Забавяйки крачка, Хирата подхвърли към стражите:
— Всъщност размислих. Ще си остана вкъщи.
Те го погледнаха с безразличие и се върнаха по местата си при портите. Вътре в къщата Хирата реши да смени дрехите си. Униформата на държавен служител от Едо — копринено наметало и кимоно с герба на Токугава, широки копринени панталони и чехли с дървени подметки — не бе облеклото, което можеше да му осигури анонимност и да предизвика отзивчивост у гражданите. Той бързо отиде в спалнята и завари там две слугини, които разопаковаха багажа му.
— Дайте ми това — каза той и дръпна едно късо памучно кимоно, широк колан, гамаши, стара шапка от плетена ракита и сламени сандали. Бързо се преоблече и отново окачи мечовете си на кръста. Почувства се по-млад и по-свободен, сякаш се бе върнал назад във времето в дните, когато служеше в силите на реда. Излезе през задната врата и тичешком се отправи към конюшните. Но в този миг се отвори задната порта и в двора влезе шкембелията. Хирата се втурна обратно в къщата. В коридора чу гласове:
— Къде е господарят ти? — питаше високият стража.
— Преоблече се и излезе — отвърна едната от слугините.
Откъм задната врата се разнесе шум от тичащи нозе. Хирата сви по друг коридор точно когато шкембелията извика:
— Видях го, отиде натам!
Хирата профуча през кухнята и излезе на двора, където се натъкна на двама мъже. Потайните им жестове събудиха инстинкта му на полицай.
— Сто зени13 за буре скариди, десет яйца от пъдпъдък, буркан захаросани сливи и пет оризови хлебчета? — говорещият бе дрипав селянин. — Това е кражба!
Другият, в спретнато синьо кимоно, стоеше до кошница с провизии.
— Но това са продукти от най-високо качество! Заделил съм ги от менюто на пратениците на шогуна! — изглеждаше около петдесетгодишен, с плешиво теме, изпъкнали очи и плътни устни.
Забравил за своите преследвачи, Хирата сграбчи плешивия за ръката и попита рязко:
— Как смееш да крадеш от моя господар? Арестуван си!
Селянинът светкавично се прехвърли през стената и изчезна, но крадецът остана на място. Поклони се с усмивка и рече:
— Позволете ми да ви се представя, господарю — каза той. — Стария шаран, кухненски снабдител, на вашите услуги. Може би сте гладен? — той измъкна кръгла бамбукова кутия от кошницата и я поднесе към Хирата.
Хирата се разсмя против желанието си. С тези изпъкнали очи и дебели устни мъжът наистина приличаше на шаран. И как бързо успя да се измъкне от ситуацията — при това с крадена стока! В този миг съзря двамата стражи в кухнята, които се бяха насочили право към него. Пусна Стария шаран с думите „Ще те накажа по-късно!“ и понечи да побегне отново. Кухненският снабдител взе незабавно решение:
— Дръжте това, господарю, с най-добрите ми чувства — каза той, тикайки кутията в ръцете на Хирата. После грабна кошницата, изтича към кухненската врата и нарочно препречи пътя на преследвачите. Тичащите стражи не успяха да спрат и се блъснаха в него. Кошницата падна на земята и съдържанието й се разпиля. Сред плисналата вода и счупените яйца мърдаха живи скариди. Стражите се подхлъзнаха и с ругатни се строполиха на земята.
— Хиляди извинения, господа! — изблея Стария шаран.
— Махни се от пътя ни, говедо!
Стария шаран направи знак на Хирата да бяга. Шкембелията се изправи, но пак се подхлъзна и се пльосна по гръб. Върлинестият сграбчи Стария шаран, но миг по-късно се спъна и се просна по очи до своя другар.
Хирата се втурна през двора към каменния зид. Изкачи се по стената като катерица и скочи в съседния двор. Все така стиснал кутията, хукна през портата и от там се понесе надолу по улицата, като разблъскваше пешеходците. Шмугна се в една пресечка, облегна се на зида и избухна в смях.
Какво великолепно измъкване! Сега бе волен като вятъра, при това се бе сдобил и с обяд. Този път ще се направи, че не е забелязал кражбата на Стария шаран. Отвори кутията и намери вътре десет оризови хлебчета, пълнени със скариди, соев сос и арпаджик. Изяде ги лакомо и облиза пръсти. С пълен корем и със значително по-добро настроение предпазливо напусна алеята. От преследвачите нямаше и следа. Пое надолу към брега, за да види какво може да научи за изчезналия холандец.
Колкото повече се спускаше по хълма, толкова по-бедни ставаха къщите. Навлезе в по-тесни улици и в претъпкани квартали. Подмина няколко магазина и червените порти на някакъв шинтоистки храм. Съзря група войници, които обръщаха наопаки работилница за грънци. Други войници тичаха към него нагоре по уличката. Един от тях го сграбчи за предницата на кимоното.
— Да си виждал варварина? — изкрещя той. — Казвай, жалък ронин!
— Не, господарю — отвърна Хирата. Войникът го пусна и се обърна да пита някой друг.
Хирата продължи по пътя си, доволен, че воинът го бе взел за ронин. Там, където възнамеряваше да отиде, трябваше добре да се вживее в ролята си.
Мирисът на риба и море ставаше все по-остър, а крясъкът на чайките — все по-пронизителен. Стражи охраняваха плажа. Пристанището бе опразнено от всякакви съдове, освен патрулните лодки. Дървени колиби бяха осеяли склоновете на хълма. Между тях се гушеха малки чайни, а от стрехите им висяха парцаливи сини завеси. Хирата избра напосоки една чайна. Вътре двама клиенти седяха до ръба на повдигнатия под. Бяха възрастни, с набръчкани обветрени лица. Стиснали чашки саке в сгърчените си пръсти, те следяха с поглед минувачите.
— Здравейте — каза Хирата с поклон. — Може ли да поседна при вас?
Те го изгледаха с жив интерес. Закимаха утвърдително и се сместиха да му направят място. Хирата седна в средата. Собственикът тутакси изникна зад гърба му.
— Саке за трима ни — поръча Хирата.
Старците отвърнаха един през друг:
— Благодаря, господарю.
Собственикът напълни чашите им и наля трета за Хирата. Всички отпиха. После старецът отляво на Хирата се взря в лицето му.
— Не си спомням да съм ви виждал по-рано… — имаше само три зъба и гласът му бе прекалено висок.
— Току-що пристигнах в Нагасаки — каза Хирата.
— А? — възрастният човек сви ръка на фуния около космато ухо.
Хирата повтори думите си, после каза високо:
— Ей сега срещнах войници, които търсеха някакъв варварин.
Мъжът вдясно от Хирата изсумтя. Беше толкова прегърбен, че брадичката му почти докосваше коленете. Лулата в стиснатите му устни потрепваше.
— Никога няма да го открият.
— Защо смяташ така? — попита Хирата.
— Виж какво ще ти кажа, страннико — този с лулата заби костелив лакът в ребрата му. — Около Дешима напоследък стават странни неща… — и закима дълбокомислено. — Хич не ми е чудно, че варваринът е изчезнал…
— Какви странни неща? — Хирата направи знак на собственика да донесе още саке.
Тримата отпиха, после Лулата викна така, че да го чуе и Глухият:
— Всички в града знаят за тайнствените светлини посред нощ. Морави, зелени, бели… и много задимяват. Движат се над водата към Дешима и примигват… Ето така — той описа плавно движение, свивайки и отпускайки стиснати в юмрук възлести пръсти. — И после изчезват.
— И какви са тия светлини? — попита Хирата заинтригуван.
— Призраци! — Лулата съзнателно наблегна на думата и изпусна кълбо дим. — Духове на холандски варвари, умрели в Дешима. Сега се връщат за сънародниците си…
Суеверия на малограмотни селяни… или нещо повече?
— Снощи светлините видяха ли се пак? — попита Хирата, като се опитваше да ги свърже с бягството на варварина.
