полицията.
— Гледай да изглежда правдоподобно — предупреди го Янагисава. — А как ще проникнеш вътре?
Хошина кимна:
— Имам свой човек. А после ще пратя доверен куриер с призовката. Никой друг няма да знае…
— Не е трудно да се предположи как ще реагира Сано — каза Янагисава, — но въпросът е кога. Всеки час ми пращай доклад.
— Да, господарю.
— До утре тогава — дворцовият управител се изправи.
Хошина също стана, но вместо да последва дадения знак и да си тръгне, каза с дрезгав от стаено очакване глас:
— Освен ако няма още нещо, което мога да направя за вас тази вечер…
Янагисава го стрелна с поглед — нима отново правеше опит за прелъстяване след снощния отказ! Нахалството му го обиждаше и възбуждаше. Взаимното им желание наелектризираше атмосферата. И все пак дворцовият управител усети, че това не е празен флирт. Искаше от Хошина нещо повече от секс, макар и да не можеше да каже точно какво. Нуждаеше се от някого, с когото да запълни пустотата у себе си след смъртта на Шичисабуро. И тази нужда го плашеше, защото потребността означаваше слабост и даваше на другите власт над него. Сега страхът му се превърна в гняв към Хошина.
— Нима ме смяташ за поредно стъпало от твоята стълба към властта? — попита той. — И възнамеряваш да ме използваш така, както си използвал шошидай Мацудайра? — от досието на йорики Янагисава знаеше, че бе постигнал поста си, прелъстявайки наместника на шогуна в Мияко. Освен това дворцовият управител знаеше, че кариерата на Хошина като прелъстител бе започнала преди двайсет и пет години. — Или ме бъркаш с инспектора по строителството Арима Нагиса?
Хошина се дръпна, сякаш Янагисава го бе зашлевил.
— Значи знаете всичко за мен? — засмя се пресилено. — Обичайна история, нали? — но нещо се бе прекършило в погледа му. В него Янагисава съзря мъката на осемгодишния Хошина, пратен за чирак при инспектор Арима, който го бе употребил сексуално и после го бе предал на други мъже. На шестнайсет Хошина бе станал любовник на главния пълномощник в полицията на Мияко, на двайсет — йорики, а после — и първи помощник на шошидай.
Дворцовият управител съжали за думите си, защото самият той бе достигнал сегашния си пост по същия начин. Вероятно изражението му го бе издало, защото върху лицето на Хошина се изписаха удивление и внезапно прозрение. Янагисава никога не бе споделял собственото си минало с когото и да било; бе стаил дълбоко в душата си болката от жестоките насилвания в детството и сега, когато откри сродна душа, му се прииска да се хвърли в обятията му и да излее цялата горчилка. Вместо това изкрещя:
— Не ме гледай така! Стой на разстояние. И покажи уважение!
— Хиляди извинения… — Хошина отстъпи назад, но продължи да гледа Янагисава право в очите. После, след една безкрайна пауза, в която и двамата бяха разкъсвани от противоположни емоции, каза: — Когато разбрах, че идвате в Мияко, наистина реших да сторя онова, в което ме обвинихте. Но сега… — той сведе очи. — Ако желаете да си вървя, ще го сторя… — и понечи да тръгне към вратата.
— Чакай! — заповедта се изтръгна неволно от Янагисава. Хошина спря. Дворцовият управител протегна ръка към него и каза тихо: — Ела тук!
Съзря собствените си надежди, страх и желания, отразени в очите на Хошина. Ръцете им се сключиха. В шока от допира и натиска на топлата плът Янагисава усети прилив на възбуда. Нищо от безличните му съвкупления с други партньори не го бе подготвило за този миг, но инстинктът го ръководеше. Той вдигна свободната си ръка и нежно докосна страната на Хошина, който предпазливо постави ръка на рамото му. Замръзнаха в това положение, вперили погледи един в друг в една кратка вечност. После се хвърлиха в необуздана прегръдка, ръцете им се преплетоха, устните им се сляха, мускулестите им тела се устремиха едно към друго. Стенанията им заглушиха далечните гонгове на Обон. Янагисава бе обладан от неистов възторг на плътта. Когато двамата с Хошина се свлякоха на пода, той имаше съдбовното чувство, че се впуска в приключение, което завинаги ще промени живота и на двамата.
Глава 11
Следващото утро довя гъсти облаци, които облекчиха палещата жега на Мияко, но увеличиха влагата във въздуха. Острите върхове на пагодите губеха очертанията си под надвисналото небе; далечните хълмове тънеха в мъгла. Докато древната столица се събуждаше за живот, Сано мина през портата на храма Кодай, където бе дошъл да се срещне с бившата жена на левия министър Коное. Той пое по наклонения драконов коридор — въжен мост, покрит с керемиди във формата на драконови люспи. Отвъд него се простираха езера, градини, ритуални зали и жилища. На изток се белееше гробището Хагаши с редиците си надгробни камъни. Сано влезе в храма. Вътре го посрещна една възрастна монахиня с бръсната глава. Тя се поклони и рече:
— Аз съм игуменката на храмовия метох. Мога ли да ви помогна с нещо?
След като се представи, Сано каза:
— Тук съм, за да се видя с монахиня на име Козери.
Осеяното с бръчки лице на игуменката стана строго и неприветливо.
— Ако идвате от името на бившия й съпруг, напразно си губите времето. Посещенията, писмата или пратениците са напълно излишни. Предайте на левия министър да я остави на мира.
— Не съм пратеник на Коное — обясни Сано. — Разследвам убийството му…
— Убит? — от изненада игуменката ококори мътните си очи. — Съжалявам, не знаех — после поклати глава. — Тук ние отбягваме новините от външния свят… Простете, че ви нахоках.
— Трябва непременно да говоря с Козери като част от разследването. Няма да отнеме много време.
Игуменката се поколеба и после каза:
— Добре, ще я повикам.
— Моля ви, не й казвайте кой съм и защо съм тук. Ще го сторя лично.
— Много добре.
След като игуменката излезе, Сано пусна монета в кутията за волни пожертвования, запали ароматна пръчица и я постави на олтара. Мислено се помоли за успеха на мисията си и за безопасността на Рейко.
— Госпожа Асагао спешно бе повикана, но ми заръча да ви покажа новия костюм за пиесата — с тези думи една придворна дама посрещна Рейко пред жилището на императорската съпруга. Полъх на вятър разклати дърветата. Една гръмотевица разтърси облачното небе и дъждовните капки затрополиха по покритата с чакъл земя. Придворната дама каза: — Ще има буря. По-бързо да се скрием вътре — и въведе Рейко в ниската къща. Тук не се допускаха никакви мъже, освен императора. Докато придружителката я водеше по лабиринта на коридорите, Рейко видя и други млади жени, вероятно наложници на императора, които пиеха чай и весело бъбреха. Стигнаха до покоите на императрицата и придворната дама посочи към една дървена стойка, на която бе сложено пищно копринено кимоно в смарагдов цвят с везани розови лилии. — Това е вашият костюм — каза тя на Рейко. — Да ви помогна ли да се преоблечете?
— Не, благодаря, не е нужно — отвърна Рейко. Надяваше се да претърси стаите за някакви веществени доказателства. Придружителката кимна и се отдалечи, а Рейко изчака малко и се зае с опасната задача. Сърцето й биеше до пръсване от паника, защото не знаеше с колко време разполага преди завръщането на Асагао. При това дори не знаеше какво точно търси. Разумът й подсказваше да се съсредоточи върху писмата или други лични документи. Рейко прерови писалищните чекмеджета, шкафовете с лични вещи, един железен сандък, рафтовете с книги. Дъждът трополеше по керемидения покрив, вятърът довяваше далечни женски гласове. Рейко се отправи към спалнята. Отвори стенните шкафове за дрехи един по един — но нищо. Тичешком се върна в предната стая и започна да изследва съдържанието на тоалетката — ветрила, украшения за коса, стъкленици с грим… И тогава дръпна вратичката на едно отделение отстрани, което бе на равнището на лицето й. Лъхна я възкисел метален мирис, познат и обезпокоителен. Дъхът й секна. Надникна вътре, бавно протегна ръка към задната част. Пръстите й докоснаха мек плат. Изтегли го —
