не си бе представял, че ще участва в гражданска война — тя бе присъствала единствено във въображението му. Но сега фантазиите бяха станали реалност. Под металната броня на гърдите му сърцето му биеше в призивния ритъм на боен барабан. Той долавяше острия мирис на страх и напрегнато очакване, който струеше от другарите му.
Щеше ли да го постигне върховната съдба на самурая да загине в битка за своя върховен господар и шогуна? Сано отправи безмълвна молба двамата с Рейко да оцелеят и отново да бъдат заедно. Тя бе останала в имението и бе обещала, че ако боевете стигнат до града, няма да се включи в тях. Сано се надяваше, че съпругата му ще удържи на думата си.
Някой спря коня си до неговия.
— Готов ли си, сосакан Сано? — беше Янагисава, яхнал черен жребец. Носеше великолепен костюм — червена лакирана броня и шлем с позлатени рога. Когато разбра за плановете на бунтовниците, той прояви възхитителните си организационни качества в защита на режима. Беше мобилизирал най-добрите воини и ги беше привел в бойна готовност за невероятно кратко време. Сано с удивление откри, че в гърдите на корумпирания дворцов управител бие сърце на самурай. Пътят към храма Кийомидзу се изкачваше по стръмен баир, а високо горе се мержелееше портата на храма сред обрасли с гори островърхи скали. Небето бе с цвят на жива рана. Отвъд портата на храма до тях достигна мощен тропот на конски копита. Факли, носени от приближаващата бунтовническа войска, хвърляха странни отблясъци из околността. Сано усети как жаждата за бой поглъща него и враговете му като невидими пламъци.
Янагисава извика:
— Устройте им засада на върха на хълма!
Армията се понесе напред и достигна върха точно когато няколко хиляди бунтовници се втурнаха през портата надолу по широките каменни стъпала, отвеждащи до широк площад. Имаше самураи в изискани бойни доспехи, но много от тях носеха дрипави селски дрехи. Бунтовниците бяха в кожени туники, облечени на голо върху татуираните им тела. Бели качулки покриваха бръснатите глави на свещеници в шафранови роби. Знаменосци развяваха флагове с императорския герб. Воини пешаци носеха лъкове и пушки; бойци на коне размахваха мечове и копия. Факлите им осветяваха стъписани лица — те не бяха очаквали такава незабавна съпротива. Сега замръзнаха на място.
— Обградени сте! — извика Янагисава от своето положение зад войниците. — Предайте се!
В отговор се разнесе предизвикателен вик откъм генерала на бунтовниците:
— На оръжие!
Стрелците от двете армии едновременно застанаха на коляно и се прицелиха с лъкове и аркебузи. Полетяха облаци от стрели. Мощни залпове раздраха нощта. Сред барутен дим падаха мъртви или ранени воини. Рогове и бойни барабани сигнализираха придвижването на войските. Армиите се хвърлиха една срещу друга. Настъпвайки напред през мелето, Сано усети как по бронята му трополят стрели. Един самурай от бунтовниците препусна към него, размахал меч. Сано преряза гърлото му. Конят на бунтовника избяга и повлече след себе си трупа. Аурата на унищожението изпълваше Сано с ужас и въодушевление.
— Насам! — извика той на Маруме и Фукида. — Да намерим императора! — те отбиваха атаките на своите нападатели, а конете им тъпчеха паднали тела. По земята се търкаляха факли. На тяхната светлина Сано огледа бунтовниците. Не видя между тях императора. Предположи, че едва ли Томохито щеше да участва редом с тях в битката.
— Сигурно е в храма — каза Сано.
Той и хората му пришпориха конете си нагоре. Пушечните изстрели вече трещяха зад гърба им. Маруме промуши с копието си един бунтовник с меч, който препречи пътя им, но друг успя да го събори от коня. Докато двамата се биеха, куршум уцели коня на Фукида. Животното изцвили и се строполи на стълбите. Фукида скочи от седлото, но ръката му се заплете в юздите. Сано се спусна към него и освободи помощника си. Двамата отбиваха атаките на врага покрай две еднакви статуи на кучета лъвове и нагоре по втория ред стълби към храма, като осейваха пътя си с трупове. Маруме се присъедини към тях. Тримата се втурнаха през портата. Дворът бе разположен върху тераси, изсечени в стръмния хълм. Изстрелите и звънът на остриетата постепенно заглъхваха, докато Сано и хората му бързаха нагоре и навътре по нови стълби, през друга вътрешна порта и покрай една пагода. Както бяха спрели да си поемат дъх, Сано забеляза вляво от себе си няколко ниски постройки. Всички те бяха привидно пусти. Като се придвижваше предпазливо, той поведе хората си покрай един фонтан и от там през нова порта. Отвъд се простираше покрит проход, а пред него — главната постройка за богослужение.
Със своя голям изпъкнал покрив тя изглеждаше като гигантски израстък на хълма. Огромни квадратни колони поддържаха по-ниски островърхи покриви над външни коридори. Прозорците бяха тъмни, но Сано посочи към някаква светлина, която идваше откъм южната страна. Тримата предпазливо продължиха напред през прохода и от там в западния коридор на постройката, към светлината. Тя се излъчваше от метални фенери, прикрепени към тавана на широка веранда, издадена над клисурата Кинункьо. Далеч долу блещукаха трепкащите светлини на Мияко. Сано долови гласове на верандата и замръзна на място.
— И аз искам да участвам в сражението. Защо трябва да стоя тук? — това бе гласът на императора.
— Защото ще ви убият, ако слезете там долу — отвърна строго мъжки глас. — Ние ви охраняваме.
Последва шум от кратко боричкане и се чу гневният вик на Томохито:
— Пуснете ме! Аз съм императорът. Вие трябва да ми се подчинявате!
— Ако искате да останете жив, за да управлявате Япония, вие трябва да ни се подчинявате — обади се друг глас.
Сано надникна иззад ъгъла. Фенерите осветяваха верандата като сцена. Двама самураи в кожени туники стояха с гръб към Сано. През малкото пространство между тях той видя Томохито, облечен в своята старомодна императорска броня; на кръста му бе окачен дълъг меч.
— За пръв път съм извън двореца — намуси се Томохито — и не съм видял нищо, освен този глупав храм. Даже не ми позволихте да надникна през прозорчето на паланкина, докато идвахме насам — гласът му затрепери от негодувание. — А сега изпускам битката, за която мечтая толкова отдавна!
Докато императорът беснееше и се опитваше да се промъкне покрай войниците, те го умоляваха да пази тишина. Гласовете им бяха изпълнени с тревога, което подсказа на Сано, че знаят за провала на опита им за преврат. Той прошепна нещо на детективите си. После заобиколи постройката и излезе на верандата зад Томохито.
— Предайте се без шум, в противен случай ще бъдете убити! — нареди той.
Императорът се обърна рязко; под богато украсения шлем бебешкото му лице изглеждаше слисано.
— Ти? — възкликна той. Двамата самураи бунтовници замръзнаха. Когато измъкнаха мечовете си за и тръгнаха срещу Сано, Маруме и Фукида ги нападнаха в гръб. Четиримата мъже се впуснаха във вихъра на сражението сред мятащи се фигури и проблясващи остриета. Отстъпвайки от Сано, императорът изкрещя заплашително: — Какво търсиш тук?
— Дошъл съм да ви отведа у дома — отвърна Сано.
— Няма да дойда! — Томохито въздъхна шумно, твърдо решен да не отстъпва. — Не и преди да победя режима на Токугава.
Сано изпита жалост към заблудата на това момче.
— Съжалявам, но това не ви е писано — каза Сано. — Докато разговаряме, воините на шогуна разбиват вашата армия. Чуйте — сигурно долавяте звуците на поражението.
Над хълмовете се носеше ехото от утихващи залпове; все по-рядко отекваше звън на мечове. Маруме и Фукида бяха изтласкали телохранителите на императора от верандата и надолу по пътеката покрай постройката за богослужения. Въпреки това Томохито поклати глава:
— Ние не можем да загубим — каза той. — Аз разполагам със свещеното одобрение на боговете. Моята победа е сигурна.
— Време е да се изправите лице в лице с реалността — каза Сано. — Малцината бунтовници, които стигнат до града, ще заварят там още войници, които ги очакват благодарение на предварителното огласяване, което вие имахте глупостта да направите. Това бе проява на слаба военна стратегия. Но пък за сметка на това бунтът ще бъде потушен с минимални загуби и вие ще можете да се спасите от наказание, като се предадете.
— Да се предам? — Томохито се изсмя презрително. — Само на гроба си — сграбчи инкрустираната със
