Намираха се в стражевата кула на Дешима. Сано отвърза кесията от колана си, подаде я и застана, както го бяха помолили. Пазачът я остави на съхранение в някакъв шкаф. Друг служител от охраната претърси Сано за неща, които някой предател би могъл да отнесе на холандците: пари, оръжие, тайно съобщение. Трети пък подложиха преводача Ийшино на същата процедура, защото никой, дори и високопоставен служител от Нагасаки, не беше извън подозрение.
Ръцете на претърсващия стигнаха до пояса на Сано, където бе скрил писмото на доктор Ито за холандския лекар. За щастие тънката мека оризова хартия не можеше да се напипа в гънките на пояса. С престорено безразличие Сано заоглежда стражевата кула. По стените висяха въжета, железни пранги и дървени тояги за обуздаване и наказване на холандските бегълци или за отвеждане на японските нарушители до мястото за екзекуция.
Сано сподави въздишката на облекчение, когато дежурният каза:
— Можете да влезете в Дешима.
Придружен от преводача и двама пазачи, Сано излезе от стражевата кула. Напред се виждаше високата дървена ограда на острова с набити по нея шипове. Каменен мост, охраняван на равни интервали от войници, свързваше Нагасаки с Дешима. Под лъчите на залязващото слънце морето изглеждаше тюркоазно.
— Сосакан сама, работя с варварите от девет години… девет години — каза Ийшино. — Ако искате да научите нещо за тях, само ме попитайте.
Сано забави крачка. Беше очаквал с нетърпение да види Дешима и холандците, при все това се почувства безкрайно неподготвен за предизвикателството да разпитва варварите. Конфликтът на кораба бе разклатил увереността в собствените му сили и в стабилността на страната му и той съжаляваше за наивността, която го бе накарала да повярва, че е способен да проведе това разследване.
Стигнаха до обкована в желязо порта. Пазачът почука и тя се отвори. Зад нея, застанал между други двама пазачи, ги очакваше комендантът Охира.
— Сосакан сама — поклони се той. — Добре дошли на Дешима — скованият поздрав не излъчваше ни най-малка сърдечност, а Охира изглеждаше още по-зле, отколкото в дома на губернатор Нагай. Скулите на лицето му сякаш бяха още по-изпъкнали, бузите — по-хлътнали, а кръговете под очите — по-тъмни. — На ваше разположение съм.
За да спечели малко време, Сано каза:
— Преди да видя варварите, ще огледам острова.
Вероятно можеше да открие някакви улики, които да му подскажат как търговският директор Спаен е успял да избяга и кой го е убил.
Охира преведе Сано и Ийшино през портала. Малък проход, отделен с високи огради, извеждаше на главната улица на Дешима. Озовавайки се в света, който тъй често си бе представял, Сано с разочарование откри, че е твърде малък, за да крие много изненади. Пътят криволичеше по цялата дължина на острова между двуетажни дървени постройки. На долните си етажи към пътя те имаха плъзгащи се врати, а на горните — прозорци с решетки, подредени в правилни редици под покрити балкони. При всяка врата стоеше пазач, а други от охраната патрулираха по пътя или бяха заели позиция по покривите. Охира наистина се бе погрижил да няма повече бегълци сред варварите.
— Претърсихте ли всички постройки? — попита Сано.
— Разбира се — каза Охира, а чертите му се изостриха от раздразнение. — Мога да ви уверя, че докато търсехме Спаен, сме проверили всяко кътче. Ако имаше нещо подозрително, щях да докладвам. Изчезването не се дължи на небрежност от моя страна и ако убиецът не бъде заловен, вината няма да е моя.
— Аз не ви обвинявам — побърза да поясни Сано, изненадан от отбранителната позиция на коменданта. — Извинете ме, ако съм оставил такова впечатление у вас, но искам сам да огледам къщите.
В кървясалите очи на Охира се мярна негодувание, но той кимна. По негов знак стражите отвориха вратите и пред Сано се разкриха огромни складове с кепенци на прозорците. Всички бяха празни, с изключение на един, в който имаше сандъци и денкове.
— Тези неща пристигнаха с кораба миналата година, но не бяха продадени — обясни Ийшино. — Законът изисква да бъдат съхранявани до пристигането на следващия кораб и отново да бъдат предложени за продажба заедно с новите стоки.
Сано огледа складовете и празните стаи на горния етаж, но не откри нищо важно. Под свъсения поглед на коменданта той продължи към източния край на улицата. Там имаше друга стражева кула с още пазачи в нея. До вратата Сано видя стълби, ведра и цистерна — екипировка за борба с евентуални пожари.
— Прясната вода от реката стига до Дешима по бамбукови тръби — услужливо обясни комендантът и потупа дървения капак на цистерната: — Винаги е закован, освен когато слугите носят вода.
— Има ли друг достъп до Дешима, освен по моста?
— Да. Портите в морето.
Охира го поведе към противоположния край на острова покрай друга стражева кула и от там — в голям ъглов двор. В него имаше къща с издадена входна веранда и балкон с решетки, две колиби, една дълга едноетажна постройка и други две — малки, квадратни, с варосани стени и керемидени покриви. Охира неохотно назова функцията на всяка постройка.
— Моят кабинет, кабинетът на преводача и кабинетът на помощниците на губернатора. Складът, в който варварите продават стоките си. Противопожарните складове.
По негов знак двама от охраната отвориха широката двойна врата в оградата. Сано видя каменни стъпала надолу към морето и знаците, предупреждаващи корабите да не се доближават до Дешима.
— Портите бяха ли отворени снощи? — попита той стражите.
— Не — отговори Охира вместо тях. — Отварят се само когато екипажът на холандския кораб и товарът се превозват до Дешима или до техния плавателен съд. Мога да ви уверя, че както вратата, така и всяка друга част от острова са под непрекъснато наблюдение.
— И снощи ли?
— И снощи.
Сано огледа стъпалата, но не откри доказателство, че някой скоро е слизал по тях.
— Има ли канализация на острова? — попита той.
Охира го изгледа ядно.
— Тръби, които вървят под земята и се изпразват в пристанището под повърхността на морето. Те са тесни и закривени, през тях може да премине само вода. Какво още искате да видите? — попита той, очевидно нетърпелив да завърши обиколката.
— Покажете му границите на острова и стаите на търговския директор Спаен — прозвуча в отговор напевният глас на Ийшино. — Може да открие нещо, което сте пропуснали.
— Не приемам нареждания от вас! — отвърна рязко Охира.
Реакцията му изглеждаше крайна дори и като се имаше предвид колко неприятен човек бе преводачът.
— Ийшино сан, изчакайте ме в квартирата на Ян Спаен — помоли Сано. — Ще се срещнем там, след като комендант Охира ми покаже границите на острова.
Отдалечаването на преводача не укроти Охира; той рязко се обърна и тръгна. Сано го последва.
— Снощната буря би ли могла да разстрои охраната на Дешима?
Охира гледаше право напред, докато вървяха по пътеката между високите огради, опасващи целия остров.
— Упражнявам строг надзор над Дешима. Промените във времето не могат да го нарушат.
„Но все пак нещо го е сторило“, помисли си Сано. По гладките, потъмнели от времето дъски на оградата нямаше драскотини или следи, които да подскажат, че някой се е катерил или опитвал да се прехвърли от другата страна. Какво ли се бе случило в действителност на Дешима през изминалата нощ?
— Кога и къде е бил видян директорът Спаен за последен път? — попита Сано, когато двамата с Охира завиха зад ъгъла и тръгнаха надолу по западната страна на острова.
— В полунощ. Когато стражите влезли в стаята му, той бил там. Заключили го.
Както и да се е измъкнал от стаята си Спаен, може да го е нямало с часове, преди някой да забележи, че е изчезнал.
