красивото му лице. Още веднъж усети, че той играе с нея някаква странна игра, в която само той знае правилата.
— Тя беше моя майка — отговори Люсиен с равен, контролиран глас. — Баща ми поръча портрета на един парижки художник, когато бях на осем години.
— Очите й са толкова тъжни — не можа да се въздържи да произнесе гласно мисълта си Карес.
— Тя си имаше причина да бъде тъжна — отговори той с леко дрезгав глас. — Преследваха я спомените й за миналото, както често става.
— Искаш да кажеш, че в миналото й е имало трагедия, която тя не е могла да забрави? — попита Карес, поглеждайки портрета.
— Каретата пристигна — обяви Люсиен рязко.
— Хайде, мадам Сесил ни очаква.
Когато той я придружи до отворената врата на каретата, Карес осъзна, че не е отговорил на въпроса й за майка му, но така й се искаше да избяга от потискащата атмосфера на къщата, че не каза нищо, за да не забави тръгването им. Все някак, помисли си тя, когато стане мадам Сен Амант, ще успее да разбуди загадката на градската къща.
Безмилостните, нажежени до бяло лъчи на лятното слънце ги посрещнаха с ослепяващата си светлина след затъмнения салон. Карес трябваше да си пази сянка с ръка. Тежка жега и влага сякаш бяха сграбчили улиците, които бяха почти обезлюдени, когато двамата потеглиха по Сен Пиер към Рю Роял. Обикновено калните улици бяха се превърнали в изсъхнали коловози, които караха каретата да се поклаща. При преминаването през една дълбока дупка Карес се притисна в Люсиен.
— Би трябвало да отидем при такова време в Сан Рьогре — каза той прегръщайки я, за да направи силното клатене на каретата по-поносимо за нея. — Благонравните сестри от самото начало само поставят пречки пред брака ни, а сега ще трябва да чакаме още три седмици, за да заменим тази горещина за прохладата на предградието.
— Какво имаш предвид под пречки? — попита Карес, изненадана, опитвайки се да не показва колко ободряващо й действа допира на мускулестото му тяло. Това бе невероятното усещане, че има някой, който се грижи за теб след толкова месеци самота.
— Опитвах се да убедя благонравните сестри да ми позволят да те видя още от първата седмица след твоето пристигане в Нови Орлеан — обясни той.
— Но защо не са ми казали! И защо да не ти позволят да ме видиш?
— Мисля, че моята репутация в града е достигнала дори зад манастирските стени. — Устата му се изкриви в усмивка, която можеше да бъде определена единствено като саркастична, когато колелата влязоха в нов коловоз при завоя към Рю Роял.
— И наистина ли си толкова порочен? — подразни го тя. Край усмихващата й се уста се появиха дълбоки трапчинки, а в сивите й очи проблеснаха искрици.
— Много хора в Нови Орлеан мислят така — каза той с горчивина.
— И как си успял да си спечелиш тази репутация? — продължи тя.
— Мисля, че ще е по-добре да оставим тази тема за някой друг път, макар да съм сигурен, че ще се намерят доста хора, които ще се радват да ти отговорят. Но стига сме говорили за мен. Това трябваше да е разходка из града и аз не се сещам за по-добър вариант за продължаване на тази разходка от Рю Роял — умело смени темата той. — Както сама виждаш, тя е по-широка от останалите улици, около тринайсет метра, за да сме по-конкретни, а причината за това е, че тя пресича центъра на града и е основната търговска улица на Нови Орлеан.
— Тук явно има доста изискани магазини — каза изненадано Карес, защото минаха край многобройни сгради, на витрините, на които се рекламираше всичко от перуки до свещи за осветление. Въпреки горещината, виждаха се няколко клиенти, бавно обикалящи магазините, както и роби, изпълняващи поръчките на господарите си. През облаците от прах, които висяха в знойния въздух като мъгла, тя видя търговци на фини платове, мебели, бижута, мъжки и дамски фризьори и дори погребално бюро. За кратко тя забрави за дивото, изпълнено с влечуги кипарисово блато, граничещо с града и че все още имаше опасност от нападения на индианци срещу Нови Орлеан по неговите граници, отдалечени само на няколко улици. Ако не се вглеждаше така внимателно, можеше почти да повярва, че това е някое френско градче.
— Пристигнахме — каза Люсиен, след като спряха пред една сграда, боядисана в бледия цвят на праскова.
Двата дълги, тесни прозореца с тъмнозелени кепенци и дантелени пердета, дръпнати, за да спрат лятното слънце, придаваха на магазина доста уединен вид.
— Това прилича по-скоро на частен дом, отколкото на магазин — изкоментира Карес докато той й помагаше да стъпи върху грубите дървени дъски, наречени banquettes7. Когато се пресегна за полираната медна дръжка на боядисаната в зелено врата, тя рязко се отвори и на прага се появи доста закръглена жена на средна възраст, облечена в натруфена рокля от небесносиня копринена тафта с фина дантела по достигащите до лакътя ръкави и почти дълбоко изрязано деколте. Напудрената й коса бе сресана назад над силно гримираното лице и хваната отзад с шиньон, а главата й бе покрита с малка дантелена шапчица, излязла на мода в Париж покрай мадам дьо Помпадур. Диаманти проблясваха в обеците й, както и върху доста късата й набита шия. Големите й блестящи сини очи, единственото красиво нещо у нея, се плъзнаха презрително по простата рокля на Карес, но светнаха веднага, щом мярнаха Люсиен.
— Скъпи мой, как се радвам да ви видя — потръпна тя и потупа гърдите му със сгънатото си ветрило, флиртувайки с него. Какво правите при мадам Сесил, палавник такъв? Обзалагам се, че се каните да купите рокля на някоя щастливка.
— Човек не може да скрие нищо от такава наблюдателна жена като вас, Соланж — отвърна Люсиен, навеждайки се над протегнатата пълна ръка, отрупана с пръстени, които блестяха на слънцето.
— Позволете ми да ви представя моята годеница, Карес де Вилие — провлече той, а тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Карес, искам да ви представя маркиза дьо Водрюл.
— Очарована съм, маркизо — каза Карес студено с грациозен реверанс, но главата й остана високо вдигната, а очите й срещнаха презрителния поглед на по-възрастната дама.
— Някой път трябва да ми кажете как успяхте да го постигнете, мадмоазел. Как придумахте този дявол да ви позволи да го заведете пред олтара — каза Соланж дьо Водрюл, гледайки надменно Карес.
След това с едно завъртане, при което изящната й рокля помете земята, тя позволи на Люсиен да й помогне да се качи в каретата си, която я очакваше, запретната с четири породисти коня, за които говореше цял Нови Орлеан.
— Значи това е съпругата на губернатора — прошепна Карес, след като Люсиен се върна при нея. — Напомня ми на муле, оседлано с конска сбруя, но независимо от нея, тя си остава муле.
— Карес де Вилие, мисля, че ние двамата ще си паснем чудесно — каза Люсиен, смеейки се, и й отвори вратата на каретата.
Студено сивото и абаносовото в сенчестия интериор на магазина бяха чудесна отмора за очите след ослепяващото слънце. Обзаведен с няколко бели, орнаментирани със злато френски стола, той беше истински оазис сред прашната, гореща улица.
— М’сю, но вие подранихте — посрещна ги меко модулираният глас на една стройна, елегантна жена, застанала при вратата с копринени завеси в другия край на стаята.
— Завършихме нашата закуска по-рано, отколкото предполагах — отвърна Люсиен с равен глас.
Защото той искаше да ме прелъсти, си помисли Карес с неочаквана яснота и го погледна със замислено изражение. Защо ли спря, мислеше тя, спомняйки си как маркизата го нарече палавник и дявол.
— Мамзел, ако дойдете с мен в една от нашите пробни, ще можем да започнем с вземането на мерките. Моята помощница ще ви покаже платовете, които имам на склад, и няколко рокли, които са вече ушити и им остава съвсем малко, за да бъдат завършени — обърна се към нея мадам Сесил, след като Люсиен ги запозна. Тя дръпна сивите завеси, зад който се откри тесен коридор.
— Ще те чакам тук, скъпа — каза Люсиен и седна на един от крехките столове. Високата му, гъвкава фигура контрастираше с ефирния стол, а неговата мъжественост само още по-ярко подчертаваше женственото излъчване на стаята.
Опитвайки се да прикрие нервността си, Карес позволи на жената да я заведе в една от малките
