Въпросът му сякаш увисна във въздуха. Тя премести поглед върху няколко преминаващи роби, които балансираха върху главите си товари, поставени в кошници, изплетени от приятелски настроените индианци от кипарисовите мочурища.
— Семейството ми е от Лион, мосю — отговори меко Карес, продължавайки да гледа отминаващите роби.
Това, което каза, бе вярно по принцип, защото де Вилие бяха една от най-старите лионски фамилии, а фабриките им произвеждаха най-фината коприна, изтъкана във Франция. Състоянието, натрупано от коприната, както и обширните им имения позволяваха на родителите й да водят охолен живот във Версайския двор.
— Може би те се занимават с търговия на коприна? — попита той.
— Може и така да се каже, мосю — отвърна тя с ирония.
— Но моля ви, скъпа, та ние сме сгодени. Веднъж вече ви казах, че изпитвам истинско удоволствие, когато чувам името си, произнесено от устните ви. Наистина. Отсега нататък не съм мосю, а Люсиен — поправи я той с лека въздишка.
— Да… Люсиен — прошепна тя с едва чут глас, който предизвика леко затопляне по тялото му.
Какво му ставаше, си помисли той с отвращение. Това крехко девойче можеше да накара пулса му да забърза с едно-единствено произнасяне на неговото име. Как ли биха се смели някои от дамите, били от време на време негови умели партньорки в любовната игра, на това, че блестящият Люсиен Сен Амант е сразен от нещо толкова тривиално.
— Какво още искате да знаете… Люсиен? — попита Карес, а коремът й се сви на топка. По-добре да се свърши с това веднъж за винаги, да се овладее положението с няколко полуистини, си помисли тя, стиснала ръце в скута си.
— Кои са любимият ти цвят и аромат? — бе неговият въпрос, който приятно я изненада.
— Но… не разбирам — запъна се тя, обръщайки се към него.
— Как бих могъл да ви купя парфюм или някой друг подарък, с който всеки жених трябва да зарадва своята невеста, без да познавам вкусовете ви? — смъмри я нежно той с добронамерен поглед в тъмните си очи.
— Предпочитам уханието на момината сълза, а любимият ми цвят е роза а ла Помпадур — отговори Карес, назовавайки розовото, кръстено на името на любовницата на крал Луи.
От толкова време никой не се бе интересувал от нейните предпочитания. Разговорът за парфюми и модни цветове й напомняше болезнено за мигове от живота, които сега й се струваха отдалечени цяла вечност от Нови Орлеан, макар оттогава да не бе изминало много време.
— О, мисля, че ароматът на момината сълза наистина ви допада. Но как би могла една бедна девойка от Лион да знае кой е най-модният цвят във Версайския двор? — попита Люсиен с лека острота в дълбокия си тембър.
Карес отвърна поглед, като търсеше правдоподобно обяснение, осъзнавайки, че почти се е издала. Какво наистина можеше да знае едно просто провинциално момиче за тези неща? Тя чувстваше как той очаква отговора й като хищна котка, която си играе с жертвата си, наслаждавайки се на удоволствието. Беше почти ясно, че Люсиен се досеща, че тя не е такава, каквато изглежда.
— Както споменах, моето семейство търгува с коприна и не би могло да не е наясно с най-популярния сред благородниците цвят. Той много се търсеше — отговори тя и се обърна към него с усмивка, която можеше да бъде определена като триумфална.
— Добре, скъпа моя — каза той. Удоволствие и признание се четеше в завладяващите очи, които срещнаха погледа й. — Трябва да проверим дали мадам Сесил има коприна с този цвят за рокля.
— Мадам Сесил?
— Тя ще приготви чеиза ви. Магазинът й на Рю Роял е най-добрият в Нови Орлеан. Освен това тя е дама със свободни разбирания, една от жените тук с разкрепостена представа за цветовете. Ще откриете, че много от нашите занаятчии и майстори са хора със свободни разбирания. Те са получили определен статут в нашата общност, а някои от тях имат дори свои собствени роби — обясняваше той, докато каретата минаваше край енорийската църква „Сен Луи“.
— Чух за тях — отвърна Карес, гледайки обгорената трева на площада. — Те били изоставени метреси на френски благородници. Както и деца, произхождащи от подобни връзки, доколкото разбрах.
— Доста добре си информирана за човек, прекарвал времето си зад стените на манастира — подхвърли той шеговито.
— Приятелката ми Ивон излиза няколко пъти с годеника си Пиер. Тя ми разказва за всичко и най-вече за новите клюки — каза тя, хвърляйки закачлив кос поглед.
— Разбирам — промърмори той. — И каза ли ви всичко за мен?
— Може би.
— Не вярвайте на всичко, което чувате, скъпа. Освен това, аз сам пръв си признах, че не съм светец. Външността подвежда понякога, не помните ли? Открих, че маската, която хората носят, много рядко има нещо общо с това, което е в сърцата им. — Той отвърна за миг очи, но не и преди тя да забележи меланхоличната сянка в погледа му.
— А какво се крие във вашето сърце? — гласът й прозвуча като лека въздишка във въздуха.
— Боя се, че това е мрачно място, Карес — отговори той, а след това смени тона си. — Стига толкова меланхолични приказки. Вижте какво искам да ви покажа — посочи й той една двуетажна къща, боядисана в светлосиньо, пред която тяхната карета току-що бе спряла. Всеки от блестящите с истинското си стъкло прозорци имаше кепенци в тъмносиньо. Много от къщите в Нови Орлеан все още имаха ленени платна вместо стъкло.
Тя се почувства глупаво заради желанието си да чуе, че сърцето му е преизпълнено с любов към нея. Беше абсурдно да очаква да чуе нещо подобно от човек, с когото едва се познават. Браковете във Франция често биваха уреждани, без някой да се интересува особено за чувствата на мъжа и жената. Целесъобразността и състоянието, както и социалният статус бяха решаващи в подобни случаи. Обезсърчена, тя си помисли, че не е донесла нито едно от тези неща на Люсиен. Защо ли бе пожелал тя да стане негова съпруга?
— Е, какво мислите? — попита той. Думите му разкъсаха потока на мислите й.
— Чудесна е, но защо спираме? — отговори тя, насилвайки се да се усмихне леко.
— Мислех си, че ще ви се иска да видите как ще изглежда градската ви къща, след като се омъжите. Естествено през летните горещини аз прекарвам по-голямата част от времето си в Сан Рьогре — моята плантация при реката извън града — обясни той, слизайки грациозно от каретата, и след това се обърна, за да й помогне, като й подаде ръка.
— „Без разкаяние“ колко странно име — прошепна тя, усещайки как пулсът й се ускори при допира на пръстите му.
— Това бе житейското мото на баща ми, той искаше да изживее всеки ден пълно, без притеснения, без да се интересува какво биха казали другите, така че когато дойде време за последния му дъх, да не се разкайва са последствията — й каза Люсиен с отнесено изражение на блесналото си лице, сякаш старите спомени го бяха отдалечили от нея.
— Той трябва да е бил много смел човек — каза тя, докато той я водеше през верандата към високата двой на врата.
— Такъв беше — отвърна Люсиен кратко, отваряйки тежката входна врата.
Те влязоха в дълга гостна, обхващаща цялата ширина на къщата. Буйната растителност на задната градина се виждаше през френските прозорци в дъното. Широки кипарисови дъски блестяха под краката им от непрекъснатото лъскане. През отворените врати се виждаха четири стаи, по две от всяка страна на фоайето. Това бе едно тихо, хладно убежище от изгарящото слънце на улицата.
— М’сю, моля да ме извините, но бях в кухненската пристройка — заговори един глас с патоса на африканските роби и те чуха тихи стъпки по пода. От мрака на помещението се появи стройна, грациозна жена на средна възраст, облечена в светлосин муселин. Бялата й престилка беше също толкова колосана и безупречна, колкото и тюрбана, вързан в две високи точки над издълженото й, скулесто лице с цвят на кафе със сметана. Карес се обърна, за да я поздрави и тогава жената спря, вдигна ръка, а кадифено кафявите й очи се изпълниха с изумление и неверие.
