След дъжда чакълът беше мокър, небесната шатра изглеждаше като изпрана, а морето край брега потъмня.
Почиващите не бързаха да отидат на плажа, скарите под навеса бяха свободни. Аля седна на една от тях и отдалеч лениво наблюдаваше вълните. Приятелят й си бе заминал вчера, а нейната смяна свършваше след седмица.
— Скучно ли ви е?
Тя извърна глава.
Зад гърба й стоеше непознат мъж. Нищо особено, малко по-висок от среден ръст, слабо лице… Но усмивката му е някак странна — смее се само с очите. Чак по-късно тя забеляза, че очите му изобщо често и почти неуловимо се променят. Ту бяха сериозни, ту весели, а от време на време в тях се появяваше тъга — и гледаха ту право в душата, сякаш те пронизваха от край до край, с цялото ти кокетство и хитрост, ту ставаха замислени, взираха се покрай теб в далечината.
— Случайно дойдох тук заради дъжда — каза мъжът. — По-рано ходех на друг плаж, а сега по пътя към него има огромна локва. И свърнах насам. А тук сте вие.
— И какво?
— Не е случайно, че ви срещнах — отвърна мъжът. — Знам го със сигурност. И после… Кой знае защо ми се струва, че сте лекарка…
— Да, лекарка съм — смутена рече Аля.
— Значи съдба. „Лъч от далечна звезда, лъч на съдбата в моя прозорец…“
Очите му я гледаха и се усмихваха. Аля се зарадва, че непознатият знае любимите й стихове. Въпросително го погледна. Сякаш за да се защити от погледа й, мъжът извади от джоба си тъмни очила и ги сложи.
— А ако не бях лекарка?
— На младини обичах една жена, която приличаше на вас. Беше лекарка, работеше в Орел. „А случайни съвпадения в живота няма. Случаят и закономерността са двете страни на един и същ медал.“
Аля машинално се наведе към събеседника си, сякаш искаше през тъмните стъкла да надникне в очите му.
— И аз съм от Орел — тихо рече тя.
— Тъкмо затова казвам: съдба — каза мъжът, без ни най-малко да се е учудил от последното съвпадение, и стана. — Хайде да поплуваме заедно!
— Аля, ела тук! — повикаха я съседите й по маса в почивната станция, които клюкарстваха нещо под сянката на един чадър.
Друг път тя щеше да отиде при тях, щеше да им каже нещо шеговито, а чак след това щеше да тръгне с новия си познат. Но сега само им кимна и взе да съблича презглава плажната си рокля.
Тя не плуваше добре, бързо се уморяваше. Като се озова отвъд пенливата ивица на прибоя, понечи да се върне към брега, но мъжът предложи:
— Да отидем навътре. Ако сте се уморили, хванете се за раменете ми. Не се стеснявайте. Кажете само: „Юрий, уморих се… Стани ми кораб ти — и веднага ще стана…“
Може би тя нямаше да се довери така изведнъж на никой друг, при това във водата. А сега, сякаш нищо не е било, послушно го улови за раменете и той като делфин я повлече в открито море.
— Стига! — засмя се тя. — Връщайте се! Ще се уморите!
Плуваха дълго. Раменете на Юрий бяха студени, пръстите й усещаха гладката му кожа, под която помръдваха мускулите. Аля затвори очи и й се стори, че той наистина не е човек, а делфин.
Когато излязоха на брега, под ласкавите слънчеви лъчи, тя се сепна от мисълта, че не може да вдигне глава и да погледне право в очите този прекрасен плувец.
Аля беше вече на двадесет и шест години. Като дете две години беше учила в музикално училище, предричаха й бъдеще на пианистка. После посещаваше школата по живопис към Двореца на пионерите. Две нейни рисунки бяха изпратени на републиканската изложба и получиха награди. Но не стана нито пианистка, нито художничка. От ония години й остана само непресъхващата любов към изкуството.
Омъжи се за един колега, лекар, който споделяше много от възгледите и вкусовете й, живо се интересуваше от театър и музика. Съвсем доскоро — допреди три години — тя се смяташе за щастлива: любящ съпруг, интересна работа, мечти. Заедно строяха планове за бъдещето… През лятото пътешестваха по някоя от големите реки с лодка, няколко пъти участваха в далечни туристически походи.
Мъжът й преуспяваше в работата си, но с течение на времето тръгна с нови приятели, започна все по- често да я оставя сама в къщи, събираше се с компании. Тя чувстваше, че той се отчуждава, охладнява към нея, но не можеше да го спре. Започнаха скандали. Тя забелязваше в мъжа си нови неприятни черти, отново го „откриваше“. Опитваше се да го вкара в пътя, но скоро се убеди, че това не е по силите й. Тогава се реши на крайната стъпка — развод. Мислеше, че той ще се уплаши, ще се опомни. И когато мъжът й напусна къщата, все чакаше и се надяваше, че ще се върне и ще започне нов живот. А той се ожени за друга. Тя реши, че го е направил напук на нея, че не е задълго. Но мина година и веднъж, като го срещна, разбра, че й е съвсем чужд, отдавна вече й е съвсем чужд човек.
Отначало й беше непривично сама в жилището, където сякаш и стените още пазеха скъпия глас. Но свикна. Приспособи се. Престана да очаква голямото щастие, научи се да е доволна от малките радости. Казваше си: вече никого не мога да обикна. Затвори се в себе си като охлюв в черупката. И вече се страхуваше от миговете, когато се събуждаха по-раншните мечти за щастие — голямо, ярко, необикновено. Припряно се придумваше, повтаряше като заклинание: това са приказки, в живота не е така. И ето, че днес…
Юрий сякаш подслушваше мислите й:
— Всеки човек в детските и юношеските си години мечтае да срещне приказното. После много пъти се лъже, разочарова. И когато наистина го срещне, вече не вярва, че е то.
— Не вярва — като ехо се обади Аля.
— Мислите ли, че това е хубаво? — много сериозно попита Юра.
— Не, не мисля — смути се Аля.
— И аз не мисля…
Той й се усмихна радостно и ласкаво, като очакваше от нея същото. Но Аля припряно каза:
— Впрочем всичко е много по-просто. Детството си отива и човек престава да бъде малък принц. — Тя въздъхна. — Само от време на време пише книги, в които приказките се сбъдват…
— А нима в книгите не става същото, както и в живота?
— Толкова много ли вярвате на книгите?
— Разбира се. Как човек може да опише нещо, което не е преживял сам?
Аля се извърна и се загледа в небето. Синевата беше толкова прозрачна, че погледът сякаш пропадаше в нея като във водовъртеж. Когато се реши да погледне Юра, неговите очи бяха тъмни, сякаш се взираха в нещо много далечно:
— Понякога ми се струва, че съм погълнал твърде много книги, твърде много чужди мисли и човешки образи. Те се въртят в мене, шушукат си, мислят вместо мене. Погълнал съм ги, а сега ме гризат отвътре със своите грижи и нещастия… Книгите са хора: ония, които са ги написали, и ония, които са описани в тях…
„Наивник — помисли си Аля. — Колко е наивен!“
— Каква професия имате? — попита тя на глас.
— Не знам… По-точно още не съм мислил за това. — И като забеляза недоумението й, добави: — Най- много за живота знам от книгите.
Той каза това толкова искрено, че беше готова да му повярва. И все пак нещо в тона му я караше да бъде нащрек. Питаше се: „А може би цялата работа е там, че не съм срещала такива като него?“
През цялото време тя чакаше Юрий отново да я покани в морето. При нея идваха познати, заприказваха я, но тя отвръщаше с две-три думи, разсеяно, без да обръща внимание на явно недоброжелателните им забележки, че някои „бързо забравят“. Аля поглеждаше към Юра — как реагира той? — но новият й познат прелистваше книгата, която тя бе донесла на плажа, и беше погълнат от това занимание. Направи й впечатление, че той обръща страниците една след друга, без да се спира на никоя за повече от секунда.
