изхвърлят.
— Няма нищо. Върни се на мястото си — овладя се свещеникът. — Сега ще ти задаваме въпроси, а ти трябва да отговаряш честно.
Мидори коленичи под фенера. Като дете никога не бе демонстрирала кой знае какви способности в учението. Ами ако сега не се сети за правилния отговор?
— Представи си, че вървиш сама из Едо и се загубиш — каза Кумаширо. — Какво ще направиш?
Подобна ситуация бе непозната за Мидори — тя никога не бе вървяла сама из града, защото това бе недопустимо за младите жени от нейната класа. Никога не се беше губила и затова не си бе правила труда да мисли как би постъпила, ако я сполети такава беда. Обзе я паника. Бързо, бързо, какво трябва да каже?
— Ами аз… — запъна се тя. — Аз… ще помоля някой да ми помогне — и се наруга мислено за глупостта си. По лицата, които я наблюдаваха, не забеляза никаква реакция.
— Как ще разделиш три златни монети между себе си и още някой? — попита Кумаширо.
Завладя я паника, но тя много добре знаеше, че не може да раздели три неща по равно между двама души. Знаеше, освен това, че вежливостта изисква да оставиш личните си интереси на заден план.
— Ще дам двете монети на другия човек и ще задържа една за себе си — отвърна и после се сети, и че би могла да размени златните монети за медени и да раздели тях. О, никога нямаше да влезе в манастира по този начин!
— Ако някой по-възрастен, по-мъдър, по-силен и по-висш по ранг от теб ти заповяда нещо, какво ще сториш? — попита Кумаширо.
Мидори си отдъхна с облекчение. Това бе твърде лесен въпрос за момиче, възпитано да уважава авторитета.
— Ще се подчиня, разбира се.
— Ами ако ти нареди да направиш нещо, което не желаеш?
— Мое задължение е да се подчиня — отвърна Мидори.
— Ами ако според теб това нещо е лошо?
Мидори се намръщи, поколеба се. Накрая пророни:
— Ще се подчиня, защото човекът с по-висок ранг знае по-добре от мен кое е правилно и кое — не.
— А ако ти нареди да направиш нещо против закона?
Мидори плувна в пот, макар че ръцете и краката й бяха като буци лед. Едва ли би трябвало да каже, че ще наруши закона; но пък и не искаше сектата да смята, че е готова да се опълчи срещу властта.
— Отговаряй! — заповяда й игуменката Джункецоин.
— Ще се подчиня — отвърна Мидори колебливо, като се надяваше, че е избрала по-малката от двете злини.
— Ще се подчиниш ли, ако ти заповядат да нараниш някого? — попита Кумаширо.
Как точно? Мидори се замисли трескаво, объркана и притеснена, но се побоя да попита. Може би ако кажеше „Не“, предишните й отговори щяха да прозвучат неискрено.
— Да… — отговорът й прозвуча съвсем тихо.
Джункецоин продължи с въпросите.
— Близка ли си с родителите си?
Синовната почит изискваше Мидори да прояви любяща привързаност към своите родители. Но истинската й майка бе починала отдавна, а баща й, владетелят Ниу, прекарваше по-голямата част от времето си в провинциалното яшики, имение, тъй че Мидори го виждаше твърде рядко. Ако излъжеше, може би щяха да я усетят.
— Не — отвърна тя с неохота и сведе очи. Лицата срещу нея останаха безизразни.
— Ако родителите ти се нуждаят от помощта ти, ще се чувстваш ли длъжна да се върнеш вкъщи? — попита игуменката Джункецоин.
Даймио Ниу бе вече твърде стар и болен, но Мидори не смяташе, че може да му помогне по някакъв начин. Затова отвърна:
— Не — засрамена, че изглежда лишена от преданост дъщеря.
— Имаш ли братя или сестри, които ще ти липсват, ако влезеш в манастира? — попита Джункецоин.
Мидори си помисли с тъга за по-голямата си сестра, която бе убита, за брат си, посечен, след като бе извършил държавна измяна, и за другите си сестри, омъжени далеч от Едо. Не би могла да тъгува за тях повече, отколкото сега.
— Не — пророни едвам.
— А приятелки?
— Не — отвърна Мидори и въздъхна. Надяваше се, че няма да бъде далеч от Хирата и Рейко толкова дълго, че да почнат да й липсват.
— Представи си, че си сам-сама, че няма къде да живееш и как да изкарваш прехраната си — каза Джункецоин. — И тогава някой те спасява, предлага ти подслон и храна. Какво ще изпитваш към този човек?
— Искрена признателност — отвърна Мидори откровено. Когато мащехата й я беше прогонила от Едо, другите й роднини нямаха властта или желанието да помогнат на Мидори, но сосакан Сано я беше върнал тук и й беше намерил място сред придворните дами на Кейшо. Тя щеше да му е благодарна цял живот!
— Как би му се отплатила за такава услуга?
— Ще направя всичко за него! Всичко, от което има нужда… — отговорът й прозвуча напълно искрено.
— Би ли го обичала? — попита Джункецоин.
— Да, от цялото си сърце — отвърна Мидори. Тя наистина обичаше Сано и Рейко.
— А би ли жертвала живота си за него?
— Ако се наложи — каза Мидори. Честта изискваше такава саможертва в израз на вярност. А и самата Мидори често си бе мечтала да умре геройски за Хирата.
Безизразните лица на хората около нея не се промениха, но тя усети леко раздвижване и едва доловими въздишки, сякаш бяха стигнали до някакво решение. Душата й се изпълни с надежда и с ужас.
Дали беше изкарала изпита, или се беше провалила? Сигурно сега щяха да й кажат, че не я искат. И щяха да я изпроводят да си отиде у дома. Край с надеждите й да заслужи любовта на Хирата. А когато Рейко узнаеше, че Мидори е нарушила обещанието си, без дори да научи нещо за сектата, приятелството им щеше да рухне завинаги…
— Ела с мен — каза Джункецоин. — Започваш обучението си незабавно.
Мидори зяпна, слисана от радост. Приемат я! Тя се поклони на Кумаширо, на Джункецоин и на доктор Мива:
— Благодаря, много ви благодаря!
Докато Джункецоин я отвеждаше, тя се надяваше новата й приятелка Тошико също да е приета за послушница.
Глава 23
