когато му предлагаха самостоятелна стая, Василий винаги искаше стая с две легла.
Ето че и този път администраторката — млада жена със сребърна значка на тенис-клуба върху ревера на униформения жакет — каза на Василий:
— Добър съсед по легло ще имате в триста четиридесет и две. Вярно, стаята не струва, тясна е. Но затова пък от прозорците се вижда старата крепост. Красота…
— Добре — съгласи се Василий. — Обичам разговорите с интересен събеседник.
— Е, ще говорите предимно вие — усмихна се администраторката. — Той е мълчалив човек. Вече доста време е в хотела. Месец и нещо. Досега имаше трима съквартиранти. Всички го хвалеха… Изслушва всекиго с такова внимание, че просто да се просълзиш.
— Да не е глухоням? — усъмни се Василий.
Изключено — увери го бившата тенисистка. — Разговаряла съм с него. Дори ми поблагодари за хората, които му пращам. Как го каза? „Благодатен човешки материал…“ Да, точно така!
— Материал ли? — не разбра Василий.
— Така понякога казват учените хора — „човешки материал“…
— Да не е… писател? Ще вземе после тъй да ме изрисува, че сам няма да се позная!
— За това не се тревожете — побърза да го успокои администраторката. — Биолог е, струва ми се, физиолог, можем веднага да видим точно…
— Биолог е добре — поокопити се Василий и си рече: „Ще пофилософстваме за живота, за болестите. Най-важното е да се наприказваш за цял месец напред. Къде другаде ще изпиташ такова удоволствие, ако не в командировка?“
Асансьорът го изкачи на третия етаж. Дежурната на етажа се оказа твърде любезна, изпрати го до самата стая. Василий вежливо почука. Зад вратата се чу глухо:
— Влезте.
Василий влезе в антрето и остави в гардероба обемистата си чанта.
От спалнята излезе съквартирантът. Той му се хареса от пръв поглед. Не прави впечатление с нищо, малко е по-висок от Василий, тъмната му коса е гладко вчесана от двете страни на безукорния път. Усмихва се любезно с белите си зъби. Очите му гледат внимателно, дружелюбно. На Василий дори му се стори, че вече някъде е виждал този човек, но не можеше да си спомни точно къде.
— Да се запознаем — предложи Василий, като подаде ръка, и по стар навик каза името си, града, от който идва, и професията си.
— Много ми е приятно — отвърна мъжът. — Аз се казвам Юрий.
Той явно се лъжеше, ако мислеше, че ще може да се отърве от Василий с толкова оскъдни биографични сведения.
— Разрешете да попитам откъде сте? — солидно попита Василий. — Струва ми се, от средните райони. От Курск например или от Калуга.
— От Орел — каза Юрий и чаровно се усмихна. — „Улучихте, макар и не точно в центъра“, както обича да казва героят от известния роман на Каюмов.
— А по каква работа сте тук, в кое учреждение? — продължаваше да разпитва Василий. — Ще е чудесно, ако сте в Обединения медицински център!
— Защо „чудесно“?
— Защото съм командирован там за ремонт на апаратурата. Неотдавна нашият завод започна да произвежда нова медицинска техника. Съвсем нова…
Той загадъчно намигна и помълча няколко секунди с надеждата да чуе въпроси. Като почака напразно, добави:
— И вестниците още не са съобщавали за нея… — След още секунда:
— Всички ме разпитват за това, а аз не казвам нито дума…
Най-после Василий реши, че вече е проявил достатъчно сдържаност, и изтърси:
— Ама на вас ще разкажа, искате ли? Симпатичен сте ми.
Петнадесет минути по-късно мъжът от хотелската стая знаеше не само името на съвсем новата медицинска апаратура, но и кратките й характеристики. Щеше да чуе още много различни сведения, ако не се бе сетил навреме да съобщи на Василий, че засега не смята да излиза, така че Василий може първо да се измие.
Василий изпълни съвета му по свой начин: застана под душа и продължаваше да разказва, като напрягаше глас, за да заглуши шума на водата.
Излезе от банята освежен и доволен, защото не бе губил напразно времето си, а беше посветил новия си познайник в своите производствени и семейни отношения. След такова доверие, разбира се, можеше да премине и на „ти“.
— Знаеш ли, началникът ми Артьом Сидорович е невъзмутимо мъдър човек — с нов ентусиазъм заразказва той. — Ето какви указания ми дава. Най-важното е да не спориш с клиента. Например хирурзите се оплакват, че операционната маса трудно се върти, а ти ще отговориш: вярно, правилно сте забелязали, браво, цял живот ще сме ви благодарни за критичните забележки и ще се помъчим да отстраним дефектите; но веднага ще добавиш: затова пък апаратурата „сърце — бели дробове“ е чудесна, хем е много удобна за включване, хем работи без прекъсване. Ако възразят, че „сърце — бели дробове“ нарушава ритъма, ти пак недей възразява. Така е, така е, разбира се, че има недостатъци, но затова пък „бъбреците“ функционират по-добре от естествените…
— Е, да, и настроението на лекарите и болните изведнъж рязко се променя — съгласи се младият мъж.
Василий мигом вдигна глава, като очакваше да види насмешлива усмивка по лицето на Юрий. Усмивка нямаше. Лицето му оставаше внимателно и съсредоточено. Това малко пообърка Василий. За всеки случай той реши да влезе в тон с него:
— Болният е готов и да умре, стига само филтрите на изкуствените бъбреци да работят непрестанно.
Той очакваше да чуе поне смеха на Юрий, но в отговор прозвуча:
— А филтрите от многослоен синтезол ли са?
— Да — смутен отвърна Василий, като се учудваше, че Юрий знае характеристиката на филтрите с най- нова конструкция. — Но нима въпросът е там?
— Всичко зависи от това, как разбираме значението на науката за човечеството. Писателят Горки например е твърдял: „Хората не разполагат с по-мощна и победоносна сила от науката“. А в една от най- древните книги „Хитопадеша“ се казва: „Науката е отговор на много съмнения; тя е съзиране на скритото; тя е око за всичко…“
Веждите на Юрий се сключиха и образуваха плътна линия. В очите му просветваше дълбок размисъл.
„Гледай го ти! Истински артист!“ — с възхищение си помисли Василий и подзе:
— Правилно забеляза. И ето че заради тържеството на науката болните просто са готови на саможертва. Молят докторите: вземете мене за опит, нека науката има полза от болестта ми…
— Така ли? — каза Юрий с неподправено учудване. После хвърли бърз поглед към Василий, от който той се почувства неудобно, и добави: — Какво пък, тъкмо това трябваше да се очаква, хората се променят, проявяват се нови черти на характера. Не току-тъй е казано: „Човек — това звучи гордо!“
Сега на Василий не му беше до шеги, жегна го мисълта: „Луд! И тук съм насаме с него.“ Стана му горещо, ръцете му леко затрепериха… За щастие спомни си думите на администраторката, че съквартирантите на Юрий са останали доволни от него.
„А ако администраторката нарочно каза така? Ако е в съюз с лудия?… Не случайно Едита Хелиевна му повтаряше «Твоят език, зетко, работи срещу часовниковата стрелка, скъсява живота ти.» Сякаш четеше книга! С нея винаги е така. Каже ли нещо, непременно ще стане. Но какво да прави сега? Трябва да мисли бързо. И да не се издава, че подозира нещо лошо…“
Като се мъчеше гласът му да звучи по-спокойно, Василий реши да се съгласи:
— Хората дълго са били възпитавани да бъдат такива…
— И най-после са станали!
Веждите на Юрий подскочиха нагоре, всяка се пречупи по средата, почти под остър ъгъл. Сега
