Капитанът изкрещя нещо, успявайки да надвика хората си.
— Той ви моли да преразгледате нареждането си — каза Ийшино. — Вече три пъти били нападнати от пирати по време на плаването, три пъти. Ако им конфискувате оръжието, докато са извън пристанището, това ще е равносилно да ги осъдите на смърт. Позволете им да задържат оръжията си и той обещава да не ги използват срещу Япония.
На Сано не му харесваше лисичият блясък в очите на капитан Ос, нито предизвикателната му поза. Този човек изглеждаше като въплъщение на японския мит за холандците — безразсъден, търсещ приключения, обладан от желанието да се възползва от всяка ситуация, за да умножи богатствата си. Сано не смяташе, че може да му има доверие, но, от друга страна, нямаше право да излага на риск живота на невинни люде, колкото и чужди да му се струваха варварите.
— Можете да задържите оръжията си — каза той.
Ийшино с неохота преведе тези думи и фразата за сбогуване. После слязоха по стълбата и се озоваха в своята жалка лодчица с мизерно въоръжение. Докато гребците ги откарваха все по-далеч от кораба, Сано стоеше облегнат на кабината. В ноздрите му още тежеше вонята на варварите, но въпреки това не бе в състояние да откъсне поглед от отдалечаващия се холандски кораб.
Ийшино барабанеше с пръсти по парапета:
— Бяхте много смел там, сосакан сама, много смел. Но трябва да ви кажа, че ви липсва нужната категоричност с варварите. Не трябваше да им позволявате да задържат оръжието си, не трябваше да им отстъпвате нищо. Може да останат с погрешно впечатление.
Сано съзираше грозната аура на предателството, която съпътстваше действията му. Макар че не знаеше как би могъл да постъпи другояче, той вече съжаляваше за решението си. В опита си да осигури защита за холандците бе изложил на опасност собствения си народ, оставяйки въоръжен до зъби кораб, пълен с неуправляеми варвари, срещу брега на Нагасаки.
И за да предотврати надвисналата опасност, трябваше да открие търговския директор Спаен възможно най-скоро.
Глава 4
Къщата, която губернатор Нагай бе предоставил на Сано, се намираше в долния край на административния район. Щом пристигна отпред с носачите и двама стражи, които го съпровождаха, Хирата каза:
— Оставете багажа при портите. Аз ще го внеса вътре.
Макар че беше опитен детектив с шестгодишна практика като служител на реда, той нямаше какво друго да прави. После се обърна към охраната: — Вие можете да си вървите.
— Наредиха ни да останем с вас — възрази единият. Беше висок и слаб, а другият — пълна негова противоположност — нисък и с шкембе.
Хирата се намръщи: какво, арестуван ли беше? Огледа критично къщата. Двуетажната постройка беше с прясно варосани стени, стегнат сламен покрив и препречен с фина решетка балкон. Съградена по-скоро като жилище на богат търговец, отколкото като укрепен дом на самурай, тя представляваше истински кошмар за всеки служител по охраната. Нямаше заобикалящи я пристройки и натрапниците лесно можеха да се изкатерят по каменния зид или да скочат в двора от покрива на някоя съседна къща, после да строшат крехките решетки на прозорците и да проникнат във вътрешността. Охраняваните порти в двата края на улицата нямаше да спрат обзет от решимост злосторник. Как се предполагаше Хирата да осигури безопасността на своя господар, който на всичко отгоре презираше охраната?
Той пое нагоре по каменната пътека под свод от разлистени лози. Входната врата се отвори и към него се спуснаха рояк слуги.
— Добре дошли, нови ми господарю, добре дошли — викаха те и се покланяха. После се втурнаха да внасят багажа.
Хирата влезе в къщата, следван по петите от охраната. Дразнеше се от присъствието на непознатите, но явно влиянието на Янагисава се упражняваше в Нагасаки с не по-малка сила, отколкото в Едо. Стените на стаите бяха украсени с рисувани пейзажи, а подовете бяха застлани с чисти татами12.
Изобилието от прозорци предоставяше твърде много възможности за проникване във вътрешността. Стаите бяха отделени от коридорите с крехки хартиени прегради. От гостната няколко врати извеждаха в градина, пълна с бухнали храсти и високи дървета — идеално укритие за всеки евентуален убиец. От кухнята долитаха апетитни миризми.
— Господарю, ще желаете ли да хапнете? — попита един от слугите.
Хирата понечи да отговори утвърдително, после се разколеба. Бе роден полицай — на петнайсетгодишна възраст бе наследил от баща си поста на дошин — низш служител в силите на реда. Досега се бе занимавал със залавяне на престъпници и поддържане на реда в един от най-трудните райони на Нихонбаши. Когато му възложиха да помага в разследването на убийствата Бундори, той съзря възможност да напусне разядените от корупция сили на реда и да постигне най-съкровеното си желание — да се сдобие с прославен господар. Според законите на Бушидо като първи помощник на Сано, Хирата трябваше да му предоставя охрана, съдействие и подкрепа до смъртта си. Но Сано често се отказваше от услугите на Хирата — и то когато имаше най-голяма нужда от тях! Оставяше го вкъщи в най-критичните етапи на разследванията си. Точно както сега.
На тръгване от къщата на губернатор Нагай, Хирата бе умолявал Сано да се откаже от диренето на варварина. „Мой дълг е да ви предупредя, че се излагате на сериозна и излишна опасност — бе прошепнал той, докато излизаха през портите. — Нагай и хората му са оставили варварина да избяга и трябва да понесат последствията…“ Но Сано сякаш не го чуваше. „Поне ми позволете да ви помогна — бе настоял Хирата. — Възложете разследването на мен, та ако се окаже неуспешно, да умра аз, не вие.“ Тогава Сано му бе отвърнал внимателно, но твърдо: „Хирата сан, оценявам вашата лоялност, но вече съм взел своето решение.“ Въпреки всичко Хирата не се бе отказал и бе продължил да настоява: „Защо винаги ме отстранявате от важните разследвания? — притеснението го бе направило по-прям. — Очаква се от мен да ви служа, а вие ми давате най-лесните и безопасни задачи. Сякаш ме пазите да не пострадам…“ Пристигането на стражите, които трябваше да ескортират Сано до холандския кораб, бе прекратило техния разговор. „Дал съм ви нареждания, какво да правите — бе казал Сано. — Ще се видим по-късно.“
Сега в душата на Хирата припламна негодувание, което засенчи страха за господаря. Сано осуетяваше правото му да прилага Бушидо, пропиляваше уменията му на детектив, принуждаваше го да бездейства. Но щом това бе желанието на господаря, Хирата нямаше право да го наруши. Това бе най-важният принцип на Бушидо — безпрекословно подчинение на вишестоящия. Пък и настоящата ситуация болезнено му напомняше за едно преживяване, което драстично бе променило живота му.
Когато бе на осемнайсет, йорики Терукуни бе изявил желание да стане негов наставник. Скоро след това двамата заедно трябваше да заловят една престъпна банда. Но бандитите им устроиха засада в една чайна и вместо да помогне на йорики Терукуни, Хирата побягна, оставяйки своя господар да умре. Бе заплатил за щедростта на Терукуни с предателство, бе жертвал верността на самурая, за да спаси собствения си живот. Дълги месеци след това бе изследвал собствената си душа, за да проумее грешката си. После се закле неотклонно да следва Пътя на воина.
Затова сега не можеше да изостави Сано, настоящия си господар, в тази опасна ситуация, независимо от заповедите, които бе получил. Обзе го мрачна решимост. Сано му бе казал да се забавлява в града, но не бе уточнил как.
— Не, благодаря, сега няма да ям — каза Хирата на чакащия слуга. — Излизам за останалата част от деня.
Щом се озова вън от портата, двамата стражи го последваха.
— Заповед на губернатора — обясни шкембелията. Значи възнамеряваха да го шпионират. „Щом търговският директор Спаен досега не е бил заловен, то вероятно някой го укрива — разсъждаваше наум Хирата. — Може би някой професионален престъпник!“ От опита си в силите на реда знаеше, че най- добрият начин да попадне сред хората от подземния свят бе да не се набива в очи, а това бе напълно изключено, ако двамата стражи се мъкнат по петите му.
