— Не говорех за монетите — каза Сано, — макар вече да съм установил, че са свързани с местен бандитски клан, рода Дадзай. Имах предвид книжата, които взехте от кабинета на левия министър Коное. Ако е следял метежниците, вероятно е разбрал къде планират да се съберат, и го е записал някъде.
— Аз вече прегледах тези книжа и не си спомням да съм видял нещо, свързано с обсада на Мияко.
— Няма да е зле да проверим отново — каза Сано.
Янагисава сви рамене и отстъпи:
— Нищо не ни струва.
Сано се върна в имението при Рейко, която го чакаше с пребледняло от тревога лице.
— Видях войниците… Какво става? Да не би въстанието да е избухнало?
— Да — Сано й обясни за изчезването на императора и за писмото, което бе оставил. — За жалост нямаме представа, нито къде, нито кога ще нападнат метежниците. Трябва да прегледаме отново книжата от кабинета на левия министър.
Рейко бързо изпразни кутиите и подреди документите в купчинки. Като сочеше различните купчини, тя описа съдържанието им:
— Това са календарите на левия министър за насрочените срещи, церемонии и празници. Това тук са записките му по въпросите на двореца. Това са чернови на речите му, а това — писма от бакуфу и благородници от двора. Дневниците му отразяват съперничеството му с Ичиджо, хули по адрес на Джокьоден и оплаквания от лошото поведение на Томохито. Прочетох всичко, но не открих нищо, което да подсказва кой го е убил или защо.
— Няма значение. С Янагисава сме почти сигурни, че убиецът е Ичиджо — каза Сано.
Без да помръдне, Рейко изслуша разказа на Сано за очевидната връзка между Ичиджо и заговора за възстановяване властта на трона.
— Ичиджо призна, че е бил в езерната градина — завърши Сано.
— Значи Козери наистина го е видяла. Казала ми е истината — Рейко се отпусна на колене. — Каза ми също, че се е опитала да те прелъсти, но ти не си откликнал на желанието й, защото обичаш мен. Прости ми, че се усъмних в теб!
Сано я притисна до гърдите си. В следващия миг Рейко се отдръпна.
— Достатъчно — каза тя. — Да се залавяме за работа.
Те започнаха отново да преглеждат книжата, но безрезултатно. Рейко изрази мнението, че може би информацията е шифрована и трябва да търсят някои двусмислени фрази, които да не са това, което изглеждат. Изведнъж Сано се сепна. Някъде наскоро бе прочел такава една двусмислена фраза, чието значение на пръв поглед бе ясно, но би могло да не е онова, което изглеждаше? Интуицията му подсказваше, че отговорът е от изключителна важност. Пое си дъх и се съсредоточи. Споменът изникна с отчетлива яснота.
— Търсим не там, където трябва — възкликна той и бързо отиде до шкафа. — Коное е писал тези писма до Козери, а ето и последното му писмо. Чуй! — и той прочете финалния пасаж на писмото: — „Скоро силите на отбраната и на желанието ще се сблъскат в недостъпните свещени висини, където островърхи кули пронизват небето, пера се реят из въздуха и тече кристалночиста вода.“
— Звучи като поетична алюзия за плътска любов между мъж, който я желае, и жена, която я отхвърля — каза Рейко.
— Това си помислих и аз отначало. Ами ако Коное описва друга битка, и то на реално съществуващо място? „Силите на отбраната и на желанието“ може да означава също армията на Токугава и бунтовниците, които искат да завладеят Япония — Сано бе връхлетян от ново вдъхновение. — Ти не каза ли, че Коное е помолил Козери да се срещнат в двореца, за да отпразнуват някакъв „специален случай“? — Рейко кимна; очите й заискриха с разбиране. — Той я кани шест дни след като е написал писмото, и ден по-късно намира смъртта си. Може би намеква, че е разкрил стратегията на бунтовниците…
— И мястото, където възнамеряват да насочат първия си удар — допълни Сано.
— „Специалният случай“ може да е въстанието, което ще се провали, защото Коное ще докладва на бакуфу, за да може армията навреме да…
— … предотврати обсадата на Мияко. И тогава бакуфу ще…
— … възнаградят Коное, като удовлетворят желанието му да затвори храма Кодай, за да принуди Козери да се върне при него — завърши Рейко победоносно.
Въодушевени от споделените си разсъждения, двамата избухнаха в смях.
— Попаднах на тази следа още първия ден, когато пристигнахме в Мияко, но тогава не разбрах колко е важна — каза Сано. — Сега само трябва да определим къде е мястото.
— „Свещени висини“… — рече замислено Рейко. — Може би Коное е говорил за планина, но коя точно?
— „Островърхи кули“ може да означава храм — каза Сано, — макар храмове наоколо — колкото щеш.
— „Реещи се пера и кристални води“ — Рейко поклати глава. — Тази част не ми говори нищо.
— Чел съм нещо такова и по-рано, в писания за Мияко… — Сано се напрегна да си спомни, но не успя. — Познанията ми за града са доста ограничени, но някой местен жител може и да разбере за какво се отнася — той хукна навън и се спъна в домакинката, която бе коленичила в коридора, прилепила ухо към стената. Тя ахна притеснено:
— Добър ден, господарю.
— Моля, елате вътре — каза Сано и бързо я въведе в стаята. Прочете й пасажа от писмото. — Това говори ли ви нещо?
Жената се усмихна с явно облекчение, че не й се сърдят, задето подслушва.
— Ами да, разбира се. Става дума за храма Кийомидзу, Храма на бистрата вода в планината Пролива на перата. Много красиво място. Трябва да го видите, докато сте в Мияко.
— Вероятно ще го сторим. Много благодаря за помощта.
Сега Сано си спомни какво бе прочел. Храмът Кийомидзу, стратегически разположен на хълм, векове наред е бил предпочитано място за събиране на войски и за тайни срещи на шпиони и бунтовници. Двамата с Рейко си размениха тържествуващи усмивки, но веднага изтрезняха, щом погледите им се насочиха към прозореца. Вече се здрачаваше.
Не оставаше много време да се осуети нападението на метежниците.
Глава 33
Настъпваше последната вечер от Обон. Време беше душите на умрелите, дошли на посещение, да напуснат света на живите. Из Мияко хората хвърляха камъни по покривите, за да прогонят духовете. И докато бледорозовото небе потъмняваше до мораво, към река Камо се стичаха тълпи от хора. Те пускаха малки сламени лодки с кадящ тамян и фенер, които да насочват духовете по пътя към отвъдното. Водната повърхност се превърна в искрящ поток от светлина. По склоновете на хълмовете горяха огромни огньове, които указваха пътя на духовете обратно към гробищата.
Армията на Токугава, наброяваща две хиляди воини, бе поела в югоизточна посока от замъка Ниджо и сега напредваше бавно по изпълнените с жители улици.
— Направете път! — крещяха знаменосците начело на процесията. — Прибирайте се по домовете си.
Стрелци, войници с лъкове и конна войска се промъкваха през нехайните тълпи. Сано яздеше в пълно бойно снаряжение в края заедно с командирите. Той каза на Маруме и Фукида:
— Най-вероятно бунтовниците са избрали тази вечер за атака, защото смятат, че силите на реда ще бъдат ангажирани с участие в обредите на Обон.
— Ако императорът не беше решил да огласи плана си, можеха и да успеят — каза Маруме.
— Те и сега могат да причинят масова гибел — рече Фукида, — ако не стигнем навреме до храма Кийомидзу.
Войниците минаха по моста Годжо. Надолу по течението се носеха малки ярки лодчици. Сано нито за миг
