бе разпространявало безпрепятствено из Япония и бе приемано радушно и от бедни селяни, и от даймио — едрите феодални владетели, аристократите сред самураите. Петдесет години след появата си по тези земи християнството бе спечелило около триста хиляди последователи. Но впоследствие чуждата религия бе създала сериозни проблеми. Селяните, приели християнството, разрушаваха шинтоистките и будистките храмове и с това причиняваха граждански безредици. Мисионерите снабдяваха даймио с оръжие и заговорничеха срещу режима. В страната започнаха да пристигат вести за християнски кръстоносни походи срещу мюсюлманите, за португалските и испанските завоевания в Югоизточна Азия и в Новия свят7 и за плановете на папата да заграби онези земи, които не изповядват християнството.
Накрая Йеясу, първият шогун от клана Токугава, издаде декрет, забраняващ християнството и задължаващ мисионерите да напуснат страната. През последвалите седемдесет и пет години бакуфу яростно преследваше опасната чужда вяра. Сега бягството на един-единствен холандец бе възобновило заплахата за националния мир и независимост.
— Следвайте ни, ще ви преведем благополучно до брега — каза служителят от пристанищния патрул и кимна на капитана.
Корабът потегли след баржата сред непрестанно нарастващата суматоха. Воините от патрулните лодки претърсваха за изчезналия холандец китайските джонки и другите чужди плавателни съдове в пристанището. По бялата плажна ивица, по доковете и кейовете се суетяха още воини. От десния борд Сано наблюдаваше диренето със смесица от вълнение и страх. Внезапна мисъл прониза съзнанието му.
— Спрете тук, за да не заседнете на плиткото — извика служителят от пристанищния патрул, когато стигнаха на известно разстояние от града.
Екипажът пусна котвата. От брега поеха малки товарни лодки с гребци, за да пренесат багажа и пътниците. Сано се придвижи към кърмата, където моряците вдигнаха и обърнаха руля, тъй че образува малко мостче. Сано бе не само сосакан на шогуна, но и назначеният от дворцовия управител Янагисава инспектор. Въпреки позорните обстоятелства около пристигането му нямаше ли той и неизреченото задължение да открие изчезналия търговец? Сано усети сладостна тръпка от предстоящата опасност. Докато прекрачваше парапета и се спускаше по мокрия импровизиран мост, предишното очарование се възвърна. Той отправи поглед към средата на описания от Нагасаки полумесец и видя обекта на много ръкописи, които жадно бе изчел като дете: Дешима — острова, на който изолирани като в затвор живееха служителите на холандската компания „Ист Индия“. Изкуствено издигнатата суша бе дълга около триста крачки и с форма на ветрило, чиято вътрешна извивка сочеше към брега на Нагасаки. Районът бе строго охраняван — откъм морето не можеха да се доближат никакви лодки и никой не можеше незабелязан да премине отвъд високата дървена ограда с остри шипове, която опасваше отвсякъде мястото.
След кратко полюшване по вълните лодката се плъзна по пясъка. Сано слезе и видя войски, които в отделни отряди се придвижваха във ветрилообразен ред към града и хълмовете за издирване на изчезналия търговец. Командирите с резки викове издаваха заповедите си. Един от тях, размахвайки бясно ръце, сгълча група коленичили самураи.
Зад гърба на Сано капитанът се изсмя презрително:
— Стражите на Дешима трябва да бъдат екзекутирани, защото са допуснали варваринът да избяга.
В този миг един от стражите извади меча си и със смразяващ кръвта вик го заби в корема си. Хирата ахна. Сано извърна поглед потресен.
— Добре дошли! Добре дошли! — през тълпата воини, следван от носачи, охрана и паланкини, към тях си пробиваше път служител в черна роба, който се поклони дълбоко: — Хиляди извинения за тези неудобства. Сега ще ви отведем при губернатора.
През прозорчето на своя паланкин Сано оглеждаше Нагасаки. Возеха го като висш сановник на официална визита. Хирата и капитанът го следваха в отделни паланкини, а ескортът от местни служители се движеше пред него, за да проправя път. За малко Сано да повярва, че не е арестант на капитана, който скоро щеше да го прехвърли под надзора на губернатора заедно със специалните заповеди на дворцовия управител относно пребиваването му тук.
Паланкинът се наклони, докато носачите изкачваха тесните, изпълнени с хора улички. Разположени нагъсто един до друг, магазините в търговския район се бяха вкопчили несигурно в хълма. Където беше най- стръмно, имаше направени и стъпала. Хората щъкаха нагоре-надолу сред лепкавата кал от падналия предишната нощ дъжд. Уличните търговци предлагаха саке, храна и стоки за дома. Около един фокусник се бяха събрали рояк деца. Възрастна жена предсказваше бъдещето на минувачи. В свежия утринен въздух се долавяше мирис на риба. И сред обичайната ежедневна суматоха Сано усети как вестта за изчезналия холандски търговец плъзва из целия град.
Самураи на коне и в пълно бойно снаряжение рязко подвикваха на пешеходците:
— Минавал ли е оттук чужденец варварин? Ако го видите, докладвайте незабавно!
Воини пешаци претърсваха магазини и къщи, като нареждаха:
— Всеки, който даде подслон или окаже помощ на варварина, ще бъде наказан със смърт!
Сано се разтревожи, че ако скоро не откриеха изчезналия търговец, войниците можеше да започнат да избиват невинни граждани. Хванат в капана на своето застлано с възглавници возило, той копнееше да изскочи навън и да се включи в диренето. Но стореше ли го, капитанът щеше да го убие и после най- вероятно да получи награда от дворцовия управител Янагисава. А и без изричната заповед на губернатора Сано нямаше право да се намесва. Стиснал зъби в отчаяние, той си наложи да седи мирно.
Паланкинът мина по дървен мост над някаква река и пое по улиците на представителния район. От двете страни се виждаха богаташки къщи с керемидени покриви, заобиколени от ниски пристройки с решетки на прозорците. При охраняваните порти Сано видя гербовете на тукашните даймио. И тук воини влизаха от къща в къща да търсят варварина от Холандия. Накрая процесията спря пред пищен портал с двоен керемиден покрив. Откъм бараките долитаха гневни викове, тропот и цвилене на коне.
— Доведох пратениците на шогуна при губернатор Нагай — чу Сано гласа на служителя от Нагасаки.
Влязоха в предния двор, претъпкан с конници и воини пешаци.
— Оттук, моля — официалният придружител въведе Сано, Хирата и капитана в просторната двуетажна къща.
Те оставиха мечовете и обувките си в преддверието и прекосиха дълъг коридор. В стаите, покрай които минаваха, служители спореха на висок глас, секретари пишеха доклади за бедствието, а слугите се щураха между тях, за да им угодят. В края на коридора, при вратата към вътрешната градина, стояха двама мъже. Единият бе около петдесетгодишен, с широки рамене и силни гърди. На кръста му висяха два богато инкрустирани меча. Коприненото му кимоно в ръждив цвят, изрисувано със златисти листа от гинко8, подчертаваше румения цвят на лицето му. Сивеещата му коса, опъната силно зад обръснатото теме, блестеше от втритото в нея масло.
— Ще бъде много зле за нас, ако не го открием незабавно — говореше ядно той. Въпреки гнева гласът му притежаваше особена мекота и мелодичност — като на актьор в театрална трупа Кабуки9. Той избърса с ръкав оросеното си с пот чело. — Какъв провал!
Другият мъж бе възсух самурай в прости одежди, с пепелява коса и скована стойка. Заговори тихо, но Сано дочу:
— … никога нямаше да се случи, ако…
— Какво трябва да означава това? — в мекия глас на първия прозвучаха резки нотки. — Ти трябваше… — и тогава той забеляза новодошлите.
— Губернатор Нагай, позволете да ви представя пратениците на шогуна — умело обяви появата им техният придружител.
— Тук съм, за да извърша инспекция на Нагасаки, почитаеми — каза Сано, когато дойде неговият ред.
Губернатор Нагай овладя яда си, поклони се галантно и лицето му придоби най-благо изражение.
— Добре дошли в Нагасаки. Надявам се, че сте пътували приятно? Да. Добре… — думите му се изливаха в плавен поток. — Извинете ме за моментната суматоха. Но вече всичко е под контрол… — в Едо Сано бе чувал благосклонни отзиви за губернатор Нагай. Чиновниците възхваляваха уменията му на управник, които го бяха издигнали от низш провинциален инспектор до специалист по финансите и му бяха спечелили
