качество. — Твоят Люсиен не се е скъпил, пък и нали Пиер ми каза, че той е най-заможният мъж в Нови Орлеан след маркиз дьо Водрюл.
Намествайки роклята с цвят на слонова кост върху обръчите на кринолина, покрити от копринена фуста и от втора фуста от тафта, Карес за пръв път от оня студен ноемврийски ден, в който я закараха в затвора Ла Салиетриер, се почувства като самата себе си. Усещането за едно друго място и време сякаш покри раменете й точно като украсения с дантела корсаж. Искаше й се само да има голямо стенно огледало като това на мадам Сесил, за да може да се огледа, но то явно не й беше необходимо, тъй като изуменият поглед на Ивон бе достатъчно красноречив.
— О, Карес, приличаш на принцеса! — възкликна тя.
— Благодаря, скъпа Ивон. Не ми е необходимо огледало. Ако изглеждам и наполовина толкова добре, колкото казваш, ще бъда щастлива — каза Карес с въздишка и се замисли за баща си и за тази странна сватба, на която нямаше да присъстват никакви роднини, нито лели, нито чичовци, нито братовчеди. Майка й и брат й бяха умрели при епидемията от едра шарка в Париж, докато тя беше далеч от тях в манастирското училище в Лион, но баща й трябваше сега да е до нея, да върви с нея по пътеката и да даде ръката й на Люсиен. Изтривайки една сълза, тя отхвърли тази мисъл от съзнанието си. Днес тя щеше да започне нов живот с ново име. Нямаше да живее повече с миналото.
Допирайки шишенцето с парфюм от момина сълза до шията и китките си, преди да си сложи дантелените ръкавици без пръсти, Карес реши да не позволи нищо да развали този ден. Тя бе изтърпяла толкова много, за да пристигне в тази непозната екзотична страна. Борбата за оцеляване й бе доказала, че е силна, че би могла да се справи с всичко, което застане на пътя на брака й. Независимо от всички премеждия, които можеха да се появят след церемонията, тя вече нямаше да бъде безпомощното „момиче за изправление“, подхвърляно от безмилостната съдба. Тя щеше да бъде мадам Сен Амант. По-късно Карес щеше да си спомня за тези свои мисли, поклащайки глава, отчаяна от наивността си, но този следобед, след като взе сватбения си букет от розови пъпки, жасмин и розмарин, тя изтича навън да посрещне своето бъдеще с ентусиазма и надеждата на невинно младо момиче.
Здрачът, в този час, бе смекчил очертанията на улиците в Нови Орлеан, когато Карес потегли с откритата карета, окичена с бели рози, към църквата „Сен Луи“. Сивите гълъби сякаш бяха изпълнили града и гукаха, накацали по перилата на верандите на къщите и магазините, край които минаваха, а знойният нощен въздух ухаеше на цъфтящия през нощта жасмин и маргаритки.
От една покрита кошница на седалката до нея се дочу слабо мяукане.
— Тихо, Бланш — прошепна тя на своята любимка. След това се обърна към кочияша: — Паскал, моля ви, не забравяйте да закарате котето в градската къща, веднага щом вляза в църквата. Поставете кошницата в спалнята на господаря, но не я отваряйте. Вътре тя ще се чувства по-сигурна до моето пристигане.
— Да, мамзел — отвърна той, докосвайки почтително с края на камшика тривърхата си шапка.
Пред църквата се бе събрала тълпа. Обитателите на бедняшкия квартал бяха привлечени от добре облечените гости, които вече бяха влезли в храма. Моряци, трапери, проститутки и просяци, както и неизбежните улични продавачи — всички бяха вперили поглед в каретата на Сен Амант, която спря пред входа. Възгласи на одобрение се понесоха из знойния въздух, когато Карес слезе от нея, подкрепяна от Паскал. На няколко метра от нея един канадски трапер засвири на концертина9 песничката за русата красавица. Дочула Пиер да свири закачливата мелодия, Карес го дари с усмивка.
Двамата адютанти на губернатора отвориха тежките двойни врати на църквата и тя се изкачи по няколкото, стълби, водещи към входа. За миг се сепна от вида на препълнения храм, от блясъка на толкова много свещи в железния свещник, украсен с бели рози, жасмин и с кичести зелени клонки от кипарис. Тежкото ухание на парфюми от гостите, насядали по пейките, миризмата на горящите свещи и ароматът на вехнещите в задушния въздух цветя бяха на път да я замаят, когато застана на прага, почувствала погледите, до един жадно вперени в нея. Смаяна от това множество, Карес стоеше, неспособна да се помръдне. След това тя погледна към дългата пътека, в края на която я очакваше Люсиен, облечен в златисто копринено сако с кадифени ръкави, богато обшито с метални нишки в синьо и зелено, с бяла ленена риза и фина копринена вратовръзка, подчертаваща мургавото му лице. Мускулестите му крака бяха обути в подходящи бричове и копринени чорапи с цвят на слонова кост, а катарамите на обувките му бяха от сребро. Облечен като истински благородник, той все пак бе оставил косата си ненапудрена. Прибрана назад на опашка, тя блестеше в синьо-черно на светлината на свещите.
Това може би беше просто някаква зрителна измама, дължаща се на безбройните свещи, но й се стори, че тъмните, сияещи очи на Люсиен я зоват да отиде при него. Привлечена от този проникващ, абаносов взор, който я теглеше към него, тя тръгна бавно по пътеката към високия, гъвкав силует, сграбчил изцяло вниманието й, като че ли в „Сен Луи“ бяха само те двамата. Дочу шумоленето на роклите, когато гостите се изправиха в знак на почит към невестата. Но нищо друго, освен мъжа, който я очакваше при олтара в края на пътеката, нямаше значение.
Когато наближи Люсиен, той сякаш се бе сковал. Сянка на гняв, после на преклонение и накрая на удоволствие раздвижи чувствените му устни. Тъмните му очи блестяха, когато тя застана пред него.
— Роклята ти ме изненадва — прошепна той, гледайки към крехката й фигура, обградена от коприната с цвят на слонова кост като от облак; избродираните сребърни лилии светеха като диаманти.
— Предпочитам лилиите пред виолетките — отвърна тя, докато се обръщаха към олтара и към отец Дагоберт, предводителят на капуцинското братство, който щеше да ръководи сватбената церемония.
Карес сякаш бе замаяна от свещенодействието, което щеше да ги превърне в съпруг и съпруга. Когато Люсиен постави на пръста й златната халка, гравирана с фигури, които не можеше да различи в мрака, тя си помисли, дали този пръстен също бе принадлежал на нейната предшественица, но след това изгони тази мисъл от съзнанието си, когато ги обявиха за мъж и жена. Устните му бяха така топли, когато я целуна. После двамата тръгнаха по пътеката, заобиколена от двете страни от усмихнати гости, някои от които не скриваха любопитството си към новата мадам Сен Амант. Луната бе изгряла над Плас Роял, когато излязоха от църквата и се отправиха към окичената с цветя карета. Поздравления, както и няколко мръснички подмятания, се разнесоха от тълпата, когато каретата потегли към градската къща. Акордите на концертината на канадеца ги последваха още веднъж, когато той започна своята серенада.
— Виждам, че съм се омъжил за доста интелигентна съпруга, скъпа моя — каза Люсиен весело, вземайки ръката й в своята.
— Съжаляваш ли за това? — попита тя и му хвърли един закачлив поглед.
— Припомни си мотото на Сен Амант, скъпа съпруго. Ние живеем живота си само веднъж — напомни й той, но за миг в тъмните му очи се появи сянка и той отвърна поглед, за да се вгледа в нещо, което тя знаеше, че е спомен от миналото.
Градската къща блестеше от светлините, идващи от високите прозорци. Отзад се дочуваше трополенето от каляските на техните гости и възбудения им смях. Люсиен Сен Амант бе познат като щедър домакин, така че приемът обещаваше да бъде пищен.
— Моите поздравления м’сю, мадам — каза Доминик с предпазлив поглед, отваряйки входната врата. Тя отстъпи, за да им направи място да влязат във фоайето, осветено сега от дълги свещи, поставени в позлатени аплици на измазаните стени. — Всичко е готово, м’сю.
— Добре, Доминик. Гостите ще пристигнат всеки момент — й каза Люсиен, кимвайки, и поведе Карес към трапезарията.
— Доминик, Паскал отнесе ли покритата кошница в моята спалня? — попита Карес с леко колебание.
— Да, мадам, а аз си позволих да поставя малка паничка с мляко вътре — отвърна Доминик, а в очите й се прокрадна едва забележима топлина, за пръв път, откакто се бяха запознали.
— Благодаря, много мило от твоя страна — каза тя усмихнато на странната жена, която дори сега я караше да се чувства малко несигурна.
Доминик наведе обвитата си с тюрбан глава в отговор на почукването на входната врата.
— Изглежда първите гости са пристигнали — вметна Люсиен с въздишка и лека гримаса.
Преди Карес да успее да каже нещо, той тръгна към входа, за да посрещне гостите с очарователна усмивка, сякаш бе особено зарадван от това, че са дошли.
