опитал да повика с пръчката от трънка покровител… и реши да го направи сутринта.
Де да можеше да се сдобие отнякъде с по-добра пръчка…
И отново го погълна стремежът към Бъзовата пръчка, към Смъртоносната пръчка, непобедима, несломима…
На другата сутрин вдигнаха палатката и тръгнаха през потискащия проливен дъжд. Той ги преследваше чак до крайбрежието, където вечерта отново опънаха палатката, и се лееше упорито цяла седмица над подгизналия пейзаж, който се струваше на Хари мрачен и унил. Не можеше да мисли за друго, освен за Даровете на Смъртта. В него сякаш се беше разгорял пламък, който не можеше да бъде угасен с нищо — нито с безпрекословното неверие на Хърмаяни, нито с вироглавите съмнения по Рон. Но колкото повече се разпалваше копнежът за Даровете, толкова повече го натъжаваше той. Хари обвиняваше Рон и Хърмаяни: решителното им безразличие му действаше точно толкова ужасно, колкото безмилостният дъжд — те го потискаха, но не бяха в състояние да подкопаят увереността му, която си оставаше непоклатима. Вярата на Хари в Даровете и стремежът му към тях дотолкова го бяха погълнали, че се чувстваше откъснат от другите двама и обсебеността, с която те пък се отнасяха към хоркруксите.
— Обсебеност ли? — попита тихо и гневно Хърмаяни, когато една вечер тя обвини Хари в липса на интерес към откриването на още хоркрукси и той неблагоразумно употреби тази дума. — Не ние сме обсебените, Хари. Ние просто се опитваме да направим каквото ни е възложил Дъмбълдор!
Той обаче остана глух към прикритите й нападки. Беше убеден, че Дъмбълдор е оставил на Хърмаяни знака на Даровете, та да го разчете, а на него беше завещал Животворния камък, скрит в златния снич.
—
— Мислех, че от нас се очаква да се борим срещу Ти-знаеш-кого — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да я убеждава.
Дори загадката на сребърната кошута, която другите двама упорито настояваха да обсъждат, вече му се струваше по-маловажна — някаква си второстепенна подробност, която не представляваше кой знае какъв интерес. Вълнуваше го само възобновилата се болка в белега, въпреки че той се стараеше всячески да го скрие от другите двама. При всеки удобен случай гледаше да се усамоти, но беше разочарован от онова, което виждаше. Картините, които двамата с Волдемор споделяха, се бяха променили като качество: бяха станали мътни и мърдаха, сякаш ту бяха на фокус, ту отново се размазваха. Хари успяваше да различи само неясните очертания на предмет, който приличаше на череп, и нещо като планина — по-скоро сянка, отколкото материя. Беше свикнал с ясно откроени като в действителността образи и промяната го разстройваше. Хари се притесняваше да не би връзката между него и Волдемор да е нарушена — връзка, от която се страхуваше, но и която беше важна за него, каквото и да говореше на Хърмаяни. Кой знае защо, Хари си обясняваше тези неудовлетворителни мъгляви образи с унищожаването на магическата му пръчка, сякаш не друг, а пръчката от трънка беше виновна, че той вече не надзърта в съзнанието на Волдемор толкова успешно, както преди.
Седмиците отминаваха и въпреки новото си самовглъбяване Хари не можеше да не забележи, че Рон явно е поел нещата в свои ръце. Може би беше решил да се реваншира за това, че ги е изоставил, но бе напълно възможно и апатията на Хари да е разпалила дремещите му водачески качества, при всички положения обаче именно Рон сега насърчаваше другите двама и ги тласкаше към действия.
— Остават три хоркрукса — все повтаряше той. — Хайде, трябва ни план за действия! Къде още не сме търсили? Дайте да повторим отново. Сиропиталището…
„Диагон-али“, „Хогуортс“, къщата на Риддъл, „Боргин и Бъркс“, Албания, всяко място, за което знаеха, че Том Риддъл е живял или работил там, посещавал го е и е извършвал убийства — Рон и Хърмаяни ги изброяваха отново и отново, а Хари се включваше само колкото да накара Хърмаяни да спре да му натяква. Искаше му се да го оставят на мира и той да поседи сам в тишина, за да се опита да прочете мислите на Волдемор и да научи повече за Бъзовата пръчка. Рон обаче настояваше да ходят на още и още места, които едва ли щяха да ги доведат до нещо, и Хари знаеше, че го правят просто за да се движат.
— Човек никога не знае… — Тази фраза се беше превърнала в постоянен припев на Рон. — Ъпър Флагли е магьосническо село, може да е решил да се установи там. Я да идем и да поразучим.
По време на тези чести набези в магьоснически територии те на няколко пъти зърнаха похитители.
— Ако се вярва на слуховете, някои са по-жестоки и от смъртожадните — обясни Рон. — Оная банда, която ме залови, беше пълна скръб, но Бил твърди, че някои наистина са си опасни. От „Потър-преглед“ казаха…
— Къде, къде? — попита Хари.
— „Потър-преглед“, не ти ли споменах, че така се казва? Програмата, която все се опитвам да хвана по радиото, единствената, която съобщава истината такава, каквато е. Почти всички програми се придържат към линията на Ти-знаеш-кого, всички с изключение на „Потър-преглед“. Наистина искам да я чуеш, лошото е, че се хваща трудно…
Вечери наред Рон не правеше друго, освен да почуква в различен ритъм с магическата пръчка по транзистора, при което скалата се местеше. От време на време хващаше откъслечни съвети как се лекува змейска шарка, а веднъж прозвучаха няколко такта от „Котел, пълен с жарка силна любов“. Докато почукваше, Рон продължаваше да налучква паролата, като тихо мърмореше произволно хрумнали му думи.
— Паролите обикновено са свързани с Ордена — обясни им той. — Бил ги нацелва страхотно. Накрая все ще я нацеля…
Но късметът се усмихна на Рон чак през март. Хари седеше на пост при входа на палатката и разсеяно гледаше един зюмбюл, успял да пробие ледената пръст, когато Рон развълнувано извика от палатката:
— Успях! Успях! Паролата беше „Албус“! Идвай, Хари!
Откъснат за пръв път от дни от мислите си за Даровете на Смъртта, Хари побърза да влезе и завари Рон и Хърмаяни приклекнали на пода до малкия радиоприемник. Хърмаяни, която лъскаше меча на Грифиндор колкото да прави нещо, седеше с отворена уста и втренчено гледаше мъничкия високоговорител, откъдето звучеше страшно познат глас.
— Извинявайте за временното ни отсъствие от ефира, наложено от онези симпатяги, смъртожадните, които решиха да погостуват в района ни.
— Но това е Лий Джордън! — ахна Хърмаяни.
— Знам! — грейна Рон. — Супер, нали?
— Сега намерихме друго безопасно място — продължи Лий — и ми е приятно да ви съобщя, че с нас тази вечер са и двама от редовните ни сътрудници. Добър вечер, момчета!
— Здрасти!
— Добър вечер, Поток!
— Поток е Лий — обясни Рон. — Всички се представят с прозвища, но не е трудно да се досетиш…
— Шшшт! — спря го Хърмаяни.
— Но преди да чуем Краля и Ромул — продължи Лий, — нека се спрем за кратко на смъртните случаи, които радио „Магия“ и „Пророчески вести“ не сметнаха за достатъчно важни, за да ги споменат. С голямо прискърбие съобщаваме на слушателите за двойното убийство на Тед Тонкс и Дърк Кресуел.
На Хари му причерня. Тримата с Рон и Хърмаяни се спогледаха ужасени.
— Убит е и таласъмът Горнук. Смята се, че мъгълокръвният Дийн Томас и друг таласъм, които вероятно са пътували заедно с Тонкс, Кресуел и Горнук, са успели да се спасят. Ако Дийн слуша или някой знае къде се намира той, родителите и сестрите му очакват с нетърпение новини от него. Междувременно в Гадли петчленно мъгълско семейство е намерено убито в дома им. Според мъгълските власти става дума за изтичане на газ, но хора от Ордена на феникса ми съобщиха, че е направено смъртоносно проклятие — още едно доказателство — ако такова изобщо е нужно, — че избиването на мъгъли се е превърнало в нещо като хоби на новия режим. Накрая с голямо прискърбие уведомяваме слушателите, че в Годрикс Холоу са открити останките на Батилда Багшот. От веществените доказателства личи, че тя е починала преди няколко месеца. Орденът на феникса ни съобщи, че по тялото й се виждат рани, безспорно нанесени с черна магия. Драги слушатели, сега ви приканвам да се включите в едноминутното мълчание в памет на Тед Тонкс, Дърк
