под отблясъците на последните слънчеви лъчи в късния следобед.
— Как се казват двамата варвари, които са сега на острова? — попита Сано.
— Помощник-директорът по търговията Маартен де Граеф и корабният лекар Николаес Хюйгенс — отвърна комендантът.
Приятелят на доктор Ито! Писмото под пояса на Сано сякаш набъбна. За да прикрие нетърпението си, той побърза да попита:
— В какви отношения са били варварите със Спаен? Били ли са приятели? Имали ли са противоречия?
Охира се навъси:
— Законът ми забранява да установявам близки познанства с варвари. Откъде да знам в какви отношения са. В мое присъствие винаги се държат възпитано.
— Варварите много се пазят ние преводачите да не чуем нещо важно — обади се Ийшино. — Но невинаги успяват. Веднъж чух Спаен и помощник-директора Де Граеф да спорят за „частната търговия“. Не знам какво имаха предвид, защото, когато ме видяха, престанаха.
— А доктор Хюйгенс? — попита Сано.
— Той се храни с останалите и се грижи за тях, когато са болни, но иначе обича да е сам.
— Ето тук живее помощник-директорът Де Граеф — съобщи Охира.
Сано го последва, доволен да научи за недружелюбните отношения на Спаен поне с един от сънародниците му. Така вече беше по-лесно да се свърже с престъплението и някой варварин.
Охраната въведе Сано, Охира и Ийшино в кабинет, чието разположение напомняше кабинета на директора Спаен. Но стените бяха голи, а на бюрото имаше куп прилежно подредени една върху друга книги с безупречно подравнени ръбове. Единствената лична вещ, която се забелязваше, бе малка картина в рамка, обърната с изображението надолу. Двама стражи и един слуга пазеха помощник-директора Де Граеф, който седеше зад бюрото с изправен гръб и пишеше с натопено в мастило гъше перо. Носеше кафяво сако, дълги до коленете панталони, чорапи, обувки и бяла риза с широка яка. Знойният, душен въздух в помещението бе пропит с вонята му.
— Коничи уа, добър ден. С вас ще разговаря почитаемият сосакан — излая комендантът към холандеца.
Ийшино преведе. Стражите издърпаха варварина от мястото му и го блъснаха на пода с викове: „Поклони се!“ Варваринът се простря по очи. Обезпокоен от тона, който служителите на Дешима бяха наложили за разпита, Сано каза:
— Моля, станете и се върнете на мястото си. Този човек бе представител на могъщата нация, чийто кораб чакаше край брега, и Сано разбра, че няма да спечели нищо, ако настрои свидетелите срещу себе си. Когато варваринът зае отново мястото си, го огледа внимателно. Висок и слаб, помощник-директорът Де Граеф имаше рядка прошарена коса, която стигаше до раменете му. Сива набола брада скриваше продълговатото му лице и гъсти вежди засланяха бдителните му сиви очи. Сано се представи и добави:
— Съжалявам, че ви нося лоши новини. Търговският директор Ян Спаен е мъртъв.
Варваринът погледна Ийшино. Докато слушаше преводача, Сано отново се ядоса заради този отегчителен метод на общуване. Пък и дали можеше да вярва, че няма да изопачи думите — неговите или на варварина.
Де Граеф сключи ръце, сведе глава над тях и замълча за миг, преди да продължи.
— Благодари ви за информацията — преведе Ийшино. — Той ще поеме задълженията на директора Спаен веднага и така търговията ще продължи без прекъсване.
Сега Сано откри неочаквано преимущество в това, че не знае езика на заподозрения. Без да се отвлича от думите, той успя да се съсредоточи върху изражението и гласа на Де Граеф. Преди холандецът да сведе очи, за да се помоли, Сано забеляза в тях странно изражение — шок или тържество? Стори му се важно, че Де Граеф не зададе обичайния въпрос: „Как е умрял Спаен?“
— Директорът Спаен е бил убит — продължи Сано. — Убиецът му трябва да бъде заловен и наказан. Затова се налага да ви задам няколко въпроса.
Де Граеф изслуша превода, кимна и каза нещо.
— Ще ни съдейства напълно — преведе Ийшино. Той поговори с холандеца на неговия език, а после преведе на Сано.
— Обясних на варварина, че веднага трябва да ни каже всичко, което знае. Ако откаже, ще бъде изтезаван — и усмихнат очакваше одобрението на Сано.
За да предотврати опитите на Ийшино сам да води разпита, Сано се обърна към Де Граеф с думите:
— Знам, че не сте яли цял ден. Извинявам се за неудобството, което са ви причинили. Скоро ще ви донесат храна.
А после към Ийшино:
— Преведете думите ми. И отсега нататък въпроси ще задавам само аз.
Ийшино зяпна от изненада:
— Но, сосакан сама…
— Изпълнявайте!
Докато преводачът превеждаше думите му, Сано заповяда на слугата:
— Донеси храна! И по-бързо!
Слугата изхвърча от стаята. Охира и стражите изгледаха Сано с неодобрение.
— Много сте любезен с варварина — обвини го комендантът. — Смятате ли, че е разумно?
Сано си спомни дадената клетва и се запита с тревога дали това, че ще нахрани един гладен човек, може да се изтълкува погрешно като поставяне на холандските интереси над японските. В странните светли очи на варварина обаче прочете облекчение, че най-после е попаднал на разумен и състрадателен японец. Може би Де Граеф ще сътрудничи от благодарност.
— Кога и къде за последен път видяхте Ян Спаен? — попита Сано.
Варваринът отговори, а Ийшино преведе:
— При залез-слънце по време на вечерята в столовата.
— Какво правихте вие и вашите другари след вечеря?
— Прибрах се в стаята си. Мисля, че останалите сториха същото. Обикновено така правим. Имаше силна буря, тъй че не съм излизал цяла нощ.
И без да разбира холандски, Сано долови отпадналия, отрепетиран тон — вероятно Де Граеф многократно бе отговарял на същите въпроси.
— Случайно да сте видели или чули нещо необичайно навън?
— Нищо, освен дъжда и гръмотевиците.
— Знаехте ли, че Спаен е напуснал Дешима? Или пък къде би могъл да отиде?
— Не, нищо не ми е казвал.
Докато Ийшино превеждаше, Де Граеф подпря глава на костеливата си ръка.
— Откога познавате търговския директор Спаен? — попита Сано. — Какви бяха отношенията ви с него?
Варваринът отговори с безизразен поглед.
— Срещнали са се преди десет години в Батавия15, Индонезия — преведе Ийшино. — Де Граеф е бил чиновник в „Ист Индия“, а по онова време Спаен е бил помощник-директор по търговията. Продавали европейски стоки срещу подправки, после търгували с подправките по целия свят. Компанията била доволна от печалбите. Двамата били повишени и изпратени в Япония.
— В добри отношения ли бяхте със Спаен?
Зад усмивката на Де Граеф личеше презрение. Вежливостта му сякаш криеше вродената му неприязън към хората изобщо.
— Разбира се. Иначе нямаше да поискаме компанията да ни изпрати заедно, след като напуснахме Индонезия.
— Какво означава „частна търговия“? — попита Сано.
Де Граеф с нищо не даде да се разбере дали този въпрос го е изненадал. Погледът му не трепна, тялото остана неподвижно.
