Хари Потър и даровете на смъртта

— Ох, за какво изобщо ни трябваше да ходим там? — завайка се Хърмаяни след няколко минути мълчание. — Беше прав, Хари, отново се повтори Годрикс Холоу, пълна загуба на време! Даровете на Смъртта… бабини деветини… макар че… — Явно най-неочаквано й беше хрумнало нещо. — Ами Ксенофилиус е могъл да си измисли всичко, нали? Сигурно изобщо не вярва в тия Дарове на Смъртта, просто е искал да ни задържи, докато дойдат смъртожадните!

— Аз не мисля така — възрази Рон. — Когато си притиснат до стената, е много по-трудно да си съчиняваш разни неща, отколкото си мислиш. Разбрах го, когато ме заловиха похитителите. Беше ми много по-лесно да се преструвам, че съм Стан, защото знаех някои неща за него, далеч по-трудно щеше да бъде да си измислям съвсем нов човек. Старият Лъвгуд беше ужасно притеснен, правеше всичко възможно да ни задържи. Според мен ни е казал истината или онова, което мисли за истина, колкото да поддържа разговора.

— Е, май е все едно — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил искрен, никога през живота си не съм чувала такива небивалици.

— Не бързай с изводите — предупреди я Рон. — Нали и Стаята на тайните уж беше мит?

— Но, Рон, не може да съществува такова нещо като Дарове на Смъртта!

— Все си го повтаряш, а ето че един от тях все пак съществува — възрази Рон. — Мантията невидимка на Хари…

— „Приказка за тримата братя“ е измислица — отсече Хърмаяни. — В нея се разказва за страха на хората от смъртта. Ако е достатъчно да се скриеш под мантия невидимка, за да оцелееш, ние вече имаме всичко, което ни трябва!

— Не знам. Щеше да помогне и непобедима магическа пръчка… — рече Хари, като въртеше в пръстите си пръчката от трънка, която никак не харесваше.

— Такова нещо не съществува, Хари!

— Нали каза, че имало страшно много пръчки… смъртоносни и не знам още какви…

— Добре де, дори и да си втълпиш, че има Бъзова пръчка, какво ще кажеш за Животворния камък? — Хърмаяни нарисува с пръсти въпросителни знаци, а гласът й преливаше от ехидство. — Няма магия, която да възкресява мъртвите, хич не се заблуждавай!

— Когато пръчката ми се свърза с пръчката на Ти-знаеш-кого, се появиха мама и татко… и Седрик…

— Но те не са се завърнали наистина от мъртвите! — напомни Хърмаяни. — Тези… бледи подобия не са същото, както да върнеш някого към живот.

— Да, но девойката от приказката не се е върнала наистина! В приказката се казва, че който е умрял, принадлежи на мъртвите. Въпреки това средният брат е искал да я види и да разговаря с нея, нали? Дори известно време е живял с нея…

Той видя върху лицето на Хърмаяни угриженост и нещо, което не се поддаваше толкова лесно на определяне. После, когато тя погледна към Рон, Хари си даде сметка, че е доловил у нея страх: беше я уплашил с думите си, че може да живееш с мъртви хора.

— Ами онзи Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу? — побърза да каже той и се опита да говори така, че да изглежда възможно най-благоразумно. — Нищо ли не знаеш за него?

— Не — отвърна Хърмаяни — явно й беше олекнало, че са сменили темата. — След като видях знака върху гроба му, реших да проверя: ако беше известен или беше направил нещо важно, все щеше да го има в някой от учебниците или книгите. Единственото място, където открих името „Певърил“, е „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Взех я от Крийчър — обясни тя, когато Рон вдигна вежди. — Там са изброени чистокръвните родове, които са били прекъснати по мъжка линия. Родът Певърил очевидно е бил сред първите, които са изчезнали.

— Прекъснати по мъжка линия ли? — повтори Рон.

— Това означава, че вече никой не носи името — обясни Хърмаяни, — и в случая с Певърил това е станало преди доста векове. Родът може и сега да има потомци, но те носят друго име.

И точно в този миг в съзнанието на Хари като светкавица блесна споменът, пробуден от името „Певърил“ — мръсен старец, който размахва пред лицето на служителя от министерството грозен пръстен, — и той извика:

— Мерсволуко Гонт!

— Моля? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.

— Мерсволуко Гонт! Дядото на Вие-знаете-кого! В мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че е потомък на Певърил!

Рон и Хърмаяни бяха озадачени.

— Пръстенът, пръстенът, който е превърнат в хоркрукс… Мерсволуко Гонт каза, че върху него е изобразен гербът на рода Певърил! Видях как го размахва едва ли не под носа на онзи тип от министерството!

— Гербът на Певърил ли? — попита рязко Хърмаяни. — Видя ли как изглежда?

— Всъщност не — призна си Хари и опита да си припомни. — Поне доколкото видях, нямаше нищо особено в него, може би няколко драскотини. Отблизо съм го виждал вече след като беше пукнат.

Хари долови, че Хърмаяни е направила връзката — по очите й, които внезапно се разшириха. Рон учудено местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Майко мила… и мислиш, че пак е бил знакът ли? Знакът на Даровете?

— А защо да не е бил той? — отговори развълнуван Хари. — В спомена Мерсволуко Гонт беше невеж дядка, който живееше като свиня, единственото, което го вълнуваше, бяха предците му. Ако пръстенът се е предавал през вековете от поколение на поколение, Гонт може и да не е знаел какво всъщност представлява. В къщата нямаше книги и уверявам ви, Гонт не беше от хората, които ще седнат да четат на децата си приказки. Сигурно му е било много приятно да си мисли, че драскотините по камъка са родов герб, понеже — поне според него — чистата кръв те прави едва ли не крал.

— Да… всичко това е много интересно — подхвана предпазливо Хърмаяни, — но, Хари, ако си мислиш онова, което си мисля, че си мислиш…

— Защо пък не? Защо? — каза Хари, който заряза всякаква предпазливост. — Ами ако това е бил Животворният камък?

Рон зяпна от изумление.

— Майко мила… но дали още действа, ако Дъмбълдор го е…

— Дали действа? Дали действа ли? Рон, той никога не е действал! Не съществува такова нещо… Животворен камък! — Хърмаяни беше скочила на крака, изглеждаше отчаяна и ядосана. — Хари, ти се опитваш да вместиш всичко в тези небивалици за Даровете…

— Да го вместя ли? — повтори той. — То само̀ си се вмества, Хърмаяни! Сигурен съм, че онзи камък беше със знака на Даровете на Смъртта! Гонт каза, че е потомък на рода Певърил!

— Преди минута ни заяви, че изобщо не си видял добре знака върху камъка!

— Хари, къде е този пръстен сега според теб? — попита Рон. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го счупи и отвори?

Но въображението на Хари препускаше напред, много пред въображението на Рон и Хърмаяни…

Три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта… господар… повелител… победител… А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…

И си представи как той вече е притежател на Даровете и се е изправил срещу Волдемор, чиито хоркрукси не могат да се мерят с тях… Докато единият е жив, другият не може да оцелее… Дали това не беше отговорът? Даровете срещу хоркруксите? Дали все пак имаше начин Хари да е сигурен, че именно той ще възтържествува? Дали, ако станеше господар на Даровете на Смъртта, щеше да бъде в безопасност?

— Хари!

Но той почти не чу Хърмаяни: беше извадил мантията невидимка и прокарваше между пръстите си плата — податлив като вода, лек като въздух. През близо седемте години, които беше прекарал в магьосническия свят, не беше виждал нищо, което да може да се мери с нея. Мантията беше точно такава, каквато я беше описал Ксенофилиус: мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се