входа.
— Какво прави Ти-знаеш-кой?
Хари опита да си спомни всички подробности и зашушука в мрака.
— Намерил е Грегорович. Наредил е да го вържат и го изтезаваше.
— Как очаква Грегорович да му изработи нова магическа пръчка, щом го е вързал?
— Не знам… странно, нали?
Хари затвори очи и се замисли за всичко, което е видял и чул. Колкото по-добре си го припомняше, толкова по-неясно изглеждаше… Волдемор не беше казал нищо за магическата пръчка на Хари, нищо за еднаквите сърцевини, нищо за изработване на нова, по-могъща пръчка, която да победи пръчката на Хари…
— Искаше нещо от Грегорович — рече Хари, все още със стиснати очи. — Каза да му го даде, но Грегорович отговори, че са му го откраднали… а после… после…
Спомни си как също като Волдемор сякаш проникна шеметно в очите на стареца, в паметта му…
— Той прочете мислите на Грегорович, а аз видях един младеж, който седеше на перваза на прозореца, после изстреля проклятие към Грегорович, скочи и изчезна. Открадна го, открадна онова, което Ти-знаеш- кой издирва. И мисля че… струва ми се, че съм виждал някъде този младеж…
Съжали, че не може да зърне отново засмяното му лице. Ако се вярваше на Грегорович, кражбата е била извършена преди много години. Защо ли на Хари му се струваше, че познава отнякъде младия крадец?
В палатката шумовете от гората наоколо се чуваха приглушено и Хари долавяше само дишането на Рон, който след малко прошепна:
— Не видя ли какво държи крадецът?
— Не… сигурно е било нещо малко.
— Хари!
Дъските на леглото изскърцаха, когато Рон се намести на него.
— Ами ако Ти-знаеш-кой търси нещо, което също да превърне в хоркрукс?
— Не знам — провлачи бавно Хари. — Възможно е. Но дали за него няма да е опасно да направи още един? Нали Хърмаяни каза, че вече е тласнал душата си до ръба?
— Да, но той може би не го знае.
— Да… може би не знае — съгласи се Хари.
Досега беше сигурен, че Волдемор търси начин да преодолее пречката с еднаквите сърцевини, и затова търси решение при стария майстор на магически пръчки… а ето че явно го беше убил, без да му зададе дори един-единствен въпрос за пръчките.
Какво ли се опитваше да намери? Защо сега, когато Министерството на магията и целият магьоснически свят бяха в краката му, той се беше запилял толкова далеч, решен да издири предмет, който Грегорович навремето е притежавал и който му е бил отнет от неизвестния крадец?
Хари още виждаше лицето на русия младеж, то беше весело, лудешко, в него имаше нещо от победоносното лукавство и палавост на Фред и Джордж. Беше се извисил като птица от перваза на прозореца, а Хари го беше виждал и преди, само че не се сещаше къде…
Сега, когато Грегорович беше мъртъв, крадецът веселяк беше в опасност и Хари насочи мислите си към него, след като хъркането на Рон гръмна от долното легло и самият той отново се унесе бавно.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ТАЛАСЪМА
Рано на следващата сутрин, още преди другите двама да се събудят, Хари излезе от палатката и тръгна да търси из гората наоколо най-старото, най-чворесто и жилаво на вид дърво. Там, в сянката му, погреба в земята окото на Лудоокия и отбеляза мястото, като издълба с магическата си пръчка върху кората на дънера малък кръст. Не беше кой знае какво, но Хари чувстваше, че Лудоокия определено би предпочел това пред възможността окото му да остане върху вратата на Долорес Ъмбридж. После се върна в палатката и зачака другите да се събудят, за да обсъдят къде ще отидат от тук нататък.
Хари и Хърмаяни бяха на мнение, че е най-добре да не се заседават дълго на едно място, и Рон се съгласи, но при условие при следващото преместване да отидат на място, откъдето лесно може да се намери сандвич с бекон. Ето защо Хърмаяни развали предпазните магии, които беше направила на поляната, а Хари и Рон заличиха всички следи и вдлъбнатини в пръстта, от които би могло да проличи, че са нощували тук. После тримата се магипортираха в покрайнините на малък търговски град.
След като опънаха палатката в една горичка, която защитиха с нови предпазни магии, Хари се заметна с мантията невидимка и се престраши да тръгне да търси храна. Но нещата не протекоха както той предвиждаше. Още щом навлезе в града, застина на място от неестествения мраз, от спусналата се мъгла и внезапно притъмнялото небе.
— Но ти блестящо правиш магия за покровител! — започна да недоволства Рон, когато Хари се върна в палатката с празни ръце и промълви запъхтян една-единствена дума: „Диментори.“
— Не… успях — каза задъхан и се хвана отстрани за хълбока, където го пронизваше болка. — Той не се… появи.
Засрами се, забелязал угрижеността и разочарованието върху лицата им. Изживяването беше кошмарно: беше видял как от мъглата в далечината с плъзгане изникват диментори, беше се задавил от студа, сковал белите му дробове, и от далечния писък, изпълнил ушите му, и си беше дал сметка, че няма да успее да се защити сам. Беше напрегнал цялата си воля, за да се изтръгне от вцепенението и да побегне, оставяйки безоките диментори да се плъзгат сред мъгълите — те може и да не ги виждаха, но със сигурност усещаха отчаянието, което дименторите сееха по пътя си.
— Значи пак нямаме нищо за ядене.
— Млъквай, Рон! — тросна се Хърмаяни. — Какво се е случило, Хари? Защо мислиш, че нямало да успееш да направиш магията за своя покровител? Вчера се справи страхотно!
— Не знам.
Той се свлече в едно от старите кресла на Пъркинс — чувстваше се все по-унизен. Притесняваше се, че нещо му е станало. Струваше му се, че вчерашният ден е бил много отдавна: днес Хари сякаш отново беше на тринайсет години, единственият припаднал в експрес „Хогуортс“.
Рон изрита крака на един от столовете.
— Какво толкова! — изръмжа той на Хърмаяни. — Умирам от глад! Единственото, което съм хапнал, откакто щях да умра от загуба на кръв, са една-две гъбки!
— В такъв случай върви и сам се сражавай с дименторите — заяде се Хари.
— С удоволствие, но ръката ми още е на превръзка през рамото, ако случайно не си забелязал.
— Много удобно!
— За какво намекваш, а…
— Ами да! — извика Хърмаяни и се шляпна по челото, с което в тишината стресна и двете момчета. — Дай ми медальона, Хари! Хайде де — подкани тя припряно и понеже Хари не се и помръдна, щракна пред лицето му с пръсти, — хоркруксът още е на врата ти!
Хърмаяни протегна ръка, а той свали златната верижка през главата си. В мига, в който медальонът се отлепи от кожата му, Хари се почувства свободен и странно лек. Дори не беше забелязал, че е плувнал в пот и стомахът го присвива.
— Сега по-добре ли си? — попита Хърмаяни.
— Да, много по-добре!
— Хари — каза тя, след като приклекна пред него, говореше с глас, какъвто той свързваше със свиждания при тежко болни, — нали не мислиш, че си обсебен?
— Какво? Не! — викна той, сякаш се защитаваше. — Помня всичко, което сме правили, откакто нося медальона. Ако бях обсебен, нямаше да знам какво съм вършил, нали така? Джини ми е разказвала, че е имало периоди, за които не помни нищо.
— Хм… — Хърмаяни погледна тежкия медальон. — Може би не трябва да го носим. Просто ще го държим в палатката.
— Не, няма да оставяме хоркрукса да се въргаля! — отсече Хари. — Ами ако го изгубим или някой го
