Глава 9
Отпочинал след добрия нощен сън и с нов план за разследването на убийството, Сано се върна на Дешима рано на следващата сутрин. Мекото време от предишния ден беше сменено от мразовит вятър и плътни облаци.
— Искам гмурци да претърсят дъното край Дешима за револвер и нож — каза Сано на охраната в стражевата кула. — Искам имената на всички дежурни и всички посетители през нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен.
Те бяха потенциалните „главни заподозрени“. Началникът показа на Сано списъка с дежурствата, после отвори книгата, в която бе отбелязал неговото посещение на Дешима предния ден.
— Ето — каза той и посочи едно-единствено име.
— Пеони? — прочете изненадан Сано. — Жена?
— Куртизанката на Спаен — обясни офицерът. — Прекарала бе нощта в спалнята му. Заварихме я сама на следващата сутрин. Не знаеше къде е отишъл Спаен, затова комендантът Охира я изпрати вкъщи.
Проститутките бяха единствените жени, допускани до Дешима. Можеше ли тази да е убила Спаен? Револверите не бяха обичайно оръжие, само офицери с висок ранг имаха такива. Макар че до този момент Сано не бе попитал за посетители, беше странно, че Охира не спомена нито дума за Пеони. Ако не заподозряна, тя можеше да се окаже най-важният свидетел.
— Къде мога да намеря тази Пеони? — попита Сано.
— Живее в публичния дом „Полумесец“.
Сано се въодушеви. Заподозряна или не, Пеони можеше да го спаси от обвиненията в измяна. Проститутките бяха от нисшата класа, а на бакуфу им беше все едно дали престъплението е извършено от варварин, или от някоя презряна жена. И все пак по-вероятно бе в убийството да е замесен комендантът Охира, който вече бе премълчал такава важна информация.
— Кога свършва смяната на втората стража? — попита Сано.
През вратата на стражевата кула, която гледаше и към морето, се чуха стъпки по моста, мъжки гласове и смях.
— Ето ги, идват — отвърна началникът.
Група от около четирийсет самураи нахълтаха в помещението. Всички бяха облечени в еднакви кожени туники, на краката си имаха предпазители, на главата — метални шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Носеха копия, лъкове и колчани със стрели. Сано им се представи и нареди:
— Подредете се по ранг. Докладвайте имената и поста си.
Висок слаб мъж с черти на ястреб пристъпи напред.
— Аз съм Нирин, заместник-началник на стражата.
Подчинените му се подредиха по двойки, всеки от тях извика високо името и поста си. По мрачното им изражение Сано разбра, че го смятат за външен човек, който ще им създаде неприятности.
— Всички ли бяхте дежурни в нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен?
— Да, господарю — отговориха те в хор.
— Да сте виждали или чували директора между последната проверка и разсъмване?
— Не, господарю. Не сме.
Сано повтори същия въпрос последователно за Де Граеф и доктор Хюйгенс. Последва серия от отговори „Не, господарю“.
— Войниците докладват ли ви по време на обиколките? — обърна се Сано към капитаните на патрулиращите стражи. Те кимнаха утвърдително. — А по някое време през нощта някой от тях да е имал вид на участвал в битка? Следи от кръв по дрехите или оръжията си?
Капитаните поклатиха отрицателно глава.
— За какво точно намеквате? — попита Нирин.
Сано се направи, че не го е чул, и се обърна към стражите на портата.
— Пуснахте ли някого, позволихте ли нещо да бъде пренесено през портата към морето?
— Не, господарю.
С ръка върху дръжката на меча си Сано се втренчи в Нирин и попита:
— Онази нощ е имало буря. Вашите хора наистина ли останаха на пост из острова както обикновено… или се прибраха в стражевите кули на сухо?
— Ако ни обвинявате в пренебрегване на задълженията, дължите ни извинение! — Нирин се изплю на пода достатъчно далеч от краката на Сано, за да не изглежда като открита обида. — Не сме от тези, дето се излежават… — „Като вас в Едо“, казваше презрителният му поглед. — Нито пък сме лъжци.
Сано си помисли, че някой все пак лъже. Ако стражите на Дешима бяха изпълнявали безупречно задълженията си, щяха да забележат, че става убийство. Ала в момента той не виждаше начин да се справи със заговорническото им мълчание.
— Разкажете ми за Пеони, куртизанката на директора Спаен.
Стражите реагираха с неприличен шепот и смях, а Нирин се навъси.
— Защо ни задавате всички тези въпроси? Вече казахме всичко на вашия подчинен.
— Казали сте? — Сано бе неприятно изненадан. — Кога е било това?
— Вчера. Дойде тук, докато се упражнявахме в стрелба с лък, преди да поемем дежурството.
— Разбирам.
Сано с усилие успя да запази безстрастно изражение. Докато той е извършвал огледа на Дешима и е разпитвал варварите, Хирата отново е нарушил заповедите му! Снощи двамата вечеряха мълчаливо в голямата къща и после всеки се прибра в стаята си. Разговорът не вървеше. Хирата изглеждаше обезпокоен и сега Сано разбра защо. Значи трябваше да измисли нещо, за да запълни времето на Хирата. Ще му възложи инспекцията, за която бяха дошли в Нагасаки.
— Е, кажете ми все пак — каза той.
— Директорът Спаен се държеше с Пеони като с мръсница — обясни Нирин с прикрита усмивка. — Псуваше я и я обиждаше. И караше преводачите да й превеждат, за да разбира думите му. Караше я да му изнася нощното гърне, спъваше я и после я принуждаваше да почисти. Понякога чувахме и други неща от неговата спалня. Плесници. Удари. Писъци. Ако търсите някого с мотив да убие Спаен, няма да намерите по-добър от Пеони.
Кварталът на удоволствията в Нагасаки бе разположен в подножието на един хълм южно от града. Отвсякъде го ограждаше висока стена, която пречеше на куртизанките да избягат и скриваше разгулните срещи от хорските очи. Сано мина през охраняваната порта и се насочи към дома за удоволствия „Полумесец“. Някъде надолу по улицата мярна позната фигура. Беше Хирата. Щом го съзря, младият помощник пребледня, обърна се и се шмугна в една алея.
— Заминаваш обратно за Едо! — промърмори Сано по адрес на изчезналия от погледа му помощник. — Утре, а може и още днес.
„Полумесец“ се оказа малък бардак до задната стена на квартала. Сано се представи на портиера и каза:
— Искам да говоря с госпожица Пеони.
Пазачът зяпна от учудване:
— Но, господарю, имаме много по-хубави куртизанки. Сигурно…
— Може да харесва грозни повлекани — обади се една жена, седнала до прозореца.
Приятелките й до нея се изсмяха. Сано нямаше време за бавене и закачки.
— Заведете ме при Пеони — нареди той на портиера. — Веднага.
Вътре в салона две куртизанки бъбреха с клиенти, но истинските забавления не започваха преди залез- слънце. Един слуга отведе Сано във вътрешен двор, където имаше малко езерце, заобиколено от цветни лехи и борчета. Чуваха се пискливи женски гласове:
— Пеони, налей ми още чай…
— Кой ще ми оправи косата? Пеони, чуваш ли?
— Проклета глупачка, да ме ощавиш ли искаш? Долей още студена вода.
— Пеони, ела тук, разтрий ми гърба.
На верандата седяха четири жени в ярки халати. Едната, която протегна купичка за чай, пилеше ноктите
