Хари Потър и даровете на смъртта

направят

После той си спомни и ахна…

— Моята мантия е била у Дъмбълдор вечерта, когато са загинали родителите ми! — Гласът на Хари трепереше, той усети как лицето му пламва, но нехаеше. — Мама е писала на Сириус, че Дъмбълдор е взел за малко мантията! Ето защо го е направил! Искал е да я разгледа, понеже е смятал, че това е третият Дар! Игнотус Певърил е погребан в Годрикс Холоу… — Хари обикаляше слепешката палатката и имаше чувството, че навсякъде около него истината се разкрива в прекрасна нова светлина. — Той е мой праотец! Аз съм потомък на най-малкия брат! Всичко си идва на мястото!

Той се почувства въоръжен с убеденост, с вяра в Даровете, сякаш самата мисъл да ги притежава вече го закриляше, и преизпълнен с радост се обърна към другите двама.

— Хари — каза отново Хърмаяни, но той беше зает: развързваше с тресящи се пръсти кесийката около врата си.

— Чети — подкани я Хари и бутна в ръката й писмото на майка си. — Чети де! Мантията е била у Дъмбълдор, Хърмаяни! За какво му е била, ако не за това? На него не му е трябвала мантия, той знаеше да прави такава мощна хамелеонизираща магия, че и без мантия ставаше напълно невидим!

Нещо падна на пода, проблесна и се търкулна под стола: докато вадеше писмото, Хари беше избутал снича. Наведе се да го вдигне и точно тогава току-що отприщилият се извор с невероятни открития му поднесе още един проблясък, при който го плиснаха стъписване и изумление и той извика:

— ВЪТРЕ Е! Дъмбълдор ми е оставил пръстена… вътре в снича е!

— Така ли… така ли мислиш?

Хари не проумяваше защо Рон е озадачен. За него беше толкова очевидно, толкова ясно: всичко си идваше на мястото, всичко… неговата мантия беше третият Дар, а щом разбере как да отвори снича, щеше да притежава и втория и после му оставаше само да намери първия — Бъзовата пръчка, и тогава…

Но после се почувства така, сякаш на осветена сцена е паднала завеса: цялото му вълнение, всичките му надежди и щастие бяха попарени в миг и Хари стоеше сам-самичък в мрака, а славната магия беше развалена.

— Ето какво търси той…

От промяната в гласа му Рон и Хърмаяни се уплашиха още повече.

— Ти-знаеш-кой търси Бъзовата пръчка!

Хари им обърна гръб — да не гледа напрегнатите им лица, върху които се беше изписало неверие. Знаеше, че това е истината. Всичко си идваше на мястото. Волдемор търсеше не нова, а стара, много стара пръчка. Хари отиде при входа на палатката, забрави за Рон и Хърмаяни, загледа се в нощта и се замисли…

Волдемор беше израсъл в мъгълско сиропиталище. Когато е бил малък, никой не му е чел от „Приказките на барда Бийдъл“, точно както не ги бяха чели и на Хари. Малцина сред магьосниците вярваха в съществуването на Даровете на Смъртта. Беше ли възможно Волдемор да знае за тях?

Хари се взря в мрака… ако е знаел за Даровете на Смъртта, Волдемор със сигурност е щял да тръгне да ги търси и би направил всичко възможно да ги притежава, защото който притежава и трите предмета, става господар на Смъртта! Ако е знаел за Даровете на Смъртта, изобщо нямаше да му трябват хоркрукси. Нима простият факт, че е взел един от Даровете и го е превърнал в хоркрукс, не доказваше, че Волдемор не е знаел последната велика тайна на магьосниците?

А това означаваше, че издирва Бъзовата пръчка, без да осъзнава докрай колко е всемогъща, без да подозира, че е един от трите Дара… защото именно тя беше Дарът, който не можеше да бъде скрит и за чието съществуване знаеха най-много хора… Кървавата следа на Бъзовата пръчка е обагрила страниците на магьосническата история…

Хари загледа пръснатите тук-там по небето облаци и лика на бялата месечина, по който се гънеха опушеносиви и сребристи ивици. Чувстваше се зашеметен и изумен от своите открития.

Извърна се към палатката. Стъписа се, като видя, че Рон и Хърмаяни стоят точно където ги е оставил — Хърмаяни още държеше писмото на Лили, а Рон до нея изглеждаше леко разтревожен. Толкова ли не си даваха сметка колко далеч са стигнали през последните няколко минути?!

— Всичко е ясно — заяви Хари в опит да ги приобщи към сиянието на собствената си изумена увереност. — Това обяснява всичко. Даровете на Смъртта си съществуват и един от тях… а може би и два… са у мен. — Той вдигна снича. — А Вие-знаете-кой издирва под дърво и камък третия, той обаче не е наясно… мисли си, че това просто е много добра магическа пръчка…

— Хари — каза Хърмаяни и след като отиде при него, му върна писмото на Лили, — извинявай, но според мен грешиш, грешиш във всичко.

— Толкова ли не виждаш?! Всичко си идва на мястото…

— Не, няма такова нещо — възрази тя. — Ти просто се увличаш. Много те моля — повиши глас Хърмаяни, защото той понечи да я прекъсне, — много те моля, отговори ми само на едно. Ако Даровете на Смъртта наистина съществуваха и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел е, че който притежава и трите, ще стане господар на Смъртта… защо не ти е казал? Защо?

Той имаше готов отговор.

— Но ти сама го каза, Хърмаяни! Човек трябва сам да разбере за тях! Това е търсене!

— Казах го само за да се опитам да те убедя да отидем у Лъвгуд! — извика тя отчаяно. — Не съм го мислила наистина!

Хари не й обърна внимание.

— Дъмбълдор обикновено ме оставяше сам да откривам разни неща. Оставяше ме да си опитам силите, да поема рисковете. Струва ми се, че и сега е направил така.

— Това не е игра, Хари, не е упражнение! Това вече е наистина и Дъмбълдор ти е оставил съвсем ясни указания: да намериш хоркруксите и да ги унищожиш! Този знак не означава нищо, забрави ги тия Дарове на Смъртта, не можем да си позволим да се отклоняваме…

Хари почти не я слушаше. Въртеше и въртеше снича в ръцете си и едва ли не очакваше той да се счупи, да се отвори и вътре да види Животворния камък — доказателство пред Хърмаяни, че той е бил прав и Даровете на Смъртта са реалност.

Тя потърси подкрепа от Рон.

— Ти не вярваш във всичко това, нали?

Хари вдигна очи. Рон се поколеба.

— Знам ли… в смисъл че… някои неща като че ли се връзват — отговори плахо Рон. — Но ако вземем всичко накуп… — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля, Хари, че от нас се очаква да унищожим хоркруксите. Дъмбълдор ни е казал да направим именно това. Дали… дали да не забравим за тия Дарове?

— Благодаря ти, Рон — рече Хърмаяни. — Аз ще дежуря първа.

Тя подмина Хари, седна при входа на палатката и даде да се разбере, че въпросът е изчерпан.

Но тази нощ Хари почти не мигна. Мисълта за Даровете на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да се успокои, докато в съзнанието му на вихрушка се въртяха вълнуващите образи: пръчката, камъкът и мантията, ако можеше да ги притежава и трите…

Отварям се преди края… Но какъв беше този край? Защо Хари не можеше да се сдобие още сега с камъка? Ако камъкът беше у него, Хари можеше да зададе тези въпроси направо на Дъмбълдор… и той зашепна в мрака на снича, като опита всичко, дори да му говори на змийски, ала златната топка не искаше и не искаше да се отвори…

И пръчката, Бъзовата пръчка… къде ли беше скрита? Къде я търсеше сега Черния лорд? На Хари му се прииска белегът му да запари и да му покаже мислите на Волдемор, защото за пръв път двамата бяха обединени в стремеж да притежават едно и също нещо… това, разбира се, нямаше да се хареса на Хърмаяни… но тя всъщност не вярваше… в известен смисъл Ксенофилиус се оказа прав… Ограничена. Назадничава. Тесногръда… Истината беше, че тя се страхуваше от самата мисъл за Даровете на Смъртта, особено за Животворния камък… и Хари притисна отново уста до снича, започна да го целува, насмалко да го глътне, ала студеният метал не се поддаде…

Вече се зазоряваше, когато се сети за Луна, сам-сама в килията в Азкабан, обкръжена от диментори, и изведнъж го досрамя. В трескавите си мисли за Даровете съвсем беше забравил за нея. Де да можеха да я спасят, но такова множество диментори бяха непробиваеми. Покрай това Хари си спомни, че още не се е