обратно? Със сигурност достатъчно, за да откупи свободата й от квартала на удоволствията.
Пеони бързо пъхна кутията обратно в скривалището. Сграбчи монетите, скрити пак там, намести обратно дъската и излезе от нужника. Късметът бе на нейна страна — не срещна никого, докато излизаше забързана на улицата през задната врата. Огледа внимателно тълпата и се сля с нея.
Четиринайсетгодишна, Пеони бе работила като прислужница в дома на един богаташ. Чистеше и шиеше, разнасяше разни поръчки от зори до мрак. Много се боеше от гнева на господаря и затова обуздаваше порива си да краде. До деня на сватбата на най-голямата дъщеря, когато задигна комплект украшения за коса, подарък за булката. Ако беше скрила веднага плячката си, може би щеше да избегне злощастната си съдба. Но суетата й е подлъга — точно слагаше едно от украшенията в косите си, когато влезе господарката, видя го в ръцете й и се развика: „Крадла! Крадла!“ Скоро след това дойде районният дошин и я отведе в затвора. В съда се установи, че са намерени и други откраднати неща в стаята й.
— Ти, Пеони — обяви съдията, — ще работиш като куртизанка в квартала на удоволствията на Нагасаки, докато не се разкаеш за греховете си, не възмездиш пострадалите и не изплатиш престоя си. — С външния си вид тя никога нямаше да спечели парите, необходими за всичко това. Щеше й се съдията да я бе осъдил на смърт. Ден след ден тя се трепеше в „Полумесец“. Нощ след нощ прекарваше в колонията на чужденците, споделяше леглото на единствените мъже, които я искаха — свидливи китайци, перверзни араби и свадливи корейски моряци и търговци. Спечелените пари не бяха достатъчни да покрият дори данъците, които Минами й налагаше. Животът й бе поносим единствено заради кражбите, от които не се беше отказала. А най-лошият ден настъпи преди две години, когато Минами й заповяда да обслужва холандците от току-що пристигналия кораб.
Когато пресичаха моста за Дешима, Пеони понечи да скочи в морето, за да избегне позора от преспиването с варварин. Но стражата й попречи. Отведоха я в дома на търговския директор. Пеони се разплака, но стражите я хвърлиха в стаята и заключиха вратата.
Варваринът се надигна от мястото си. Пеони хукна към вратата, уплашена от странните му сини очи, светла коса и огромен ръст. От миризмата му й призля. Тя безпомощно чакаше той да й се нахвърли, както правеха другите чужденци, прекарали дълго време в пътешествия, без да виждат жена. Сигурно щеше да я изтезава, а огромният му орган да разкъса вътрешностите й. Нямаше смисъл да крещи, защото само щеше да провокира още жестокост.
Варваринът спря на две крачки от нея, посочи себе си и каза:
— Ян Спаен — после посочи към нея и я изгледа въпросително със странните си очи.
— Пеони — прошепна тя изненадана.
Клиентите никога не я питаха за името й, за тях тя беше само средство за облекчаване.
Ян Спаен отиде до бюрото и наля две чаши от някакво шише.
— Едно бренди? — попита той, докато й подаваше едната.
Клиентите никога не й предлагаха питие. Тя плахо взе чашата, като внимаваше да не докосне ръката му. Мъжът седна на странното си високо легло и й направи знак да отиде при него. После вдигна чашата си и каза „Кампай“, японската дума за наздраве, после отпи голяма глътка. Пеони колебливо стори същото. Силният чуждестранен алкохол изгори гърлото й. Гореща вълна заля тялото й. Внезапно главата й олекна и тя се изкикоти въпреки страха си. Ян Спаен й предложи още.
— Да, моля — каза нетърпеливо Пеони.
Те пиха отново и тя се отпусна. В крайна сметка варваринът не беше чак толкова лош. Нито пък миризмата му вече й се струваше толкова силна. Знаеше, че той не разбира японски, и въпреки това започна да флиртува с него.
— Господарю, ти си толкова мил — изгугука тя. — Толкова силен и мъжествен.
Варваринът отговори на своя език. Опитите им да си говорят бяха обречени на провал и те двамата се разсмяха. Пеони, обикновено прицел на всякакви подигравки, се въодушеви от неочакваното удоволствие да се повесели с някого. После Спаен сложи чашите настрана. Изражението му стана сериозно. Тя прочете глада в очите му и страхът й се върна. Понечи да развърже възела на пояса си — може би щом свършат със секса, ще пийнат и ще се посмеят отново.
— Nee! Nee!18
Бурният отказ на Спаен я възпря. Озадачена, тя проследи с поглед как той отиде до сандъка и донесе три въжета. После свали сакото и обувките си, ризата, панталоните, чорапите и бельото. Пеони потръпна при вида на косматото му мускулесто тяло. Извърна поглед от огромните като на бик гениталии, които си висяха сред гъсти златисти косми. Обгърнала с ръце тялото си, тя очакваше неизбежната атака. Но гласът на Спаен прозвуча мило.
— Kotsh hier!19
Тя го изгледа с любопитство. Челюстта й увисна. Той седеше на мястото си и завързваше глезените си към краката на стола. После заговори, като й правеше знаци да завърже ръцете му зад облегалката. Пеони се вцепени от изненада. Беше чувала другите куртизанки да си шепнат за такива отвратителни сексуални игри. Какъв лош късмет, че и варварите ги познават! Само мисълта за гнева на Минами й помогна да вдигне въжето. Когато го затегна около китките му, Спаен простена — приглушен стон на ранено животно. Тя бързо го пусна и отскочи назад.
— Съжалявам, че ви нараних, господарю! — извика тя.
Но той се изви в стола си с лице, потъмняло от страст, и с жест я накара да продължи. Пот изби по кожата му, противната миризма стана по-силна. Пеони видя как органът му нараства и щръква. Странно, тя също почувства желание. Дишането и ударите на сърцето й се учестиха тъй, все едно крадеше. Непозната топлина запулсира в слабините й. Зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя разбра, че желае варварина не по-малко, отколкото той нея, и то по същия необикновен начин. Той й изкрещя следващите заповеди и инстинктът й подсказа какво да направи. Зашлеви го силно през лицето. Той простена, очите му бяха трескави от болка и страст. После го удари в гърдите, той се сгърчи и членът му достигна пълна ерекция. Докато го удряше отново и отново, нейните стонове се смесваха с неговите. Вече не можеше да се сдържа, разкъса дрехите си, възседна Спаен и се наниза на члена му. Горещината и миризмата на пропитото му от пот тяло разпалваха желанието й. Видът на изкривеното му лице и напрегнатите мускули на едрото му тяло я караха да вие от удоволствие. Повдигаше се и се спускаше в неспирен екстаз.
Той свърши почти веднага с поредица от дрезгави викове и неудържими конвулсии. Тя продължи да го язди, докато достигна върха на собственото си удоволствие. Почувства се силна, тържествуваща. Усещането за власт над един див варварин бе по-добро и от кражба.
Това бе първата от много подобни нощи. Играта ставаше все по-пламенна и буйна. Понякога Спаен я караше да го заплашва с нож или револвер. Пеони се чудеше откъде бе взел оръжията. Сега знаеше. Беше видяла и чула разни неща в Дешима, и то далеч не само през нощта, когато Спаен изчезна. Когато се научиха да разговарят на смесица от прости японски и холандски думи, той започна да й разказва много интересни неща. Като отплата за страданията, които й причиняваше в първата фаза на играта. Защото, за да може Спаен напълно да се наслади на секса, той трябваше първо да оскърбява и да унижава мъчителката си, да й се подиграва и да се държи лошо с нея пред другите. Смяната на ролите създаваше допълнително удоволствие и Пеони наистина обичаше варварина точно заради властта и екстаза, които й бе дарил. А сега скърбеше за него. Беше приела правилата на тяхната тайна игра, макар и да ненавиждаше унижението да чисти гърнето, което той нарочно обръщаше. Безумно влюбената робиня в нея жадуваше смъртта, за да могат двамата да се слеят във вечността, но онази част, която бе оцеляла, ликуваше заради убийството. Чрез смъртта на своя любовник тя щеше да живее като независима жена, без нужда да краде, за да отстоява своята власт.
На улицата забеляза един градски куриер — млад мъж с емблемата на града, изрисувана на гърба му. Кимоното му бе завързано на кръста, за да може да бяга свободно. Тя му даде знак и той дотича при нея.
— Предайте това съобщение на… — и тя прошепна в ухото му името на човека, от когото бе откраднала лакираната кутия. После добави: — Кажете му, че у Пеони има нещо, което е изгубил, и ще му го върне срещу 10 000 кобана. Нека дойде сам с парите в стаята ми довечера в часа на глигана20.
После плати на пратеника и той хукна да предаде ултиматума. Пеони се усмихна. Беше сигурна, че мъжът ще приеме исканията й. Дори и да откажеше, тя нямаше да загуби — щеше просто да продаде своята
