— По-бързо да оздравяваш. Ще си бъдем полезни един на друг.
— Довиждане.
Бедната рошава глава на Василий пращеше от противоречиви мисли, които се блъскаха като билярдни топки. Той знаеше: за да се ориентира в тази бъркотия, най-напред трябва да научи за тайнствените потоци лио. А за тях можеше да му разкаже само един човек…
Юрий гледаше някъде покрай него и Василий отначало реши, че не е чул въпроса му. Ала се оказа, че просто обмисля отговора.
— Ако ти издам характеристиката на потоците, без подготовка пак нищо няма да разбереш и аз ще изглеждам идиот — разсъждаваше той на глас. — Ако ти кажа, че при взаимодействието с единното поле възникват импулси, които променят човека, че човек става не такъв, какъвто е бил по-рано, колкото и да си умен, няма да повярваш… Опитай като начало да отговориш на един съвсем прост въпрос: какви радости си изпитвал в живота?
— Да ги изброя, така ли? — обидено попита Василий. — Че то тъй ще отиде сума ти време… — Ала уплашен, че няма да го оставят да се доизкаже, започна да изброява: — Е, първо, като дете се увличах по футбола… И имах успехи!
— Ти и сега си в добра спортна форма — каза Юрий. — Охо! Млад си телом и духом.
— Второ, в мене се влюби чудесно момиче — бодро продължи Василий. — Получих награда от олимпиадата. И в службата съм имал доста награди… Изобщо напредвах бързо…
— А защо наричаш работата си служба?
Василий погледна Юрий и се запъна. Чак сега забеляза какви са очите му.
— Смешно ли ти е?
— Малко — отвърна Юрий. — Смея се на себе си. Знаеш ли какво си помислих сега? Навярно ако проверим паметта на много хора, ще се окаже, че е задръстена като кофа за боклук.
— И това е оценка на паметта? — предизвикателно попита Василий.
— По-скоро оценка на живота. — Юрий вече не се усмихваше. — Не разбирам защо не започна с други радости: хубави вещи, апартамент, собствена кола?
— Това също е необходимо за щастието — упорито тръсна глава Василий.
— Разказваше ми за тъща си… Би ли се съгласил да живееш като нея?
— Тя е глупачка и еснафка — злобно каза Василий. — Мравешко щастие — да примъкнеш повече неща в дупката си…
— Излиза, че не искаш мравешко щастие? — подкачи го Юрий. — Но нима всеки не иска да живее по формулата „не по-зле от другите“?
— Какво лошо има в това? — повиши глас Василий. — В края на краищата всички хора са равни!
— Равни са, успокой се, равни са. Това е било записано още в една древна декларация. И си напълно прав. Но съм чел в книгите, че един търси щастие в това, да се облича не по-зле от другия, а друг ще бъде щастлив, ако научи нещо, за което другите още не знаят. И при това рискува да загуби главата си. Как да ги сложим наравно? Или книгите лъжат?
— Не, не лъжат — мрачно потвърди Василий и ядно напомни: — Ти приказваше за потоците лио. Надявам се, че те, като обективно природно явление, са достъпни за всички?
— Страх ме е, че не са — отвърна Юрий и съжалително погледна Василий. — Нито на Земята, нито някъде другаде.
— Другаде ли? Къде точно?
Василий втренчено погледна Юрий и му се стори, че той се смути. Разбра, че е настанал неговият час за тържество. Гърбът и ръцете му настръхнаха.
„Изглежда, че вече знам какъв е — мислеше си той. — Този тип е пришълец от друга планета! Това обяснява много неща. Ето защо с такава готовност изслушва всички! Нужна му е информация за Земята, за човека. За какво му е тя? Защо не се представи официално, не се обърне към правителството? Ами ако събира информация, та неговите сънародници да могат безпрепятствено да ни поробят или да ни унищожат? Може би търсят планета, на която да се преселят…“
Страхотиите, почерпени от прочетените научнофантастични книги, още се въртяха в главата му, но Василий вече знаеше какъв е неговият дълг. Ще съпровожда пришълеца навсякъде като сянка. Ще се помъчи окончателно да се убеди в своите подозрения и ще спаси човечеството от поробване. Ще стане прославен жител на Земята и тогава някои ще съжаляват, че не са избрали него за мъж.
С бързи ситни крачки по коридора вървеше висок кокалест човек, потриваше ръце и сам си приказваше. Той често се озърташе, извърташе цялото си тяло и потрепваше. Като видя Юра и Василий, човекът умолително ги погледна и притисна пръст към устните си. Василий веднага разбра, че пред тях е пациент от психиатричното отделение, и помъкна събеседника си за ръкава. Юрий издърпа ръка и направи знак на болния да дойде.
— Внимателно, следят ме — зашепна болният, като се приближи плътно до тях.
Василий беше готов да побегне презглава по-далече от този непознат. Всички предишни опасения изведнъж нахлуха в главата му.
— Не се бой. Ще ги победим! — тържествено обеща Юрий на болния.
— Нима е възможно? — болният захласнат гледаше неочакваният си спасител.
— Разбира се — увери го Юрий. — Ще ги унищожим завинаги с помощта на най-новото оръжие — гамафонид.
— Те вече отдавна ме следят. Още от времето, когато Орион се премести към Южния кръст.
— Знам — твърдо отвърна Юрий.
— Летят с кораб, обикалят наоколо — продължаваше болният. — Искат да завладеят Земята. Само аз знам за тях. Те са се наговорили да ме унищожат.
По лицето му с безцветни изцъклени очи премина спазма.
— Чакайте тук!
Болният направи няколко припрени крачки и замря, като се взираше в тавана.
— Да се махаме — зашепна Василий на Юрий. — Нима не разбра, че е ненормален?
— А какво е норма? — високо попита Юрий. Болният се обърна, отново се приближи до Юрий и започна да разказва как за пръв път е забелязал, че го следят.
— Кога чуваш гласовете им? — Юрий беше напълно спокоен.
— Вечер, когато животните отиват на водопой — отвърна болният, без да се замисли.
— Кога чу гласовете им за пръв път?
— Всяка минута е мъчение — изпъшка болният.
— Знам, но колко минути са минали? — настояваше Юрий.
— Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет — бързо изрече ненормалният. — Втора година. Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет минути, петстотин седемдесет и едно денонощия. Още седемнадесет денонощия — и с мене е свършено.
— Пресметни колко минути прави това — заповяда Юрий.
— Двадесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет — веднага отговори болният, като застана „мирно“.
— Извлечи корен квадратен от посоченото число.
Отговорът прозвуча незабавно:
— Сто петдесет и шест цяло и много хилядни. Да ги пресметна ли всички?
— После. Къде си се научил да смяташ толкова бързо?
— Никъде. — Болният промени позата си, сключи ръце на гърба.
— Но как го правиш? — Юра лекичко побутна с лакът Василий.
— Не знам. Ти питаш — аз отговарям. Ти си голям, силен. Добър си… Ще можеш ли да ги победиш?
— Разбира се. Нали ти обещах — уверено каза Юрий. Болният плахо се усмихна.
— Вярвам ти.
Някъде се отвори врата. Из коридора се разнесе аромат на бульон и задушено зеле.
— Върви в трапезарията, обядвай — каза Юрий. — Те никога вече няма да успеят да ти причинят зло.
Болният се изправи, изпъчи мършавите си гърди, козирува и забърза по коридора натам, откъдето се
