на краката си. Втората се мръщеше пред огледалото и оправяше вдигнатите си на кок коси. Третата се киснеше във ведро с ароматни билки. Четвъртата махна робата си и легна по корем. През отворената врата Сано видя зад тях лицето на още една жена, което се суетеше около останалите. Те бъбреха и се кикотеха и не преставаха да нареждат:
— Пеони, чаят ми!
— Косата ми!
— Вода!
— Докога ще чакам този масаж, Пеони?
Между тях сновеше като луда свидетелката, която Сано бе дошъл да разпита. Когато наближи, видя, че с всичките останали жени са изключително красиви — без съмнение първокласни куртизанки. За разлика от тях Пеони бе едно от най-грамадните и грозни женски същества, които бе виждал някога.
Макар че едва ли имаше повече от двайсет години, тя беше трътлеста като матрона на средна възраст. Полите на бялото й памучно кимоно бяха повдигнати нагоре и разкриваха ужасно криви и безформени крака. Лицето й бе тъй плоско, че изглеждаше почти деформирано, с жълтеникава кожа, тесни очи, широк нос и месести увиснали устни. Единственото хубаво нещо у нея бе косата й — гъста, пищна, синкавочерна, прибрана в небрежен кок. В този миг къпещата се куртизанка изкрещя и Пеони ливна ведро с вода във ваната й. После клекна и с няколко движения разтри гърба на просналата се жена, след което другите три отново се разхленчиха и тя скочи, за да ги обслужи. Увисналите й устни потреперваха, очите й бяха пълни със сълзи. Сано изпита съжаление към нея и едва не се разкая, че ще й създаде още проблеми, освен тези, които вече си имаше.
— Какво правите тук? — попита силен мъжки глас. — Клиентите не може да идват в това крило…
Жените видяха Сано и се разпищяха. Пеони изпусна чайника и той се разби на верандата. Сано се обърна и се озова лице в лице с мургав мъж, свадлив и навъсен като издялано от камък храмово куче. Мъжът смъмри първо Пеони за счупения чайник, после — слугата, че е довел Сано на това място.
— Аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна — представи се Сано. — Тук съм, за да разпитам Пеони за последната нощ, когато е била на Дешима. Вие ли сте собственикът?
— Да. Минами Хидео на вашите услуги, господарю — държането на собственика стана раболепно. — Но комендантът Охира вече разпита Пеони. Тя не знаеше нищо, така че той я пусна да си дойде. Така ли е? — попита той и погледна застрашително Пеони.
Тя само кимна безмълвно, сведе глава и сключи молитвено грамадните си ръце.
— Има ли къде двамата с нея да поговорим насаме? — попита Сано.
— Разбира се. Само че си губите времето — собственикът сви рамене и тръгна през градината. Пеони заситни след него смирено. Минами спря и погледна към пазвата й. — Какво имаш там? — без да се церемони, той пъхна ръка в деколтето й и измъкна копринено ветрило.
— Това е мое! — изпищя къпещата се куртизанка. — Къде ли не го търсих.
Другите жени наблюдаваха с явен интерес. Минами зашлеви Пеони по лицето, тя се сви и захленчи.
— Отново крадеш! Нали затова те доведоха тук! Или си забравила? Е, в арабското селище има търговец, който обича да измъчва жени. Никой от другите домове няма да приеме предложението му, но аз ще те пратя при него. Тогава ще се научиш да се държиш прилично — той сграбчи Пеони за ръката и я повлече през градината.
Сано се възмути от това сурово отношение, но не се намеси. Собствениците на публични домове можеха да правят каквото си искат с жените, които по закон нямаха никакви права. Той последва Минами и Пеони до отсрещната веранда, където собственикът ги въведе в една празна стая за гости, оскъдно обзаведена с ниска маса и скрин. Слънчевата светлина се процеждаше през обезопасен с решетки прозорец. Собственикът блъсна Пеони на пода, затвори вратата и излезе. Сано въздъхна с облекчение, щастлив, че се е отървал от останалите куртизанки. Красотата им бе събудила у него старата тръпка по Аой. Откакто тя бе изчезнала, той не бе имал друга любовница. Принудителното въздържане съхраняваше жив спомена за нея.
Сега Сано огледа свидетелката… или заподозряната… и се почуди откъде да започне. Пеони лежеше неподвижно, притиснала с ръка бузата, където я бе ударил Минами. Косите й се бяха разпилели и блестяха разкошно.
— Няма да те нараня, Пеони — успокои я той. — Седни.
Тя бързо се оттегли на колене в ъгъла, колкото се може по-далеч от него. Сано забеляза в очите й лукава искрица — дух, който не бе смазан докрай.
— Разкажи ми сега всичко, което се случи през последната нощ с варварина.
— Вече казах на коменданта Охира. Не видях Спаен сан да излиза. Не знам къде е отишъл — тя мънкаше — на пресекулки, сякаш месестите устни й пречеха да говори. — Беше жив, като го видях за последно. Не съм го убила. Не можех… — силни вопли разтърсиха ялото й, тя скри лице в шепите си. — Защото аз… аз го обичах!
Сано коленичи до нея и постави успокоително ръка на рамото й. Но съчувствието му бързо охладня и отстъпи място на съмнението, когато почувства здравите й мускули — тя беше достатъчно сила, за да осакати един мъж.
Вероятно Пеони бе доловила съмненията му, защото се дръпна, сви се и зарида още по-силно. Сано дръпна ръцете й и я накара да открие лицето си. Риданията й преминаха в хлипане и тя се втренчи в него със страхопочитание. Сълзи се стичаха по бузите й, носът й протече. Сано извади от пояса си кърпа и избърса лицето й едновременно със съжаление и отвращение.
— Спаен е бил груб с теб — каза той. — Обиждал те е, биел те е. Как очакваш някой да ти повярва, че си го обичала?
Обвинителният му тон я накара да се овладее. Тя вдигна глава и отвърна:
— Беше игра. Той нарочно се държеше лошо с мен пред другите. После, когато оставахме сами, аз го връзвах. И го удрях. Той викаше и стенеше, но му харесваше. На мен също.
— Искаш да кажеш, че стражите са чували крясъците на Спаен, докато ти си го биела?
— Да! — присвила очи, Пеони гледаше предизвикателно, което пречеше на Сано да й повярва. Той знаеше, че някои хора изпитват сексуална наслада от унижението и болката. Историята, която му разказа тя, обясняваше синините по тялото на Спаен и въжетата в стаята му, както и това, което бяха чули стражите на Дешима. И все пак не беше ли това хитра лъжа? Търпяла ли бе в действителност насилие от страна на Спаен, преди да си го върне? В отговор на незададения му въпрос Пеони развърза пояса на кимоното си, то се свлече и разкри пред него силен торс почти без талия и малки щръкнали гърди. По жълтеникавата й кожа нямаше никакви белези. Обърна се да покаже гърба си — също без синини. — Никога не ме е удрял!
— Облечи се — заповяда Сано, разочарован от доказателството, което оборваше версията му срещу нея. — Искам да знам всяко твое действие от момента, в който си пристигнала на Дешима последния път, до връщането ти в „Полумесец“!
Строгият му поглед накара Пеони да се подчини. Тя облече кимоното и се сви в него, а лицето й остана скрито зад завесата от коса.
— Оставиха паланкина до вратата. Аз влязох вътре. Стражите ме претърсиха и записаха името ми в книгата. Смееха се и разправяха, че съм имала късмет, дето варваринът ме искал, щото никой друг не би го сторил.
— Занесе ли нещо на острова?
— Не — тя се разплака отново. — Полицията ми взе всичко… когато ме арестуваха… Трябвало да платят на хората, от които съм откраднала… Винаги, преди да изляза, Минами проверява да не би да изнасям нещо от дома. Сега, след смъртта на Спаен сан, вече нямам нищо. Нищо…
Макар че скръбта на Пеони изглеждаше искрена, и Сано не можеше да си представи как може японка да обича варварин.
— Какво се случи после? — попита Сано.
— Стражите ме заведоха в стаята на Спаен сан. Влязох вътре. Той беше там. Ние… — тя се разхлипа, после задъхано изрече — … ние пихме. После… си доставихме удоволствие един на друг. След това съм заспала. Следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме разтърсваха, за да ме събудят. Питаха
