Аля извади от плажната си чанта бележник, молив и с няколко щрихи се опита да нахвърли шарж. Но от рисунката нищо не излизаше. Все не успяваше да долови черти, подходящи за шаржиране: профилът на Юра беше класически неуязвим. Тогава тя претвори в рисунка неговата поза, израза на лицето, на очите му. Стана доста сполучливо и когато Юра най-после затвори книгата, тя му подаде листчето от бележника:
— Познавате ли го?
— Та това съм аз! — зарадва се той. — Как го направихте?
В очите му се появи възхищение и на Аля й стана приятно, че рисунката й е направила впечатление.
Юра продължаваше внимателно да я разглежда и каза:
— В едно прилича, в друго не прилича. — Той въртеше листчето, разглеждаше рисунката ту отсам, ту оттам, а после извика, сякаш бе направил откритие: — Търсили сте характерните черти на моя образ!
— Разбира се — сви рамене Аля. — Тъкмо там е същността на шаржа.
— Шаржа… — Той изрече думата така, сякаш я чуваше за пръв път. — Интересен метод за анализ.
Свечеряваше се. Морето потъмня. В слънчевата мараня на хоризонта се припичаха планините — гърбове на зелени камили. Река от мъгла бавно се стичаше в клисурата и я изпълваше от край до край.
След вечеря Юра я чакаше пред стола на почивната станция. Разхождаха се в парка край морето. Луната летеше през леките облаци като новичка монета, която някой е хвърлил в морето на прощаване. Юра разказваше на Аля за неотдавна прочетения фантастичен роман, в който се подвизавал изкуствен човек — сигом. Сърцето й замираше, тя чувстваше лека тревога и самият Юрий й заприличваше на могъщ сигом, дошъл да се срещне с нея. После тя му показа най-романтичната алея в парка, където над главата шумоляха листа с проблясващо между тях лунно сребро, а лианите се сплитаха в зелени арки.
Бяха заедно още три дена, а после той изведнъж я огорчи, като й каза, че отива на двудневна екскурзия и ще се върне непосредствено преди нейното заминаване. Вечерта, когато Юра я изпрати и се сбогуваха, Аля дълго гледа подире му. Тя видя как срещу него някъде из храстите излезе тъмна масивна фигура и протегна ръка, за да прегради пътя му.
Аля изскочи на алеята, извика, спусна се към Юра и неочаквано за себе си го прегърна.
— Това е личният ми робот-слуга — каза Юрий, като учуден се освободи от прегръдката й.
Тъмната фигура се обърна, две ярки очи погледнаха отблизо Аля. Роботът се поклони.
Побиха я нервни тръпки. Юрий метна сакото си на раменете й.
— Страх ли те е от него? — попита той.
— Мъничко — призна тя.
За да успокои девойката, Юрий заповяда на робота да се престори на влюбен и да съчини балада специално за нея.
Роботът коленичи. Вътре в него — Аля видя това през пролуката на гръдния му капак — светнаха допълнителни индикатори, нещо забръмча. После бръмченето стихна, чуха се мелодични акорди на китара. Нисък приятен глас запя:
Роботът изпя песента си и остана на колене, докато Аля му разреши да стане. Тя подозираше, че Юра предварително й е подготвил тази изненада — сам е съчинил песента и е заповядал на робота да я научи.
Няколко дена тя беше под впечатление на тази вечер. Хората около нея сякаш отстъпваха на заден план, превръщаха се в безличен фон, а на преден план беше Юрий. Малко се ядосваше, че не се бе отказал от екскурзията заради нея и не бяха заедно цели два дена; от друга страна, това засегна самолюбието й и я разсърди.
Сякаш случайно тя отиде да го посрещне. Той разбра и оцени тази „случайност“. На другия ден я изпрати до автобусната спирка.
— Да вземем такси — предложи тя.
Юрий загадъчно се усмихна. Аля се озърна и видя робота.
— Какво ще кажеш, ако те откарам аз — рече Юрий.
Без да дочака отговор, заповяда на робота да легне, развинти няколко блока от тялото му и размени местата им… В гърба на робота се образува малка кабина. Юрий пръв се качи в нея и повика Аля.
Земята започна плавно да се отдалечава. Сините живи вълни на морето се плискаха в каменните застинали вълни на планината. На Аля й заглъхнаха ушите. Юрий разгъна донесеното прозрачно платно и го опъна отгоре като покрив на кабината. Летяха ниско, под пласта от облаци. Под тях се ширна познатото поле на летището. Аля очакваше, че ще започнат да се спускат, но Юрий сложи длан върху ръката й.
— Ще ви откарам у вас.
— Има ли смисъл? Ще изпуснете най-хубавите часове за къпане — каза тя.
— Няма значение.
Над тях се носеха бели космати облаци. Небето ставаше млечнобяло. Аля помоли робота да повтори песента си. Седеше мълчаливо, притисната до необикновения си спътник, и започваше да вярва в приказното. Стига само… И попита нещо, което отдавна я тревожеше:
— Женен ли сте?
— Не — каза Юрий и разпери пръсти. — Нали не нося венчална халка. „Веригите на Хименей не са ни оковали…“
Аля се усмихна, но все пак повтори въпроса си.
— Нали вече казах — учуди се Юрий.
— Мислех, че се шегувате — смути се Аля. — Например за халката…
— Но в книгите пише… — започна Юрий. За миг нещо в лицето му се промени. Някакъв израз се мярна като сянка и изчезна.
„Преструва се на свръхнаивен. Но защо?“ — мислеше си тя. Доверието й в нейния спътник се разколеба.
— Спускам се — предупреди роботът. — По картата до Орел остават шестдесет километра.
Спускаха се бавно. Над града роботът направи няколко кръга, преди да намерят нейната къща.
— Ако не бързате, може би ще ми дойдете на гости — плахо предложи Аля.
— Извинете, бързам.
В гласа на Юра изведнъж зазвучаха метални нотки. И веднага изчезнаха, стопиха се. Вече меко, той завърши:
— Непременно ще долетя при вас. Чакайте ме. И вярвайте в приказното. За да дойде приказното, в него трябва да се вярва.
Чудноватата птица ставаше все по-малка в небесната синева. Аля дълго я изпраща с поглед…
Мъжът от хотелската стая
На Василий Фокин му вървеше със съседите по легло от хотелските стаи. Обикновено те бяха солидни търпеливи хора, пред които можеш да излееш изстрадалата си душа, а те ще се съгласяват с всичко и ще ти съчувстват. Понякога даже се случваха такива чудаци, които се решаваха да дават съвети. Затова дори
