изглеждаха залепени, като на клоун.
„Шегува се, прави номера“ — с облекчение си помисли Василий и каза:
— Чудесен си така.
— Как?
— Като се правиш на шут. Не може да се разбере сериозно ли говориш, или се шегуваш.
— Шутът тича пред краля, а шегата — пред истината.
— Майтапиш ли се?
— А ти как мислиш?
Отново нещо сви Василий под лъжичката от пронизващия поглед.
— Какво има да се мисли? Няма сериозно да приказваш всичко това…
— Няма — съгласи се Юрий и се усмихна.
Но усмивката му сега беше неестествена, сякаш току-що си бе спомнил за нея и припряно я бе извикал на лицето си, за да му придаде друг израз.
— Впрочем никой не знае що за шега в края на краищата всеки е стаил у себе си. Нали всъщност не знаеш какво си мислят болните, не си ги наблюдавал толкова често.
— Но и не толкова рядко! — надделя упоритостта на Василий. — Когато човек проверява апаратурата, току подслушва разговорите им с лекарите. А и сам като се разболее… Често ли си боледувал?
Василий неволно изтърва този въпрос, но той направи неочаквано впечатление на Юрий. Лицето му в миг се вкамени, стана лице на статуя, но очите нетърпимо заблестяха и сякаш се сляха в стоманена ивица.
— Мъча се да не боледувам — отвърна Юрий с тон, който изключваше по-нататъшните въпроси.
„Навярно събудих у него неприятни спомени — помисли си Василий. — Може би е сериозно болен и е дошъл в медицинския център да се лекува, а аз непредпазливо се изтървах…“ Той разбираше, че трябва да прехвърли разговора на друга тема, но вместо това каза:
— Ако боледуваш от нещо, много лесно мога да уредя да постъпиш на лечение в медицинския център. Веднага, без протакане…
— Съгласен! — извика Юрий. — Тъкмо имам нужда от хирург!
… В медицинския център автобусът ги остави пред многоетажните сгради на хирургическото отделение. На долните етажи се намираха различните административни помещения, на горните трапезариите, болничните стаи, операционните.
Болните току-що бяха закусили, излизаха на групи и разговаряха. Василий забеляза, че Юрий се вслушва в разговорите им и по лицето му се изписва недоумение. Дори издума, без да гледа Василий:
— Всички се занимават с болестите си.
Тонът му беше многозначителен, сякаш бе направил откритие. Това разсмя Василий и той се обади:
— Кой каквото го боли, за него си приказва.
— Ти ли измисли това?
— Чуден човек. Стара пословица.
— Какво значи стара? На колко години е?
Василий беше сигурен, че Юрий се шегува.
— На пет хиляди осемстотин четиридесет и една. Достатъчно ли е?
— Излиза, че за пет хиляди осемстотин четиридесет и една година хората никак не са се променили?
Василий не знаеше как да продължи разговора, но за всеки случай се поинтересува:
— А ти как смяташ, за какво трябва да приказват болните?
— Е, да речем, за изследването на земната атмосфера, за успехите на химията на полимерите… Особено за потоците лио.
— Никога не съм чувал за такива потоци — каза напълно обърканият Василий.
— Те са мое откритие! — гордо рече Юрий. — Образуват се при взаимодействието на човека и единното поле.
— В печата имало ли е вече нещо за тях?
— Не.
— Но как тогава болните могат да приказват за нещо, което не знаят?
— Нали искат да оздравеят…
В това време насреща им се зададоха две жени. Младата подкрепяше една старица. Лицето на старицата беше набраздено с дълбоки бръчки, очите й бяха хлътнали, мършавите тънки ръце неподвижно висяха край тялото. Младата жена крачеше до нея сякаш за контраст. Дръзки очи, в които искреше смях, трапчинки на горещите бузи, потрепващи пълни устни.
Василий едвам откъсна поглед от нея, още веднъж бегло погледна старицата и неволно си помисли: „Горкичката, не й остава още много да живее. А на времето и тя е била такава млада и красива… Трудно е дори да повярваш!“
Сякаш чул мислите му, Юрий каза:
— И двете са еднакво мъртви.
Студени тръпки полазиха по гърба на Василий, от устата му се изтръгна:
— Защо?
Но веднага се сепна и започна мислено да се ругае: „Не влизай в спор!“
— Празни съществования. — Думите паднаха тежко, като камъни. — Техният коефициент лио клони към нула.
Юрий не обръщаше внимание на Василий, напрегнато мислеше за нещо свое и се взираше в коридора. Внезапно извика с възторг:
— Ето че се задава жив, съвсем жив човек!
В креслото, управлявано от биотокове, по коридора се движеше паралитик. Към главата му бяха прикрепени многобройните проводници на манипулаторите на креслото.
Юрий пресрещна паралитика, подаде му ръка:
— Здравей!
— Здравей! — обади се високоговорителят на креслото и ръката-манипулатор внимателно се ръкува с Юрий.
— Ти можеш да оздравееш. Знаеш ли? — попита Юрий.
— Вярвам в това.
— Какво ти се иска най-много?
„Е, ясно е дори за лудия“ — помисли си Василий и чу отговора от високоговорителя:
— Да завърша започнатото изследване.
— В коя област?
— За произхода на живота.
— Теоретичен труд или експеримент с протоген? Коацервати, асиметрична синтеза?
„Откъде му е известно всичко това? — удиви се Василий. — Разбира и от медицинска апаратура, чел е и художествена литература… Истинска подвижна енциклопедия…“
— И едното, и другото, и третото — отвърна паралитикът на Юрий, като същевременно сякаш отговаряше на мислите на Василий.
— И ако го завършиш… — полувъпросително каза Юрий и направи пауза.
Чу се отговорът на паралитика:
— Ще стане известна още една възможност за зараждане на живота. Нищо повече. Но как да разберем коя от тях се е осъществила на Земята? Какво ли не бих дал за това…
Василий забеляза, че, както изглежда, тия хора се разбират почти без думи и паралитикът не се учудва от безцеремонността на въпросите.
— Не бих ли могъл да ти помогна? — попита Юрий.
— Опитай. Ела в моя институт след два месеца. Обещават дотогава да ме изпишат. — Ръката- манипулатор подаде визитна картичка.
Юрий внимателно я взе, още веднъж стисна пластмасовите пръсти-челюсти и пожела на болния:
