носеше ароматът на храна.
— Смята като машина — озадачено пошепна Василий, като гледаше подире му.
— У него са се развили и други качества, които не са характерни за нормален човек като тебе — каза Юрий без следа от присмех. — Той усеща потоците лио, но ги възприема изопачено, вижда късчета от друг свят, който съществува край нас и минава през нашия, но не умее да разшифрова видяното, страхува се от него. Появяват се халюцинации. Но ще се излекува от тях, ще му помогна да се излекува…
Юрий и Василий се качиха на горния етаж. Тук във витрините по стените очакваха своите стопани надуваеми гумени слонове, зайци и жирафи, а във фоайетата имаше малки масички и столчета. От болничната стая в коридора излязоха двама — благообразен старец и момиченце на около пет години с разплакано лице. Юрий бързо се приближи до момиченцето, погледна в уплашените му очи и каза:
— Тук дават мултипликационни филми за Гоша и зелето. — Момиченцето недоверчиво го погледна.
— На горния етаж, в киносалона — продължи Юрий. — Ще можеш да даваш съвети на Гоша как да се държи. Той ще ги изпълнява. Сама ще видиш.
— Може ли тъй? — попита момиченцето. Сълзите му в миг пресъхнаха и по бузите останаха две ивички. Лицето се оживи, на бузите се появиха трапчинки.
— Вие лекар ли сте? — обърна се старецът към Юрий и той утвърдително кимна.
— Тогава може би ще ни дадете някакъв съвет?
— Възможно е.
„Ама какво прави той, самозванецът?! — възмути се Василий. — Един неправилен съвет може да струва живота на детето. И за какво ли му е притрябвало? Иска да изучи човешкия организъм? Какво да правя? Как да осуетя плановете му?“
— Ще отидем ли в кабинета ви? — попита нищо неподозиращият старец.
— Елате.
Юрий помъкна стареца и внучката към асансьора. Слисан от станалото, Василий замръзна на мястото си. Когато се опомни и хукна след тях към асансьора, вратата се затвори пред него…
В кабинет №143
Асансьорът свали Юрий и неговите спътници няколко етажа по-долу. От площадката те минаха в кръглото фоайе, в което коридорите се събираха като радиуси. Няколко секунди Юрий постоя нерешително, преди да избере накъде да тръгне.
„Отскоро е тук или е разсеян“ — рече си старецът, като наблюдаваше скришом „професора“, както мислено го наричаше.
„Професорът“ надникна в един кабинет, в друг… И в първия, и във втория имаше хора. Юрий поведе спътниците си по-нататък. Старецът се учуди: „Нима не помни кабинета си?“ Но нищо не питаше, бе свикнал да вярва на лекарите.
Свободен се оказа чак петият кабинет по коридора. Юрий пусна вътре спътниците си, после влезе сам и затвори вратата. Взе от закачалката нечия престилка. Оказа се, че престилката е малка за него, и това не убягна от погледа на стареца.
— Отдавна ли боледува? — попита Юрий, като постави ръка върху главата на момиченцето.
— Отдавна, много отдавна, може да се каже, откакто се е родила — забърза старецът. — Не можехме да разберем защо заспива толкова трудно, защо плаче много и постоянно се оплаква от главоболие. А после започна да накуцва с десния крак… Половин година внучката ми лежа в центъра по генетика. Облъчваха я, изпи девет флакона ампа — нищо не помогна. Казват, че е необходима комбинирана операция. Но рискът е голям. Заинтересувах се от статистиката. Само двадесет и седем на сто от болните оздравяват напълно.
— Кой ви каза? — попита Юрий.
Ръката му внимателно галеше главата на момиченцето, пръстите му леко потрепваха, като опипваха косата и кожата.
Момиченцето мълчеше, омаяно от неговите докосвания. Очите му помътняха, ресниците се отпуснаха като крилца на уморена пеперуда.
— Да бяхте поискали картона й — каза старецът. — Там са нанесени всички резултати от анализите.
— Нямам нужда от тях — отсече Юрий. — Отговаряйте на въпросите ми.
— Моля, моля — с готовност рече смутеният старец. Раменете му се отпуснаха, той направи с глава такова движение, сякаш искаше да се поклони.
— Дядо ли сте й?
— Прадядо. Дядо й замина…
— Недейте разказва нищо. Отговаряйте с „да“ и „не“. Ясно ли е?
— Да.
— Като дете обичахте ли да рисувате?
— Не… не помня.
— А да се занимавате с музика?
— Не само като дете, но и…
— Нали ви помолих да отговаряте само с „да“ или „не“.
— Извинете…
— Трудно запомняхте числа?
— Да.
Напълно объркан, старецът не знаеше какво да мисли за въпросите на професора.
— Прадядо сте й по майчина линия?
— Да.
— Името на майка й започва с буквата о?
— Да.
— Баща й е геолог?
— Да.
„Откъде знае всичко това?“ — мислеше си старецът.
— Повечето членове на вашето семейство се занимават с хуманитарни науки?
— Да.
— А в семейството на баща й — с точни науки?
— Да.
— Момиченцето прилича повече на майка си?
— Да.
Юрий не оставяше стареца да си отдъхне.
— Вие сте художник?
— Да.
— Започнали сте да рисувате в юношеските години? Внезапно, по интуиция?
— Да.
— Склонност към кубическите форми?
— Да.
— Любимата ви геометрична фигура е разностранният триъгълник?
— Да.
— Обичали сте без взаимност?
Старецът имаше чувството, че го разсъбличат до голо. Дори закопча по-плътно дрехата си.
— Да, но…
— Без „но“. Чувствителен сте към промените в атмосферното налягане. Главоболие?
— Да.
— И тя ли?
— Както изглежда, да.
— Как мислите, успешно ли ще завърши експедицията „Океан–300“?
