четеше мислите й. Сега той се отпусна върху едно легло с балдахин, отрупано с везани възглавници. Брокатеният му епитрахил и шафрановата му роба искряха на светлината от месинговите лампи. На едната стена на стаята му имаше фреска с изображение на Буда, легнал в блестящ, обсипан със скъпоценни камъни ковчег. Всеки път, когато Джункецоин се озоваваше в непосредствена близост до Анраку, я пронизваше неистово желание. Сега възбудата я заля отново и тя смъкна кърпата, която закриваше косите й. — „Страхът сломява духа — цитира Анраку пасаж от сутрата «Черният лотос». — Невзрачните хора черпят мощ от хорския страх. Не се поддавай на страха и силата ще бъде твоя.“
— Но Хару ме е наклеветила… — отново я обзе тревога, когато си спомни как Сано й бе казал, че знае от Хару за лошото отношение на игуменката към Чие.
— Сосакан не й вярва — отвърна Анраку, махайки пренебрежително с ръка. — Толкова й е обърнал внимание и когато му е разказала за свадата между Кумаширо и оябун Ояма или за пререканията на Мива с Чие.
— Но днес той проверяваше това, което му е казала Хару, и съм обезпокоена — поясни Джункецоин.
Анраку се навъси — той забраняваше на последователите си да поставят под съмнение мъдростта му, но Джункецоин продължи припряно, явно изпитвайки потребност да го предупреди:
— Беше и тук цял следобед, разпитваше хората и надзърташе наоколо. Ако продължава така, накрая все ще намери нещо, което да потвърди обвиненията на Хару… — Анраку не обичаше да му задават въпроси, но Джункецоин събра смелост и попита смирено: — За какво си говорихте двамата със Сано на срещата днес следобед?
Бързо и грациозно свещеникът се изправи и сложи ръце на раменете й:
— Аз решавам какво е необходимо да знаеш, и ще ти го кажа, когато преценя, че е нужно — той говореше с тих, заплашителен глас, предназначен за последователи, които го изпълваха с раздразнение. — Кои са трите велики закона на „Черният лотос“, които си научила от мен?
— Вие сте Бодхисатва на безпределната мощ — заекна Джункецоин, изпълнена със страх пред гнева му. — Вие единствен знаете личния път на всеки човек в живота. Тези, които ви се подчиняват, ще постигнат просветление.
— Тогава подчини се на властта ми или се приготви да си понесеш наказанието!
— Съжалявам. Не исках да ви засегна — извини се тя припряно, като прекрасно си даваше сметка, че положението й на негова главна помощница е твърде уязвимо. — Просто съм притеснена, че Сано ще обвини вас за пожара и убийствата…
— Нима смееш да намекваш, че Сано може да се сравнява с мен? — изражението му стана зловещо и Джункецоин се сви. — Ако вярата ти в мен е толкова слаба, мога да си намеря друга жена, която наистина заслужава вниманието, с което те удостоявам.
— Не! Простете ми! — възкликна умоляващо Джункецоин.
Натискът на ръцете му възпламени желанието й и събуди спомени за много други ръце, които я бяха докосвали през годините, когато не се казваше Джункецоин, а Ирис. Първият мъж бе баща й, притежател на дюкян за тофу12 в Гинза.
Ирис, родителите й и двете й по-малки сестри спяха заедно в единственото помещение на жилището. Когато Ирис бе осемгодишна, една нощ баща й се промъкна под завивките й и започна да я гали.
— Да не съм чул нито звук! — прошепна той. И докато всички останали спяха, я обкрачи и проникна в нея. С ръка затискаше устата й, задушавайки виковете й. След като свърши, изсъска: — Ако кажеш на някого, ще те убия. Бъди добра и ще те направя щастлива.
На следващата сутрин Ирис бе така разранена, че почти не можеше да се движи, но помнеше думите на баща си и се държеше така, все едно нищо не се беше случило. После той й купи красива кукла. През следващите няколко години Ирис търпеше среднощните му ласки, а той я възнаграждаваше с играчки, красиви кимона и сладки. Глезеше я и я хвалеше, като пренебрегваше останалите деца. На нея единствено й бе позволено да си играе, вместо да помага в къщната работа на майка си — смирена и покорна като роб жена. Но една нощ баща й престана да я посещава — сестра й бе станала новата му любимка. Изведнъж Ирис се превърна в последната семейна слугиня. Мразеше баща си, че я беше изоставил, и тъгуваше за привилегированото си положение. Но вече беше тринайсетгодишна и доста хубава. Докато чистеше магазина, забелязваше как разни мъже от улицата я наблюдават настоятелно. Веднъж един красив млад дърводелец се спря, решен да я заговори.
Ирис го попита:
— Ако ти позволя да ме имаш, какво ще ми дадеш?
Той й даде медни монети и я отведе в алеята зад магазина. Скоро след това тя вече имаше много любовници, които й плащаха с пари и подаръци.
Когато стана на шестнайсет, баща й се разболя и точно преди да умре, я омъжи за своя чирак. Ирис и мъжът й поеха магазина. Но тя не престана със своите връзки и с припечеленото си построи луксозен дом. Неусетно за самата себе си, бе поела по пътя, който я доведе в храма „Черният лотос“, до тази стая, където сега бе коленичила пред Анраку.
— Вярата ми във вас е абсолютна — каза тя, докато галеше краката му през шафрановата роба. Само как изгаряше за него! — Силата и мъдростта ви са недостижими!
За нейно облекчение навъсеното изражение на Анраку се стопи в благосклонна усмивка. Той стисна ръцете й и я вдигна.
— Нека не се занимаваме повече с обикновените и простосмъртни като сосакан Сано. Съдбата ни се откроява на хоризонта…
— Значи времето наближава? — попита Джункецоин, обзета от въодушевление.
— Много скоро предсказанията ми ще се сбъднат — отвърна Анраку с приглушен, драматичен глас. На мъждивата светлина той блестеше целият; Джункецоин усещаше ръцете му върху себе си гладки, топли и силни. — Всички последователи на „Черният лотос“ ще постигнат просветление след невиждано за човечеството тържество. И когато аз започна да управлявам света, ти ще бъдеш до мен. Съдбата е неотменима — в очите му се завихриха картини от мечтаното бъдеще. — Никой не може да ме спре…
В този момент тя знаеше само, че обича Анраку и че му дължи живота си. Една пролет преди дванайсет години в къщата й нахлуха полицейски служители, докато тя забавляваше един свой любовник. Оковаха я и я извлякоха на улицата. Началникът им й заяви: „Арестувана си за проституция извън определения за тази цел район.“ Това бе оябун Ояма, макар че Ирис научи името му много по-късно. Силното му тяло и арогантната му мъжка хубост я привличаха. С приканваща усмивка тя каза:
— Ако ме пуснете, ще ви покажа колко съм ви признателна.
Той се замисли над предложението й.
— Махнете й веригите — нареди на хората си и последва Ирис в къщата й. Но след като свършиха, той отиде до вратата и извика чакащите отвън полицаи: — Отведете я в затвора!
— Чакайте! — извика тогава Ирис. — Вие обещахте да ме пуснете!
Ояма се изсмя:
— Обещанията към една проститутка не означават нищо…
Съдията изпрати Ирис да работи десет години като куртизанка в квартала на удоволствията Йошивара. Тя изпитваше наслада от секса, но мразеше претъпкания квартал и собственика на долния вертеп, който й вземаше спечелените пари. Презираше Ояма, че я беше използвал, и му замисляше отмъщение, но първо трябваше да избяга от Йошивара.
Три години по-късно тя спечели благоволението на един богат търговец, който обеща да я откупи, но скоро друга куртизанка успя да го спечели за себе си. Ирис беше бясна. На едно празненство тя се нахвърли върху съперницата си и раздра жестоко лицето й. Съдията я осъди на бой с камшик. Омразата й към Ояма нарасна още повече. Не след дълго, докато седеше при прозореца на публичния дом, към нея се приближи някакъв свещеник.
— Здравей, Ирис — каза той. — Дошъл съм за теб — тя го погледна и се изсмя презрително, защото свещениците бяха бедни и не й вършеха работа. Но този беше направо красив, макар че едното му око беше покрито с черно парче плат. И преди да се усети, двамата със свещеника вече седяха в един паланкин, който ги отнасяше вън от портите на Йошивара. Анраку бе откупил свободата й!
— Аз съм твоята съдба… — каза й той. — Отиваме в моя храм, където ще се присъединиш към
