— Когато пътуват по света, агентите на компания „Ист Индия“ често купуват и продават някои стоки, независимо от фирмата си, като сами финансират тези сделки. Това се нарича „частна търговия“.
— Използвате корабите на своите работодатели, за да превозвате свои стоки, и техните търговски мрежи, за да ги продавате? Без налози, при това като се конкурирате с компанията? — на Сано това му се стори твърде подозрително, ако не и незаконно. — Не се ли нарушава с това монополът й върху търговията в Югоизточна Азия?
— Трябва да си осигуряваме компенсация заради ниските заплати, които компанията ни плаща.
Сега Сано откри вероятен мотив за убийството на Спаен.
— Вие и Спаен печелехте ли от своята частна търговия?
Този път, след като Ийшино му преведе, холандецът замълча, преди да отговори, макар че изражението му не се промени.
— Да, но не разбирам защо това ви засяга. В Япония няма закон срещу частната търговия на холандците. Вашите търговци не ги е грижа дали търгуват с компанията или с отделни личности. Шогунът ви също не се интересува, стига само да получава своя дял от приходите.
— Кой ще наследи дела на Ян Спаен от печалбата? — тъй като вече се досещаше за отговора, Сано се приближи до Де Граеф.
В очите на варварина проблесна пламъче.
— Аз. Защото бях негов партньор. Той няма семейство.
Сано се приближи до Де Граеф, доколкото му позволяваше противната миризма на този човек.
— За това ли го убихте? За пари?
Де Граеф скочи от стола си.
— Не съм убивал Спаен!
Нямаше я вече превзетата вежливост, от гняв бе избила червенина по бузите му.
— Седнете! — заповяда Сано. Разтревожен и уплашен, той искаше да запази позиции пред извисяващия се над него варварин. — Признавате, че сте нарушили законите на своята страна заради печалбата. Защо бихте се спрели пред едно убийство?
С въздишка на досада Де Граеф седна, сложи крак връз крак и кръстоса ръце на гърдите. Вместо да погледне Сано или Ийшино, той бе вперил поглед в тавана, докато говореше.
— Той имаше само 10 000 кобана16 на свое име. Обичаше жените и хазарта. Влагаше средства в начинания, които невинаги се оказваха печеливши. Повече го биваше в харченето, отколкото в пестенето. Бих имал повече изгода да продължа съдружието си с него, отколкото да го убивам за такава нищожна сума. А сега, ако обичате, бих искал да се върна към заниманията си. Охраната ми каза, че корабът е пристигнал. Има много работа, а след смъртта на Спаен аз трябва да свърша всичко.
Сано не се замисли повече над сумата от 10 000 кобана; в Япония човек би могъл да живее в охолство с тях до края на живота си.
— Как точно бихте спечелили, ако партньорството ви бе продължило? — попита той с риск да предизвика ново избухване на варварина. — Защо не бихте могли да използвате парите на Спаен, за да купите още стоки, а после да продължите сам?
— Никой от нас не би се справил сам с това, което вършехме в екип. Двамата работехме добре.
— Но наскоро сте се скарали за частната търговия, нали? — попита Сано.
Варваринът взе картината от бюрото си, обърна я и тя се оказа рисунка с маслени бои на калдъръмена улица с каменни къщи от двете страни. Де Граеф се загледа в изображението, докато слушаше превода на Ийшино. После остави картината настрана с лицето нагоре.
— Ние със Спаен често спорехме. Той беше избухлив, както и аз. Винаги обаче уреждахме разногласията си в името на общия интерес.
„Така твърдиш ти“, помисли си Сано, а на глас попита:
— Доктор Хюйгенс също ли имаше разправии със Спаен?
— Работата ми е да се грижа търговията да върви гладко. И щом там всичко е наред, личните отношения между колегите не ме засягат.
Какво означаваше този уклончив отговор? Израз на откровено неведение? Лоялност към другарите? Или нещо повече? Сано не можеше да повярва, че след двегодишен затворнически режим в буквалния смисъл на думата между тях не са възникнали конфликти или пък че Де Граеф не е знаел за тях.
— Какво правехте в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?
— Работих, тук. После си легнах. От охраната могат да потвърдят това. Бяха пред вратата ми през цялото време.
Сано бе уверен, че стражите ще потвърдят думите му, дори и да не бяха истина, защото друг отговор би бил равносилен на признание, че са пренебрегнали служебните си задължения. Освен това не можеше да си представи как Де Граеф би могъл да се освободи сам от тялото на Спаен. Вероятно един или повече японци са играли някаква роля в убийството — поне са оказали помощ за прикриването му. Сано с мъка потисна тази неочаквана мисъл. Де Граеф имаше основателен мотив за убийство. Бе необходимо само доказателство за вината му.
— Извинявам се, че нарушавам вашето право на уединение, но трябва да претърся стаите ви — каза Сано.
— Каза да го направите, нямал какво да крие — преведе Ийшино думите на варварина.
Сано огледа кабинета на Де Граеф, но не намери нищо, освен още счетоводни книги, неизписана хартия, лула и кесия за тютюн. Нямаше сувенири от пътешествия и ловни трофеи както в стаята на Спаен. Какво друго, освен взаимната страст към парите бе свързвало тези двама тъй различни мъже? Сано премина в спалнята на Де Граеф, където цареше същата аскетичност. В шкафове и сандъци бе подредено оскъдно употребявано облекло.
— Това е всичко, което притежава — обади се Ийшино. — Няма чужди вещи.
Застанали до вратата, помощник-директорът Де Граеф и комендантът Охира наблюдаваха действията с му с каменно изражение.
— Какво е това? — обърна се Сано към Ийшино и му показа някакви книжа, които бе намерил в шкафчето до леглото. На всички тях се открояваха червените печати на цензурата — законът изискваше задължителна проверка на чуждестранните документи, преди да бъдат внесени в страната. Ийшино бързо се приведе над книжата и ги огледа.
— Писма от бащата на помощник-директора Де Граеф. Той е на смъртно легло и моли сина си да се върне у дома, да стане свещеник и да поеме поста му в селската църква.
Оскъдните улики обезсърчиха Сано. Той надникна под леглото, огледа останалите мебели, изследва пода и стените за възможни тайници, но не намери нито нож, нито следи от кръв. Надвеси се от прозореца и погледна към двора. Пръстта изглеждаше корава и гладка, а кравата на варварите бе опасла тревата. Де Граеф каза нещо и Ийшино преведе.
— Попита дали сте доволен, че не той е убил директора Спаен.
„Съвсем не“, помисли си Сано, но бе принуден временно да се признае за победен. Никак нямаше да е лесно да се разкрие убиецът и да бъде обвинен само холандецът.
Прислужникът се върна с поднос с храна, която варваринът изгледа лакомо.
— Е, сосакан сама, все още ли мислите, че можете да разгадаете тайната? — попита Охира.
С усилие Сано успя да запази невъзмутимо изражение.
— Това е всичко засега — каза той на холандеца и кимна на слугата, който постави подноса пред Де Граеф.
— Вижте го само как яде! Варварин! — извика Ийшино през смях.
Сано извърна очи към холандеца, който лакомо поглъщаше храната. Вместо да отпива супа от купата, той сърбаше с дървена лъжица. Вместо да използва пръчици, той тъпчеше ориз, риба и зеленчуци в устата си с ръце. Между хапките шумно лочеше огромни глътки вода и саке. Тези груби маниери на хранене го отвратиха, а интуицията му подсказваше, че холандецът знае повече за смъртта на Спаен, отколкото му бе казал.
Придружен от Охира и Ийшино, Сано слезе по стълбите и се отправи надолу към жилището на доктор Николаес Хюйгенс — доверения приятел на доктор Ито и последен заподозрян холандец, на когото Сано
