— Да. Добре… Разбира се — каза губернаторът. — Но първо вие и вашият помощник трябва да положите клетвата, която се изисква от всеки, комуто се налага да общува с чуждоземците… — той плесна с ръце и нареди на слугата да доведе двама служители. Те се появиха почти моментално и поставиха пред Нагай поднос с два свитъка, руло обезцветен плат, паничка с туш и дълга остра игла. После коленичиха от двете страни на губернатора. — В мое присъствие, както и в присъствието на двамата ми помощници в качеството им на свидетели вие трябва да прочетете на глас изписаното върху свитъците — каза Нагай на Сано.
— „С настоящото се задължавам да отказвам на чуждоземците всякакво общуване, съдействие или приятелство, което открито може да постави чуждестранните интереси над тези на Япония“ — прочете Сано. — „Освен това обещавам никога да не изповядвам християнската религия. Ако не спазя поетите обещания, нека боговете, бакуфу и негово превъзходителство шогунът накажат мен, моето семейство и съучастниците ми.“
— Стъпчете християнската икона — нареди губернатор Нагай.
Слугата разпъна парчето плат на пода: портрет на дългокос варварин с брада и златист ореол около главата. Сано стана и стъпка образа.
— Сега подпишете свитъка, ако обичате.
Сано коленичи. От кесията на кръста той извади личния си печат, потопи го в мастилото и го притисна върху листа. После взе иглата и я заби в пръста си. Болката сякаш омаловажи клетвата. Капката кръв, която изстиска върху свитъка, символизираше кръвта, която щеше да пролее, в случай че престъпеше дадената клетва.
Точно когато Хирата на свой ред приключваше с процедурата, в стаята се втурна един от стражите.
— Почитаеми — изрече той припряно, свличайки се на колене, свел глава в почтителен поклон. — Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но към пристанището приближава един холандски кораб!
— Да. Колко неприятно. Добре… — губернаторът се обърна към Сано и погледът му стана суров: — Холандците не могат да слязат на сушата в този момент. Всички сили по безопасността са заети с диренето на търговския директор Спаен и няма кой да ескортира кораба. Би било опасно да пуснем тълпа варвари на японска територия без необходимия надзор. Законът го забранява. Трябва да съобщите на капитана да изчака извън пристанището, докато не бъде намерен Спаен… — по тревогата в гласа му Сано се досети, че това съвсем не е лека задача. В гърдите му се надигна страх. В какво го бяха забъркали любопитството и желанието му за лична реализация? Но бе твърде късно да преосмисля решението си. Вече бе предложил услугите си и сега дългът го зовеше. — Личната ми лодка ще ви откара до холандския кораб — заяви губернаторът с искрено облекчение, че вече не носи отговорността по въпросите, свързани с изчезналия варварин. — Ще ви превежда главен преводач Ийшино — Нагай се усмихна на Сано: — Желая ви успех, сосакан сама.
Глава 3
Сано се бе вкопчил в парапета на баржата на губернатор Нагай, която се носеше по канала на пристанището към холандския кораб. При пътуването от Едо нито веднъж не бе повален от морска болест, сега обаче стомахът му се бунтуваше, а по тялото му лазеха ледени тръпки въпреки жежкото слънце. От гледката на подскачащите вълни и оставащите зад гърба им скали му се виеше свят и той безмълвно се молеше за кураж.
Както повечето си сънародници японци той също нямаше никакъв опит в общуването с външния свят. Изпитваше инстинктивен страх и недоверие към чуждоземците, особено към белите варвари, за които мълвата гласеше: „Холандците са чудовищни великани, които вонят на краве мляко. Имат огромни, кръгли като на куче очи и носят обувки на високи токове, защото петите на кучешките им крака не докосват земята. Издигат в култ богатството и са готови да убиват заради него.“
— Сосакан сама! — главният преводач Ийшино бързаше към него. — Защо не седнете долу в каютата? Там е по-удобно, много по-удобно.
— Искам да съм на чист въздух — успя да отвърне Сано и с мъка потисна желанието си да повърне.
— Но слънцето прежуря и ще ви стане много горещо.
Ийшино бе приблизително на негова възраст — трийсет и една годишен. Имаше голяма глава върху мършаво тяло, а лицето му, прилично на конус, започваше с широко чело и завършваше със заострена брадичка. Очите му, неизменно широко отворени, го караха да изглежда вечно нащрек. Усмихваше се предразполагащо, но най-типичното му качество бе напрегнатостта. Непрекъснато се суетеше, потропваше нервно по пода, пръстите му непрестанно опипваха меча му или барабаняха по стената на кабината. Сано имаше чувството, че Ийшино излъчва наситена с напрежение психическа енергия, а в този момент той отчаяно се нуждаеше от успокояващото присъствие на Хирата.
— Благодаря за загрижеността — отвърна Сано. Може би този човек бе в състояние да запълни пропуските в познанията му за варварите.
От старите ръкописи Сано бе научил, че холандците произлизат от малък европейски народ, чиято страна е разположена в блатисти низини. Липсата на достатъчно храна и провизии ги тласнала към морето. Поколения наред поддържали търговия с Франция, Германия, Норвегия, Полша, Средиземноморието и Отоманската империя, а по-късно търговците им образували Обединена компания „Ист Индия“, която държи монопола върху доходоносната търговия с подправки — индийско орехче от островите Банда, пипер от Ява и Суматра, канела от Цейлон и карамфил от Молукските острови. Компанията поддържа постоянен щат от около дванайсет хиляди служители в Североизточна Азия и изпраща там по двайсет кораба на година. Заради съгласието да търгуват, без да се опитват да разпространяват християнството, те бяха надминали португалците и понастоящем бяха единствените бели варвари с разрешен достъп в страната.
Сано знаеше голите факти, но имаше нужда да научи повече, и то спешно.
— Ийшино сан, разкажете ми за холандските обичаи — каза той. — Как да се обръщам към тях?
Ийшино засия от радост, че са потърсили съвета му:
— Варварите са много различни от японците, много по-различни. Търговците водят войни, също като самураите. Но те са скъперници, без достойнство. Извинете ме, сосакан сама, но наистина трябва да се скриете от слънцето, моля ви!
Сано се раздразни от факта, че преводачът му нарежда какво да прави, но успя да потисне досадата си и каза:
— Добре. Сега за холандците…
— Наричайте ги с титлите им и с последните им имена, които при тях са фамилните. Те мразят официалностите и е забавно да ги наблюдаваш как губят търпение по време на церемониите… — преводачът се изсмя с висок, цвилещ смях. — Много са недодялани и първични. Но когато са в страната ни, трябва да спазват нашите обичаи. Такъв е законът. Ако ми позволите да говоря открито, сосакан сама, аз съм убеден във вашата компетентност, но тъй като нямате опит с варварите, пък и съм чувал, че сте настроили срещу себе си дворцовия управител Янагисава, което говори, че ви липсва онази дипломация, тъй необходима при общуването с чуждоземци, затова ще се осмеля да ви предложа, когато стигнем до кораба, да ме оставите аз да водя нещата. Вие ще говорите, а аз ще се преструвам, че превеждам точно думите ви, тъй че вие няма да се изложите. Ох, и освен това наистина трябва да стоите тук на сянка, където е много по-удобно…
— Ще стоя, където си искам, ако не възразявате — отвърна рязко Сано. — И когато се качим на кораба, ще превеждате точно каквото ви кажа!
В този миг в далечината се очертаха високият извит корпус и многобройните гребла на холандския кораб. Приличаше на вълшебен подвижен замък и на неговия фон лодката изглеждаше като нищожна черупка. Горната палуба се издигаше над още две вътрешни нива. Три главни мачти и дълъг кантован бушприт11 поддържаха сложна плетеница от въжета и големи четириъгълни платна, които се издуваха на вятъра.
По върховете на мачтите плющяха цветни флагове: жълтият национален флаг на Холандия, украсен с герба — изправен на задните си крака червен звяр, стиснал в едната ръка извит плосък меч, а в другата — сноп стрели; флагът на Обединена компания „Ист Индия“ с хоризонтални ивици в червено, бяло и синьо, с
