премеждия е преминал младият й живот, но очевидно те са оставили белега си върху нея. Точно като вашата бедна майка, простете ми сравнението, тя има нужда от нежни ръце.
— А вие не мислите ли, че аз съм способен на нежност, сестро? — попита той и едно мускулче по силната му челюст заигра нервно.
— Мисля, че искате да поправите старите си грешки и че ще бъде благородно от ваша страна, както и за доброто на тази млада жена, ако се вглеждате дълбоко в сърцето си, преди да си направите каквото и да е заключение. Умолявам ви.
Той погледна през прозореца към стройната женска фигура, неподозираща, че я наблюдават. Тя бе спряла, за да погледа едно от съвършените алабастрови цветчета на магнолиите, разцъфнали до жилавите им, тъмнозелени листа. Карес се наведе внимателно, за да вдъхне от аромата му, без да докосва нежните листенца, които можеха да започнат да вехнат от един лек допир. Той почувства как през него премина дивият спазъм на страстта. Ако това, което казваше монахинята, бе вярно, тя имаше нужда от също толкова нежно докосване, както цветчето на магнолията. Изумлението се бореше с желанието в него и той установи с учудваща яснота, че независимо от това, в което се бе превърнал, изпитваше нежност към тази необикновена жена. Той не помнеше откога не бе желал, не бе искал да закриля така някоя жена. Много време бе минало. Жените в обкръжението на маркиза дьо Водрюл бяха просто хедонистично множество, което извикваше много различни емоции, но нежността определено не беше между тях.
— Бях забравил колко проницателна можете да бъдете вие, сестро — каза й той печално и после неочаквано се усмихна оживено, отвръщайки се от прозореца. — Обещавам, няма да й причиня болка.
— Ах, скъпи Люсиен, вие бяхте такова упорито дете на моменти, а сега показвате тази скрита прилика с майка си. За съжаление, сега тя почива тук под студената надгробна плоча. А заслужаваше да види това. — Монахинята посочи към самотната фигура в градината.
— Може би, сестро — каза той с меланхолична усмивка, която не достигна до очите му, завладени от старо отчаяние, — не би трябвало да я карам да чака.
— Довиждане, скъпи Люсиен, ще се моля и за двама ви — каза монахинята меко и направи кръстния знак пред него.
— Няма да е излишно, сестро. Вероятно ще имаме нужда от това — каза той и кимна грациозно с чернокосата си глава за сбогом.
Карес чу стъпките му по застланата с пясък пътека, преди да го види, но една част от нея вече бе усетила неговото присъствие. Като че ли всеки неин нерв бе опънат до краен предел. Тя видя високата му сянка върху тухлената стена на градината, докато той се приближаваше зад нея. За миг остана така, неспособна да помръдне, с дъх, заседнал в гърлото й, след това бавно се обърна.
— Добър ден, госпожице — каза той тихо. Мъжественият му глас пробяга по гърба й като докосването на любяща ръка.
— Мосю… — успя да изрече тя едва чуто.
— Вие сте дори по-прекрасна от спомена ми за вас — каза той, изказвайки гласно мислите си, а тъмните му очи се плъзнаха по изящните й черти, привличайки плахия й сивоок поглед върху себе си със силата на своята воля.
— Вие сте много мил, господине — отвърна Карес с тиха въздишка и се опита да се откъсне от тези очи, проникващи твърде дълбоко в душата й.
— Люсиен — каза той. — Искам да чуя името си, произнесено от вашите устни. Кажете го. Кажете името ми — й заповяда нежно гласът му. Той бе уловил погледа й с невидимите окови на сърцето и душата, които не й позволяваха да се отвърне от него.
— Люсиен — отвърна тя, а дълбокият й глас обгърна името му в невероятно чувствена обвивка, която накара кръвта му да закипи.
— Карес, ах, Карес — повтори той нежно името й, вкусвайки от аромата му върху устните си. — Толкова дълго очаквах този ден. — Силният му поглед сякаш я прегърна и притегли към себе си.
— Мислех, че никога няма да дойдете — прошепна тя, опитвайки се да прикрие факта, че освен това го е очаквала.
— Благонравните сестри не ми позволяваха да се срещна с вас до днес. Репутацията ми не е измежду най-добрите, мила Карес — каза той, без да се опитва да бъде това, което не е.
— Значи, искате да кажете, че сте мъж с минало — го подразни тя леко. Дълбоки трапчинки се появиха от двете страни на апетитните й устни.
— Но това не ви плаши — отбеляза той. Тъмните му очи блеснаха одобрително и той се пресегна да отметне едно заблудило се кичурче от бузата й. Не можеше да се въздържи, трябваше да я докосне.
— Мисля, че нищо не може да ме изплаши, докато съм с вас — каза тя. Думите идваха, без следа от кокетство, направо от сърцето й.
— Ах, Карес, защо трябваше да ви търся толкова дълго? — По изразителните му очи премина мигновена меланхолична вглъбеност, като облак, покрил за малко слънцето. След това, тръсвайки широките си рамене, покрити с елегантна гълъбовосива жилетка, ушита от най-фина коприна, той каза с шеговито примирение: — Но съдбата все пак ни позволи да се срещнем. — Човек невинаги получава втора възможност в живота си.
— Втора възможност? — попита тя учудено.
— Седнете до мен и ми разкажете нещо за живота си в манастира, откакто дойдохте в Нови Орлеан — помоли той, умело сменяйки темата на разговора, разбрал, че се е разкрил твърде много.
— Няма много за разказване, боя се, че всичките ми дни протичат по един и същ начин. Помагам на сестра Ксавиер в билковата градина и в аптеката да приготвя лекарствата. Освен това, често й помагам в преподаването и грижите за сираците в училището и лазарета — обясни тя внимателно, сядайки до него на пейката.
— А какво мислите за Нови Орлеан? — поинтересува се той, облягайки се назад, но така, че тялото му да остане обърнато към нея, за да може да й отдели цялото си внимание.
— Видяла съм едва малка част от него — каза тя с плаха усмивка. — Веднъж отидох до пазара на кея с няколко сестри, но това едва ли е достатъчно, за да придобие човек ясна представа.
— Ще променим това още тази вечер. Ще дойдете с мен на разходка из града. Ще наредя да докарат каретата от дома ми — каза той, като се пресегна за втори път да отметне кичурчето от бузата й. Желанието да я докосва бе толкова силно, че трябваше да се бори с него, за да го контролира.
— Чудесна идея, но монахините няма да разрешат на нито една като мен да излезе без придружителка, преди да е сгодена — обясни тя с тъжна гримаса.
— Господи, това е все едно да си в затвора — пошегува се той и видя как по нежните й черти премина странна сянка. — Нещо нередно ли казах, мадмоазел?
— Не, аз просто гледам на живота по различен начин. За мен Урсулинският манастир не е затвор, а убежище — отговори тя тихо, отмествайки поглед от него.
— Убежище от какво, ако мога да попитам? — каза той внимателно.
— От живота, мосю, от живота — отвърна тя. Горната й устна потръпна така осезателно, че тя я задържа между малките си бели зъби.
— Тогава е време да погледнете страховете си в очите — каза Люсиен топло и едновременно убедено и постави ръцете си върху нейните, отпуснати в скута й. — Погледнете ме, Карес де Вилие.
Тя бавно вдигна глава, за да види тези завладяващи очи. Той я гледаше решително, но погледът му бе приятен като нежно докосване. Светът престана да съществува, с изключение на онова малко кътче зад оградата на градината, където той я привличаше към себе си със силата на магнетичната си воля.
— Вие, Карес де Вилие, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга? — попита я той с тих, сдържан глас, сякаш не отчиташе колко неочаквано бе това предложение, след като се познаваха от толкова скоро.
— Господине! — ахна тя, докато ръцете му продължаваха да държат нейните, а погледът му не помръдваше от лицето и.
— Добре, ще приема това за утвърдителен отговор — каза той сухо. — Като ваш избраник настоявам да потвърдим нашата връзка с целувка.
Преди да успее да проговори, тя усети как ръцете му я пускат и я притеглят в прегръдката му. Отначало устните му само се допряха до нейните, а после, когато се опита да заговори, той я увлече в страстна
