— Мидори, трябва да ми обещаеш, че няма да се доближаваш до храма или до когото и да било от сектата! — заяви Рейко строго.
Девойката се съгласи и Рейко й разказа всичко, което знаеше за сектата и за нейните членове.
Глава 22
Ясно есенно небе бе извило снага над замъка Зоджо. Утринното слънце позлатяваше листата по върховете на дърветата, които се къпеха в жълти и червени багри. Топлото време бе довело тълпи от поклонници и когато слезе от паланкина, който я бе довел тук от замъка Едо, Мидори се изгуби сред пъстрото гъмжило. Мина през портите на храма „Черният лотос“ напрегната, но и въодушевена, стиснала в ръце издутия вързоп, който беше донесла. После спря за момент и се огледа.
Наоколо със сигурност имаше повече дървета и растения, отколкото в другите храмове, но всичко останало си изглеждаше съвсем наред. Може би Рейко бе преувеличила опасността, за да я сплаши и да я накара да стои далеч от храма, помисли си тя. Болката, която й причини Хирата предишната вечер, оживя отново. Никога нямаше да заслужи любовта му, ако нещо не се промени. Затова се реши на тази отчаяна стъпка. Тръгна смело към две монахини, застанали пред главната зала за богослужения.
— Добро утро — каза им Мидори с поклон. — Дойдох тук да стана монахиня…
Монахините се поклониха; едната от тях каза:
— Първо трябва да бъдете преценена от нашите водачи. Моля, елате с нас!
Тя ги последва към задната част на главната постройка и усети, че я обзема безпокойство. Нямаше никаква представа, как решават дали да приемат дадено момиче за монахиня.
Жените отвориха една врата в страничното крило на главната постройка.
— Моля, изчакайте тук — каза по-възрастната.
Мидори се събу и влезе. Вратата се затвори. Озова се в помещение с малка ниша в стената, където бе поставен дървен буцудан, будистки олтар. Пред него бе коленичила невзрачна млада жена, която редеше молитви с монотонен глас. Тя не обърна внимание на Мидори. До прозореца стоеше още една жена. Беше някак вулгарно красива, с предизвикателни черти, смугла кожа и бдителни очи.
— Иска да покаже колко е набожна — каза непознатата, сочейки към отдадената на молитви жена. — Жалко, че няма кой друг да я види, освен нас — Мидори се усмихна свенливо. — Аз съм Тошико — представи се красавицата, прекоси стаята и се озова до Мидори. — Ти как се казваш?
Мидори си беше измислила псевдоним:
— Умеко.
— Значи и ти искаш да влезеш в манастира? — непринудените обноски на Тошико и евтината й роба показваха, че е от простолюдието.
— Ако ме приемат — отвърна Мидори.
Тошико я огледа с любопитство.
— А защо искаш да станеш монахиня?
Дръзките въпроси пообъркаха Мидори, но тя бе свикнала да отговаря, когато я питат, тъй че и сега предложи предварително приготвената версия.
— Родителите ми искат да се омъжа за човек, когото не харесвам. Затова избягах.
— Аха — този често срещан сценарий, изглежда, удовлетвори Тошико. — Е, аз пък съм тук, защото баща ми е беден, а има пет дъщери; аз съм най-малката. Никой няма да се ожени за мен, тъй като нямам зестра. Или трябваше да дойда тук, или да стана куртизанка.
— Съжалявам — каза Мидори, искрено развълнувана от тежката орис на жената и възхитена от начина, по който я понасяше без всякакви сълзливи сантименталности.
Вратата се отвори и в помещението влезе друга монахиня. Тя направи знак на молещата се жена, която се изправи мълчаливо. Двете заедно напуснаха помещението.
— Смяташ ли, че ще ти е добре тук? — попита Тошико.
— Надявам се…
— Чух, че били много строги — каза Тошико. Мидори си спомни слуховете за глад, мъчения и убийства, за които Рейко й бе разправяла предишната вечер. По-рано те просто добавяха тръпка към приключението й, но сега усети, че я обзема ужас. Като предпазна мярка бе написала бележка на Рейко, в която й обясняваше за намерението си да влезе в сектата, и я бе оставила на писалището й. Но ако Рейко не я намереше? Никой нямаше да знае къде е; никой нямаше да я спаси… — Хей! Защо изглеждаш толкова уплашена? — Тошико се засмя и я хвана за ръцете. — Дръж се за мен. Аз ще те уредя.
Приятелското отношение на Тошико поуспокои Мидори. Скоро монахинята дойде и отведе красавицата, а Мидори остана сама в напрегнато очакване. Страхът й растеше, докато накрая вече цялата изстина и се разтрепери. Стисна вързопа си, доволна, че държи нещо. Сети се за Хирата. И остана.
След страшно дълго време, или поне така й се стори, същата монахиня дойде отново и я отведе в една постройка в задната част на двора. Представляваше ниска дървена конструкция, почти скрита сред дърветата, с капаци на прозорците. Мидори влезе в дълга стая, осветявана от голям кръгъл фенер, който се спускаше от тавана. Петима свещеници и още пет монахини бяха коленичили покрай стената от двете страни на помещението, а трима души седяха на издигнат подиум в отсрещния край на помещението.
— Застани на колене под фенера! — заповяда й едрият мъж в средата на подиума. Тръпнеща от напрежение, Мидори се подчини и стисна здраво вързопа в скута си. Не беше очаквала толкова много хора. Въпреки че светлината, падаща върху нея, замъгли зрението й, тя успя да види, че говорещият бе свещеник с жестоки черти и белег над едното ухо. Рейко й беше описала водещите фигури в сектата и тя разпозна в него Кумаширо. Грозният мъж вдясно от него сигурно беше доктор Мива, а монахинята вляво — игуменката Джункецоин. Изглеждаха по-страшни, отколкото Рейко й бе разказала в уютната гостна. Останалите мъже и жени бяха вперили строги погледи в Мидори. — Кажи ни как се казваш и защо искаш да станеш една от нас — нареди Кумаширо.
С тънък и треперещ глас Мидори разказа своята измислена история, след което добави:
— Искам да посветя живота си на религията…
— Какво си донесла? — попита Джункецоин. С елегантната си роба и с изваяните си черти тя бе красива, но и някак зловеща.
— Кимоно — запъвайки се, отвърна Мидори. — Подарък за храма, като плата за храната ми.
Една от монахините отнесе вързопа при подиума. Джункецоин разгърна бледозелената копринена дреха на блестящи бронзови феникси.
— Много е хубава — каза тя и я остави отстрани до себе си.
Мидори съжали, че й се бе наложило да жертва любимото си, най-скъпо кимоно, но поне беше за добра кауза.
— Поднеси ни чай — нареди й Кумаширо. Близо до подиума имаше поднос с чайник и чашки. Годините служба като придворна дама я бяха научили да се подчинява на заповеди. Тя сипа чая с неуверени движения. Докато поднасяше чаша на Кумаширо, част от течността се разля и измокри робата му. — Глупаво непохватно момиче! — изкрещя той.
— Съжалявам! — ужасена, Мидори падна на колене и отстъпи назад. — Моля да ме извините!
Почувства се покрусена, че се бе изложила пред толкова много хора. Сега вече със сигурност щяха да я
