целувка, която накара всичките й мисли да отлетят при трепета от физическото удоволствие, което се надигна в цялото й същество. Тя усети как ръцете й сами се обвиват около врата му, като че се движеха по своя собствена воля. Лек стон се откъсна от гърлото й, когато целувката му стана още по-осезателна с болезнено сладостното си движение по нейните влажни, отдадени устни. Колебливо, но неспособна да спре, тя докосна езика му със своя и тогава дълбоко в него се надигна стон.
Тя обожаваше усещането за него, невероятното чувство за обвързаност, което изпитваше в закрилата на неговата прегръдка. След всичките тези месеци, прекарани в ужасяваща самота, довела я до отчаяната мисъл, че никога няма да познае щастието, тя разбра, потънала в прегръдката му, какво означава надежда. В тази мъжка прегръдка като че ли бе зърнала светлинка в дъното на мрачния тунел на отчаянието.
Времето сякаш бе спряло, защото Карес нямаше никаква представа колко са стояли, изгубени в прегръдките си, докато накрая настойчивият звън на камбана ги изтръгна от вглъбението. Сякаш се връщаше от друго измерение, където нищо, освен Люсиен Сен Амант и изгарящите му устни, долепени до нейните, не бе имало значение. С неохота той се отдели от нея и попита:
— Какво има?
— Звънът на камбаната означава, че трябва да се съберем в трапезарията — отвърна тя с въздишка.
— Ще се върна утре, скъпа, и с това ще сложа началото на вашето завръщане в живота — прошепна той до слепоочието й и целуна нежно копринените й къдрици. Сега ще е по-добре да вървя, докато все още се владея поне малко.
Тя се отдръпна от него и се изправи. Той също се изправи на крака, извисявайки се над нея.
— Довиждане, мосю — каза тя с плаха усмивка. Гласът й едва се долавяше.
След това тя си отиде, отдалечавайки се като игриво коте от него по пясъчната пътека към сводестата лоджия в края на градината.
— Господи — измърмори Люсиен, поклащайки глава в учудване и самоирония.
Тя го бе спечелила по начин, по който нито една друга жена не бе успяла, а беше само момиче. Той не бе сантиментален, но тя докосна сърцето му и именно то беше проговорило, когато поиска ръката й. Какво бе сторил, позволявайки на този импулс да го тласне към такава страст? Карес де Вилие, боеше се той, беше опасна страст. Трик на съдбата и възможност за изкупление. Какви ли други изненади му готвеше тя, давайки път на този брак, размишляваше той със сянка на раздразнение в тъмните си очи, гледайки към безлюдната пътека. И как ли ще изтърпи непоносимите часове, докато я види отново?
3.
— Карес, имаш посетител — обяви Ивон, отваряйки вратата на аптеката. — Очаква те заедно със сестра Хачърд де Сен Станислас. — Очите й шареха възбудено, защото приятелката й беше разказвала предишната вечер за предложението на Люсиен за женитба.
— Можеш да тръгнеш веднага, щом напълниш буркана с остатъка от листата — каза тихо сестра Ксавиер.
— Мерси — отговори Карес и се опита да не показва, че бърза, докато пълнеше буркана с остатъка от изсушени листа и накрая го затвори с корковата запушалка. Ивон чакаше нетърпеливо приятелката й да привърши.
Двете млади жени изтичаха по коридора. В знойния утринен час те бързо се задъхаха от напрежението, с лица, влажни от потта.
— Почакай, преди да влезеш, трябва да те направя по-представителна — спря я Ивон, когато стигнаха до кабинета на монахинята. С края на престилката й тя избърса потта от горната устна и веждите на Карес. Намести простата ленена шапчица по-назад, за до може да се види по-голяма част от нейната пепеляворуса коса.
— Имаш толкова хубава коса, не бива да я криеш — каза тя. — Ето така, готова си.
Карес дари приятелката си с една нервна усмивка на благодарност и почука леко на тежката кипарисова врага. След секунди вратата бе отворена от Люсиен.
— Влезте, госпожице — прошепна той с дълбокия си, звучен глас, който тя се бе мъчила да не забрави при цялото въртене и подскачане в неспокойния си снощен сън. Въпреки че маниерите му бяха изискани и безупречни, по чувствените му устни играеше лека усмивчица, а в магнетичните му тъмни очи проблясваше искра.
— Мерси, мосю — отговори тя в духа на етикета и несъзнателно вирна леко брадичка, докато прекрачваше прага на отворената врата.
Неговата висока, гъвкава фигура сякаш още повече смаляваше спартанския кабинет на монахинята, така че той доминираше едновременно с физическото си присъствие и с излъчването на хипнотизираща личност. Карес усещаше решителния му поглед, приближавайки се към леко наклоненото дървено бюро, зад което бе седнала сестра Хачърд де Сен Станислас.
— Сестро, искала сте да ме видите — чу Карес потрепващия си глас; за нейно разочарование, присъствието на Люсиен само повече я объркваше. Свивайки ръце в юмруци до тялото си, тя се бореше за контрол над себе си.
— Разбрах, дете мое, че сте се съгласила да се омъжите за Люсиен Сен Амант — каза монахинята, търсейки с поглед нежните черти на Карес, за да получи отговорите на някои негласни въпроси.
— Да, сестро, така е — отвърна Карес и повдигна глава, за да срещне погледа на монахинята с изцяло привидно хладнокръвие.
— Добре, тогава ще се погрижим това да бъде разгласено. Мосю Сен Амант желае сватбата да се състои възможно най-скоро, според възможностите на църквата. Спряхме се на дата след три седмици от днешния ден, съгласна ли сте?
— Съгласна съм, сестро — равнодушно отговори Карес. Тя не даде воля на притеснението, което бушуваше в нея, нито пък се издаде, че усеща как завладяващият поглед на Люсиен се плъзга по дългата, елегантна линия на гърба й. Карес усещаше как тези проникващи абаносови очи задвижват всеки нерв по гърба й като при реално докосване.
— Мосю Сен Амант пожела, като ваш годеник, да му бъдат позволени някои привилегии. Той иска да ви придружи на разходка из града с неговата карета този следобед. С някои спирания, както разбрах — тя замълча, поглеждайки към Люсиен за неговото потвърждение. — Да, ще посетите шивач на улица „Роял“, за да ви вземат мярка за роклята, която той иска да ви подари.
Карес погледна към монахинята, стресната от мисълта за всичко, което бракът й с Люсиен щеше да повлече след себе си. В какво се беше забъркала, помисли си в пристъп на паника. Той й се бе сторил решение на проблемите й, шанс за нов живот, близък до този, който бе водила във Франция. А освен това струната, която той бе засегнал в нея, беглата прилика с мъжа, който и бе помогнал да се избави от ужасите на Ла Салпетриер… Тя си припомни с болка усещането за сигурност, което изпитваше в прегръдката му. Но какво знаеше тя за него и, което бе по-важно, какво знаеше той за нейното минало? Как би пожелал да се ожени за нея, ако знаеше, че тя носи прословутата алена лилия на лявото си рамо? И как щеше да успее да прикрие това от шивача, който щеше да мери дрехата на тялото й? Знаеше, че не би могла да скрие тайната си от своя съпруг след женитбата, но тогава това щеше да бъде свършен факт, тя щеше да е вече мадам Сен Амант. Но ако Люсиен откриеше това преди деня на сватбата, щеше ли въобще да се стигне до сватба? Щяха ли още веднъж да я изхвърлят, за да търси сама път за себе си, без семейство, без пари, в тази екзотична колония, дремеща под мудното тропическо слънце? Какво да направи? Имаше ли въобще изход? …
— Дете мое, какво има? — гласът на монахинята сякаш идваше някъде отдалече. Потъналата в мрачната, прикриваща я бездна, Карес търсеше там убежище от ужасите на света, от въпросите без отговори.
— Случвало ли й се е това преди, сестро? — попита Люсиен остро, навеждайки се над пребледнялата фигура, свлякла се на кипарисовия под.
— Да, винаги, щом се изправи пред някаква плашеща я ситуация — отговори монахинята и коленичи до припадналата млада жена. — Предупредих ви, че тялото, както и умът й, са в много крехко състояние. Много е страдала, бедното момиче. Нужно е човек само да погледне в очите й, за да разбере, че животът невинаги
