къде е Спаен сан… — последните й думи бяха изречени бързо, сякаш Пеони искаше да скрие важна информация.
— Значи си спала цялата нощ, без да чуеш или видиш нещо? — попита Сано.
— Да — отговорът й, приглушен зад тежките коси, прозвуча като шепот.
Сано отново усети нещо странно в държането й и попита направо:
— Бурята не те ли събуди? Пеони… Погледни ме! — той я хвана за брадичката й и я принуди да повдигне глава. — Кажи ми какво се случи със Спаен.
Чертите й бяха размазани от плача, носът — зачервен и подут, бузите й — на петна. Но очите й се стрелкаха неспокойно зад подпухналите клепачи.
— Изпих пет чаши саке — смотолеви тя. — Спала съм много дълбоко. Дори не съм чула бурята. Ще ми се да ме беше събудила. Защото тогава може би щях да спася Спаен сан.
Лицето й се сгърчи и тя се опита да се извърне. Сано я сграбчи за раменете.
— Директорът Спаен се е държал с теб като с мръсница. Ти не си го обичала, мразела си го. Онази нощ си решила да си отмъстиш. Простреляла си го и си намушкала тялото му, за да изглежда, че е бил ръган, докато умре. Но не е възможно да си го направила сама. Някой ти е дал оръжията, след като си пристигнала на острова. Някой ти е отворил портата към морето. Кой е той, Пеони? Някой от стражите? Комендантът Охира? Говори!
— Причинявате ми болка — разрева се Пеони, като се извиваше и се мъчеше да се освободи от ръцете му. — Не съм го убила. Не бих го направила. Аз го обичах. Нищо не съм видяла. Нищо не знам… — тя се освободи, изпълзя настрана, седна с подвити колене и обви с ръце главата си. От гърдите й се изтръгна силен скръбен вопъл.
— Кой е поставил разпятието на врата на Спаен? — продължи да я разпитва, надвесен над нея, Сано. — Ти или твоят съучастник? Защо? Защото сте християни ли?
Внезапно воплите на Пеони секнаха.
— Не съм християнка — смотолеви тя. — Това е против закона.
Или не е знаела за кръста, или пък споменаването му бе докоснало слабо място.
— Християнската религия забранява убийството — каза Сано — и изисква хората да се обичат един друг. Да не би да си търсила изкупление за греха си, като си сложила кръста? Да не би да го обичаш сега, защото не може да те нарани повече? Да не би омразата ти да е умряла с него?
— Никога не съм мразила Спаен сан — Пеони отметна коси назад. Пълните й със сълзи очи блестяха с ново предизвикателство и лукавство. — Но мога да ви кажа кой го мразеше. Урабе, търговецът на чужди стоки. Защото Спаен сан го е измамил. Той също беше на Дешима онази нощ.
— Но твоето име е единственото в книгата за посетители — каза Сано.
Тя се изсмя презрително.
— Значи в книгата нещо не е наред. Видях Урабе със собствените си очи. Не всичко, което се случва на и Дешима, се записва… — в този миг тя се сепна, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше. Зарови глава и изхленчи — уморена съм. Имам работа и Минами ще ме държи гладна, ако не свърша всичко. Моля ви, оставете ме на мира. Казах ви всичко, което знам.
Сано се надигна да си върви, по-объркан от всякога. Мащабите на разследването непрекъснато се разрастваха. Колко още тайни трябваше да разрови, преди да открие истината за убийството на Спаен? Къде беше мястото на християнския символ във всичко това?
Сано не вярваше на Пеони повече, отколкото на стражите. Сигурен беше, че тя крие нещо. Трябваше обаче поне да провери тази история с търговеца Урабе, най-новия заподозрян японец.
Глава 10
Пеони остана в стаята, заслушана в отдалечаващите се стъпки на сосакан Сано. Чу го да казва нещо и Минами да му отговаря. После те излязоха от градината и тя престана да долавя гласовете им. Отиде бързо до вратата и погледна навън. Куртизанките се бяха прибрали от верандата. Може би нямаше да я търсят поне още малко. Мразеше еднакво и принудителния секс с чужденците, и непрестанните капризи на обитателките на дома. Но сега се бе открил път към свободата. Скоро нямаше вече да бъде проститутка през нощта и слугиня през деня.
Избърса сълзите от лицето си, отвори вратата към коридора, огледа се в двете посоки, но не видя никого. Прекоси коридора на пръсти. През тънките стени чу как куртизанките си бъбрят, докато се приготвят за нощните гуляи. Сви се в очакване нечий пронизителен глас да извика името й. Като по чудо никой не я повика. Беше свободна да осъществи бягството си.
Слезе предпазливо по коридора към нужника — малка, долепена до къщата барака — и се промъкна вътре. Светлината от малкия прозорец с решетки осветяваше тясното помещение с дупка в земята. Блъсна я вонята на урина и фекалии, но слава Богу, беше сама. Протегна ръка, отмести една разхлабена дъска от тавана и пъхна ръка под отвора на покрива.
Преди три години бе обвинена в кражба и изпратена в квартала на удоволствията. Но тя продължи да краде — пари от клиентите, украшения от другите жени и храна от кухнята. Първо криеше плячката в стаята си, но Минами я разкри и я преби жестоко. После Пеони си намери по-добро скривалище в нужника, където никой не оставаше достатъчно дълго, за да огледа тавана. Сега тя измъкна черна квадратна лакирана кутия. Ласкаво погали седефените цветя по капака. Беше откраднала тази вещ от един пътуващ търговец. В нея се криеше нейният ключ към свободата, гаранцията й за щастлив живот далеч от квартала на удоволствията. Тази мисъл предизвика у нея същите чувства, които изпитваше, когато крадеше. Сърцето й заблъска лудо в гърдите, дишането й се учести. Заля я трепетно чувство за сила. Тя познаваше и жадуваше това чувство още от дете, когато открадна за първи път красива кукла от една сергия. Удоволствието да притежава открадната вещ бе нищо в сравнение с насладата от самия акт. Чувстваше се непобедима. А тази лакирана кутия се бе оказала с двойна печалба: веднъж — заради опиянението от кражбата, и втори път — заради съдържанието й. Една знойна лятна нощ миналия месец, когато гуляите в „Полумесец“ бяха в разгара си, пияните клиенти запяха под звуците на шамисен17, флейта и барабани следната пошла песен:
Заставиха Пеони да танцува и да вдига полата си. Останалите куртизанки се кискаха, мъжете подсвиркваха и крещяха:
— По-нагоре! По-нагоре!
Сълзи от срам се стичаха по бузите на момичето, докато неохотно откриваше първо кривите си прасци, после — масивните си бедра. Минами се смееше заедно с тълпата, но очите му ставаха сурови, щом срещнеха погледа на Пеони, а посланието в тях бе недвусмислено: ако не се подчиниш на желанията на клиентите, ще пострадаш. Принудиха я съвсем да запретне полите си и да покаже огромния си гол задник и обраслите си слабини. Клиентите се подиграваха и стискаха носа си. Пеони избяга разплакана по тъмния коридор. Вратата на една от стаите за гости бе отворена и отвътре се чуваха стенания. През прозореца нахлуваше лунна светлина и осветяваше на кушетката две голи вплетени тела и нещо, което лежеше сред разхвърляните дрехи. По-бърза от вятъра и по-тиха от дихание, Пеони се шмугна в стаята и веднага излетя обратно, стиснала нещото под мишница. Триумфът се разливаше като балсам върху накърнената й гордост.
Сега, самичка в нужника, тя се усмихна. Скоро бе узнала стойността на своето съкровище и бе разбрала какви престъпления е извършил неговият собственик. Когато сосакан Сано спомена разпятието, подозренията й се потвърдиха. Толкова се развълнува, че за малко да разкрие пред него тайните на Дешима. Успя да спре тъкмо навреме. Собственикът на съкровището не би пожелал такова изобличаващо доказателство да попадне в ръцете на пратениците на шогуна. Колко ли би платил, за да си го върне
