— Сигурно добре сте го познавали… Имате ли някаква представа, къде може да е отишъл, след като е избягал от Дешима?
Охира спря рязко и се извърна с лице към Сано.
— Не се сприятелявам с холандци! — ноздрите му бяха побелели от ярост. — Не нарушавам законите. И ако знаех нещо за убийството на Спаен, уверявам ви, щях да ви кажа.
Съмненията на Сано относно Охира се засилиха. Ако комендантът бе невинен, както твърдеше, би трябвало с готовност да му сътрудничи? Напрежението понякога се отразява върху хората по странен начин, при все това Сано не можеше да има доверие на толкова враждебно настроен човек.
— Ще говоря с подчинените ви — каза той — и ще разбера какво знаят за събитията от снощи.
Нездрава пот бе избила по лицето на Охира, сякаш имаше треска.
— Мога да ви уверя, че вече разпитах всички стражи, слуги и преводачи — каза той, впил свиреп поглед в Сано. — Никой от тях не е видял, не е чул и не знае каквото и да било.
Сано бе убеден, че подчинените често знаят неща, които не споделят с вишестоящите, но не възрази. Охира не можеше да му откаже и добре го знаеше.
— Да довършим огледа на периметъра.
Приключиха без никакъв резултат и се върнаха на главния път.
— Доволен ли сте? — попита Охира, а в очите му проблясваше отмъстително пламъче.
— Засега. Ще огледам жилището на директора Спаен.
— Насам, сосакан сама, насам — извика Ийшино, застанал пред една от къщите.
Той ги поведе нагоре по стъпалата към балкона и отвори вратата. Първото нещо, което Сано отбеляза, когато влезе в сумрачната стая, бе гранивата миризма на варварин. Разтвори четирите прозореца с кепенци. Два от тях гледаха към пътя и два — към градината отзад. Видя, че решетките са непокътнати.
— Вече ги проверихме — обади се Охира, застанал до вратата със скръстени ръце.
Тази констатация заедно с огледа на останалата част от острова накара Сано да заключи, че ако Спаен е избягал от Дешима, без да остави следа, значи някой му е помогнал — някой японец от персонала. Дали същият човек бе и убиецът? Сано се зае да огледа необикновената обстановка в стаята.
В единия ъгъл върху дървена платформа имаше дюшек, покрит с одеяло. Върху дългокрака маса бяха поставени лула от слонова кост и кожена кесия за тютюн, газена лампа, керамична кана за вода, леген и смачкана кърпа — доказателство, че варварите действително се мият понякога. Сано огледа правия бръснач и гребена с останали по него жълти косми. Огледалото над масата отразяваше с учудваща яснота собственото му изненадано изражение. В кръгла плоска златна кутийка на верижка имаше миниатюрно копие на часовника на губернатора Нагай. Сано отвори отсрещния шкаф. Вътре висяха окачени тъмни наметала, панталони, къси връхни дрехи и бели ризи. На рафта отгоре лежаха две черни шапки с широка периферия. Отдолу бяха оставени чифт лъснати черни кожени обувки. В един сандък до скрина имаше черни чорапи, странни бели гащета, ризи, шапчици и роби, за които Сано предположи, че са бельото и дрехите за спане на варварина; и странно — три къси парчета въже, усукани и оръфани, сякаш някога са били вързани на възел.
— Какви са тези въжета тук? — попита той. — Липсва ли нещо?
Застаналият до вратата Охира изсумтя раздразнено. Ийшино сви рамене и отвърна:
— Варварите имат странни обичаи… — после порови из дрехите на търговския директор и добави: — Всичко е тук, освен един кат дрехи, които вероятно е облякъл, преди да тръгне.
Значи или е планирал кратко отсъствие, или е предпочел да пътува без багаж.
— Какво има тук? — попита Сано и посочи една врата в стената.
Ийшино я отвори, същото стори и с прозорците на вътрешната стая.
— Кабинетът на Спаен.
За Сано, свикнал с голотата и аскетичността на японските стаи, кабинетът изглеждаше претрупан и в безпорядък. Върху високо бюро бяха разхвърляни листи, гъши пера и счетоводни книги. Сано отвори твърдата кожена подвързия на една от тях и видя колони драскулки. Спря поглед върху подпряния на стената струнен инструмент с дълъг гриф. Огледа странните предмети по перваза на прозореца, вещите, натрупани по стената над бюрото, и осъзна, че след като знае толкова малко за холандската култура, едва ли би могъл да се надява да добие представа за характера и мотивите на Ян Спаен от вещите му.
— Кажете ми какви са тези неща — обърна се Сано към Ийшино.
Комендантът Охира бе отишъл до прозореца и наблюдаваше градината долу.
— Това е лютнята на директор Спаен — отвърна Ийшино, потупвайки музикалния инструмент. — Той свиреше много хубаво, освен това пееше и танцуваше. Когато отишъл в Едо да засвидетелства почитта си към шогуна, негово превъзходителство бил много впечатлен от таланта му, много впечатлен.
Ийшино отиде бързо до прозореца и взе колода карти с цветното изображение на жена варварка от едната страна и странни символи от другата, както и два дълги, извити остри зъба и кожен предмет с формата на конус.
— Това са холандски карти за игра. Спаен обичаше хазарта. Това пък са зъби на тигър от Индия и рог на носорог от Африка. Беше велик ловец… — възхищението в очите на преводача се смеси с тъга. Той посочи стената над бюрото: — Карти на света, на целия свят, с означени на тях маршрути за търговия. С тези карфици са отбелязани местата, където е бил.
Картите бяха красиво изрисувани с разноцветно мастило, а държавите и градовете бяха изписани на непознат език. Сано с болезнена изненада установи колко малка изглежда Япония. Колко ли незначителна им се струва на варварите империята на Токугава!
— Това е Пийт Хейн14 — продължи да обяснява Ийшино, сочейки малка черно-бяла рисунка на варварин с мустаци. — Директорът Спаен много му се възхищаваше. Казваше, че Хейн го е вдъхновил да се включи в компанията „Ист Индия“ и да търси собствени начини за натрупване на богатство.
— Липсва ли нещо от тази стая? — попита Сано.
— Не, доколкото забелязвам.
— Какво пише в тези книжа?
Сано предпочиташе да тълкува уликите сам и сега се дразнеше от невежеството си, което го правеше зависим от познанията на друг човек. Ийшино прелисти книжата върху бюрото.
— Това са изчисленията на печалбите от продажбите на холандски стоки. Спаен трябваше да допълни сметките, преди да напусне Япония с кораба, който току-що пристигна. Друг търговец щеше да заеме мястото му на Дешима заедно с нов персонал. На холандците не се разрешава да остават тук повече от две години. Иначе е възможно да се сближат твърде много с японците.
— Последната продажба на стоки е била преди година, когато е пристигнал последният кораб, нали? — попита Сано и след като Ийшино кимна, добави: — Защо тогава Спаен се е забавил толкова дълго с уравняването на сметките?
По някаква причина този въпрос, изглежда, обезпокои Ийшино, който сведе поглед и се отдалечи боязливо от Сано.
— Варварите не са така усърдни като японците, сосакан сама — обади се Охира откъм прозореца. — Мога да ви уверя, че закъснението на Спаен не е необичайно за ленивите холандци и едва ли има някаква връзка със смъртта му. Огледахте ли вече всичко? — от тона му бликаше сарказъм.
Сано би могъл да възрази, че пътуването по целия свят и натрупването на богатство от международна търговия противоречат на твърдението за холандския мързел. Реакцията на Ийшино и Охира на този толкова безобиден въпрос го заинтригува. Но сега по-важно бе да открие как този търговец, музикант, комарджия, воин и ловец бе успял да избяга, къде бе отишъл и кой го бе убил. В тези стаи и на всички други места на Дешима, които бе огледал досега, липсваха оръжие, кръв, следи от борба и всякакви други доказателства за убийство.
— Сега искам да се видя с варварите — каза Сано на Охира, неспособен да отлага повече тази среща.
Глава 7
Главният преводач Ийшино и комендантът Охира поведоха Сано надолу по главната улица на Дешима
