пробни, където бяха поставени три стенни огледала, закрепени едно спрямо друго под такъв ъгъл, че тя да може да се огледа от всички страни. Събличайки се с помощта на една от помощничките на мадам Сесил, тя настоя да запази ленената си риза с ръкави до лакътя. Белегът й бе прикрит от дрехата, но стомахът й се сви, когато грациозната мадам Сесил влезе, носейки една брокатена рокля с цвят на лавандула и разпръснати тъмнолилави виолетки, поръбена със злато. Роклята беше прекрасна, но сигурно е била на мода поне преди пет години.
— Мамзел, мосю Сен Амант желае да преправим тази рокля, за да може да я носите в деня на сватбата си — обясни мадам Сесил с внимателно подбрано неутрално изражение, макар че в него се долавяше нещо, което странно наподобяваше съжаление.
— Материята е чудесна. Може би с няколко поправки ще можем да я приведем по в крак с модата — каза Карес, забравяйки, че би трябвало да изглежда като обикновено провинциално момиче, което няма представа каква е модата в Париж. — Къде я намерихте, мадам Сесил?
— Мосю Сен Амант ми я донесе, мамзел — отвърна жената, отбягвайки погледа на Карес. — Мисля, че тя принадлежи на семейството му от доста време.
— Надявам се, че ще бъдете по-щастлива на сватбата си в тази рокля, отколкото първата мадам Сен Амант — промърмори младата помощница със своя западноиндийски акцент, докато помагаше на Карес да облече изящната рокля.
— Тихо! — заповяда мадам Сесил на помощницата. Карес срещна в огледалото съчувствения поглед на по-възрастната жена и стомахът й се превърна в буца лед. Припомни си думите на сестра Ксавиер през оная първа вечер, когато влязоха в Урсулинския манастир. „Той е вдовец“, бе казала тя. Как бе могла да забрави този факт? Поглеждайки роклята, Карес разбра какво имаха предвид другите две жени. Сватбената рокля на неговата първа жена й беше по мярка, а той искаше тя да я носи в деня на сватбата. Господи, помисли си тя и мозъкът й се замая от объркването, що за мъж си бе избрала за съпруг?
5.
Плътният, богат звън на камбаните на енорийската църква „Сен Луи“ на Плас Роял удари кръгъл час и звънът й отекна по коридора на Урсулинския манастир. Карес седеше до тесния прозорец на малката си спалня, приличаща по-скоро на килията на монахиня, и гледаше през него към манастирската градина, припомняйки си деня преди три седмици, когато бе премерила роклята, която Люсиен бе пожелал тя да носи на сватбата. Тя бе изумена, когато научи, че изящната рокля е принадлежала на неговата предишна съпруга. Куражът, който й бе помогнал да устои на затвора в Париж и дългото, изтощително пътуване до Нови Орлеан, сега се канеше да я напусне, но когато погледна в стенното огледало на пробната на мадам Сесил, тази мъничка частица в нея, която искаше да оцелее се разрасна от един почти помътнял кехлибар до пламъка на решителността.
Люсиен Сен Амант бе единственият й шанс да води в Луизиана живот, близък до тоя, който бе водила във Франция, единственият начин, чрез които можеше да помогне някак си на своя баща, затворен в Бастилията. Тя щеше да стане жена на Люсиен, но от самото начало нещата щяха да стават по нейна воля. Сватбената й рокля нямаше да бъде тая на нейната предшественица.
Поемайки дълбоко въздух, за да затвърди решението си, тя бе пожелала да види другите поръчани рокли, които щяха да бъдат готови до деня на сватбата. С разбиращо кимване мадам Сесил бе заповядала на една от помощничките си да донесе рокля от копринена тафта с цвят на слонова кост с лек прасковен оттенък, на сребърни момини сълзи в стила, наречен robe a la francaise8.
— Маркиза дьо Водрюл я поръча, мамзел, след това реши, че не я иска, защото цветът не й подхождал. Ще се наложи доста да я свиваме, защото тя е пълна жена, но три седмици ще са достатъчни — обясняваше мадам Сесил с пълно разбиране в красивите си очи.
— Много добре. Ще я включим към роклите от чеиза ми — отвърна Карес, срещайки погледа на възрастната жена в дългото, посребрено огледало. — Няма нужда да обяснявате на господина по какъв повод възнамерявам да я нося.
— Да, мамзел, и дума няма да кажем — бе казала мадам Сесил с лека усмивка, докато двете помощнички изразяваха съгласието си, хихикайки.
Тайната рокля сега бе окачена върху сатен на измазаната стена в спартанската й стаичка. Бяха я докарали заедно с роклята с цвят на лавандула тази сутрин. Останала част от чеиза й, с изключение на малко бельо, обувки и аксесоари, беше изпратена в градската къща на Сен Амант, където двамата щяха да се оттеглят след церемонията. През няколкото кратки часа Карес си мислеше с въздишка, гледайки през прозореца към градината, дремеща под следобедното слънце, че скоро ще се омъжи. Тя ще стане жена на Люсиен.
Според традицията в Нови Орлеан, сватбата щеше да се състои в ранната привечер, за да могат младоженците, след кратък прием, да се оттеглят в спалнята си за първата брачна нощ. Считаше се за определено неуместно те да прекарат прекалено дълго време с гостите си и всички очакваха от тях да останат насаме две седмици след сватбата.
Карес потръпна леко, въпреки че влажната жега бе притиснала безмилостно манастира. Тя бе виждала Люсиен много рядко след следобеда, прекаран с него. Той имаше някакви неприятности с нападения на индианците над Сан Рьогре и трябваше да бъде там. Бе напуснал Нови Орлеан почти веднага, след като я бе изпратил до манастира след посещението при мадам Сесил. Съобщението за нападенията бе получил, докато я чакаше да излезе от пробната. По пътя към манастира той мълчеше, умислен, което беше добре дошло за Карес, защото все още беше шокирана от желанието му да носи роклята на покойната му съпруга в деня на сватбата.
Оставяйки каретата и Паскал на нейно разположение за пътуванията до шивачката за останалите проби, той я целуна студено по бузата пред портата на манастира, преди да си вземе довиждане. Първият й контакт с него от три седмици насам бе бележката, пристигнала тази сутрин заедно със сватбения букет и традиционната кошница със сватбените подаръци на младоженеца. Тя съдържаше кутийка за бижута от гладка кожа с перлени обеци, огърлица от перли и златен медальон с формата на сърце. Върху медальона бяха гравирани думите — „Всичко е удоволствие, когато обичаш“. Когато го отвори, тя откри, че от едната му страна е нарисувана с маслени бои върху слонова кост миниатюра на плантаторска къща във френски колониален стил. Срещу нея със същия шрифт бяха гравирани думите „Сан Рьогре“ с една малка лилия под тях. Тя се вгледа в рисунката, разбирайки, че това сигурно е къщата в плантацията на Сен Амант. Оглеждайки медальона и перлите с мекия им блясък, Карес разбра, че са много стари и се зачуди дали огърлицата е била правена за майката на Люсиен, или за загадъчната му първа жена.
— Какво има? — попита загрижено Ивон, щом чу, че Карес се смее странно изнервена, докато сълзи потекоха по страните й.
Набързо, опитвайки се да се вземе в ръце, тя разказа на своята приятелка за историята на двете рокли и за нейното решение да започне брака си, без над нея да тегне сянката на нейната предшественица — първата мадам Сен Амант.
— Ти не си виновна, скъпа. Толкова е ужасно да носиш сватбената рокля на първата му съпруга — въздъхна Ивон, потрепвайки леко. — Роклята, която си избрала вместо нея, е прекрасна, въпреки че е била шита първоначално за маркизата. Ще бъдеш толкова красива в нея, че твоят Люсиен ще забрави за странното си желание, още щом те види да се приближаваш към него в църквата — я убеждаваше тя с приятелска усмивка, мислейки си, че е цяло щастие, че е срещнала нежния и непретенциозен Пиер.
Докато помагаше на Карес да прибере косата си назад в кок под дантелената шапчица, хваната с две копринени стръкчета момина сълза, Ивон осъзна колко нежни и изтънчени бяха чертите на нейната приятелка. С перлените обеци и перлената огърлица около врата си, тя изглеждаше така, сякаш е грандама от Версайския Двор, и младата жена се почуди за пореден път какъв точно бе истинският произход на Карес.
— Коприната е толкова фина — въздъхна Ивон, когато приятелката й се изправи, облечена в ефирната си риза. Карес носеше копринени чорапи с бродирани по тях лилии, хванати със сребърни жартиери с малки розетки. Тя бе обута в копринени обувки със стройни тънки токчета. Всичко това бе от най-доброто парижко
