рееше мъчително из паметта му, Хари се научи да потиска всеки признак на болка или притеснение, понеже щом станеше дума за крадеца, другите двама проявяваха само нетърпение. Не можеше да ги вини: те изгаряха от желание да попаднат на следа от някой от хоркруксите.
Дните отминаваха, седмиците се изнизваха и Хари започна да подозира, че Рон и Хърмаяни го обсъждат зад гърба му. Няколко пъти внезапно млъкнаха, когато влезе в палатката, а два пъти се натъкна на тях случайно — бяха се усамотили малко встрани, бяха долепили глави и шушукаха припряно, а щом видяха, че се приближава, млъкнаха и се направиха, че са заети да събират дърва или да пълнят вода.
Хари нямаше как да не се запита дали не са се съгласили да тръгнат на това пътешествие, което вече им се струваше безплодно и изтощително, защото са смятали, че той има таен план, който ще научат в подходящия момент. Рон не се и стараеше да прикрива лошото си настроение и Хари вече се опасяваше, че и Хърмаяни е разочарована от некадърното му водачество. Отчаяно се опита отново да се сети къде биха могли да са хоркруксите, но единственото място, което му хрумваше, беше „Хогуортс“. Не го казваше на глас, понеже и Рон, и Хърмаяни бяха на мнение, че е изключено нещо да е укрито там.
Докато обикаляха из страната, дойде есента: сега опъваха палатката върху купчини паднали листа. Към мъглата, създавана от дименторите, се добавиха и природните мъгли, за капак задуха вятър и заваляха дъждове. Хърмаяни разпознаваше все по-добре гъбите, годни за ядене, но това не беше достатъчно, за да компенсира откъснатостта им, липсата на компания на други хора и пълното им неведение за развоя на войната срещу Волдемор.
— Майка ми може да измагьоса храна от въздуха — заяви Рон една вечер, докато седяха в палатката, опъната край една река в Уелс.
Той замислено зачопли с вилицата овъглените риби в чинията си. Хари погледна машинално към врата му и както и беше очаквал, видя, че около него проблясва златната верижка на хоркрукса. Пребори се с желанието си да наругае Рон — знаеше, че когато дойде време да свали медальона с капачето, настроението му ще се пооправи.
— Майка ти не може да измагьосва храна от въздуха — възрази Хърмаяни. — Никой не може такова нещо. Храната е първото от петте най-важни изключения в Закона за основна трансфигурация на Гамп…
— О, я говори на английски! — ядоса се Рон, докато вадеше една рибешка кост, заседнала между зъбите му.
— Невъзможно е да се сготви вкусна храна от нищо! Можеш да й направиш призоваваща магия, стига да знаеш къде е, можеш да я трансформираш и да увеличиш със заклинание количеството й, ако вече разполагаш с нея…
— Не си прави труда да увеличаваш количеството на тази тук, отвратителна е — отсече Рон.
— Хари хвана рибата, а аз се постарах да я сготвя! Забелязвам, че накрая все аз готвя, сигурно защото съм момиче, нали?
— Не, защото се славиш като най-добрата в магиите — не й остана длъжен Рон.
Хърмаяни скочи и от ламаринената чиния на пода се плъзнаха парчета печена щука.
— Утре, Рон, ще ни сготвиш ти, пак ти ще намериш продукти и ще се опиташ да измагьосаш нещо, което да става за ядене, а аз ще си седя със скръстени ръце, ще се муся и ще мърморя, да видиш какво е…
— Млъкни! — изкрещя Хари, след като скочи и вдигна ръце. — Млъкни веднага!
Хърмаяни се възмути.
— Защо заставаш на негова страна, той никога не готви…
— Замълчи, Хърмаяни, чувам някого!
Той се ослуша, без да сваля ръце, за да ги предупреди да не говорят. После отново чу гласове през тътена на буйната тъмна река край тях. Извърна се и погледна опасноскопа. Той не се движеше.
— Направила си ни заклинание „Муфлиато“, нали? — прошепна Хари на Хърмаяни.
— Направила съм всички заклинания — потвърди тя също през шепот, — „Муфлиато“, за отклоняване на мъгъли и хамелеонизиращо. Които и да са, не би трябвало да ни виждат и чуват.
От тежкото тътрузене на крака и дращене, както и от звука на разместени камъни и съчки те разбраха, че няколко души слизат по стръмния, обрасъл с дървета склон към тесния бряг, където тримата бяха опънали палатката. Извадиха магическите пръчки и зачакаха. Магиите, които бяха направили около себе си, би трябвало да са достатъчни, така че мъгълите и обикновените магьосници да не ги видят в почти непрогледния мрак. Ако ли пък се задаваха смъртожадни, в такъв случай защитните заклинания щяха за пръв път да бъдат подложени на изпитанието на черната магия.
Гласовете се засилиха, ала не станаха по-ясни, когато мъжете излязоха на брега. Хари прецени, че те са най-много на шест метра, но заради тътена на буйната река не можеше да бъде сигурен. Хърмаяни грабна обшитата с мъниста чанта и затършува из нея: след миг извади три разтегателни уши и метна по едно на Хари и Рон. И тримата побързаха да вкарат в ушите си края на вървите с телесен цвят, а другия край да доближат до изхода на палатката.
След секунди Хари чу уморен мъжки глас.
— Тук би трябвало да има сьомга, как мислите, дали още не е рано?
Чуха се няколко ясни плясъка, после как рибата се мята върху длан. Някой изсумтя доволно. Хари вкара разтегателното ухо още по-навътре в своето: освен шумоленето на реката различи и още гласове, те обаче не говореха на английски или на някой от човешките езици, които беше чувал някога. Езикът беше груб и неблагозвучен — поредица от гъргорещи гърлени шумове — и според Хари говорещите бяха двама, единият с малко по-плътен глас.
От другата страна на брезента лумна и заигра огън, между палатката и пламъците се застрелкаха големи сенки. Понесе се изкусителната миризма на печена сьомга. После се чу тракане на прибори о чинии и първият мъж каза отново:
— Заповядайте, вземете си, Грипкук, Горнук.
— Таласъми! — каза само с устни Хърмаяни на Хари, който кимна.
— Благодаря ти — рекоха в хор таласъмите на английски.
— Значи вие тримата бягате. И откога? — попита нов глас, благ и приятен — той се стори смътно познат на Хари, който си представи мъж със заоблено коремче и весело лице.
— От шест седмици… от седем… забравил съм — отговори умореният човек. — Още на втория-третия ден срещнах Грипкук, скоро след това обединихме сили и с Горнук. Не е зле да имаш компания. — Настъпи мълчание, чуваше се само как ножовете стържат по чиниите и ламаринените канчета биват вдигани и оставяни на земята. — Какво те накара да заминеш, Тед? — продължи мъжът.
— Знаех, че ще дойдат да ме потърсят — отвърна Тед с благия глас и Хари внезапно се сети кой е: беше бащата на Тонкс. — Подочух, че миналата седмица в района са се навъртали смъртожадни, та реших, че е по-добре да избягам. Отказах да се регистрирам като мъгълокръвен и знаех, че е само въпрос на време да бъда принуден да замина. Жената не я застрашава нищо, тя е чистокръвна. После срещнах Дийн, преди колко… преди няколко дни, нали, синко?
— Да — потвърди друг глас и Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, без да казват нищо, но неописуемо развълнувани — бяха сигурни, че са разпознали гласа на своя съученик, грифиндореца Дийн Томас.
— Значи мъгълокръвен? — попита първият мъж.
— И аз не съм сигурен — рече Дийн. — Татко е изоставил мама, когато съм бил малък. Но нямам доказателства, че е бил магьосник.
Известно време не се чуваше нищо друго, освен дъвчене, после Тед подхвана отново:
— Да ти кажа, Дърк, изненадан съм, че те срещам. Зарадван, но и изненадан. Беше плъзнала мълва, че са те заловили.
— Да, заловиха ме — потвърди Дърк. — По средата на пътя за Азкабан избягах, направих на Долиш зашеметяващо заклинание и се метнах на метлата му. Стана по-лесно, отколкото си представяте, но според мен той още не се е възстановил. Може да му е направено и заклинание за заблуждение. Ако наистина е така, иска ми се да стисна ръката на тези, които са го извършили, защото сигурно са ми спасили
